Диалози - ( Том 35 ) [Том 35, 2004 ed.] 9549761681

Citation preview

ХРИСТО КАЛЧЕВ

ДИАЛОЗИ

ХРИСТО КАЛЧЕВ ДИАЛОЗИ Българска, първо издание © Подбор и състовителстно - КАТЯ ГУМНЕРОВА © Худ. оформление - Росица Ангелинова © Архив - Елисавета Калчева © ИК “Световит”, 2004 Предпечатна подготовка ИК “Световит”, 2004 Печат “Полипринт” АД, Враца Оформление Йови Николов Издателска къща “Световит” ж.к. “Слатина”, бл. 51, вх. Б, партер тел.: 02//73 95 42 тел.:02/870 31 91 [email protected]

ISBN 954-9761-68-1

ХРИСТО КАЛЧЕВ

ДИАЛОЗИ

Издателство “СВЕТОВИТ” София, 2004

‘По време на Странстванията си в Търсенето на Светлината, всеки път стигаме до Изтока, за да се върнем отново в Тъмата на Запада, откъдето сме тръгнали. Чак когато постигнем Познанието за Правилните Стъпки, придобиваме и възможността да се Извисим над Незначителната си Човешка съдба и да Открием Верния Път към Светлината”. В Страхопочитание към Великия Архитект на Вселена­ та. В името на Великата Ложа на Старите, Свободни и Приети Зидари на България

Да пребъде името ти във Вековете.

От твоите братя.

‘ЖИВОТЪТ Е ЕДИН И ГО ЖИВЕЯ КНИГОПИС „НЕПОРОЧНИ“ РОМАНИ: „Луда вода“ „Вътрешна светлина“ „При самозащита“ „Опит за оцеляване“ „Нежни вълци“ „Студен огън“ „Белият дявол“ „Белият дявол и неговите синове“ „Белият дявол Атентатор“ „А.М.П.“ ВУЛГАРНИ РОМАНИ: „Нерон Вълкът“ „Калигула Бесният“ „Цикълът на Месалина“ „Ликвидирайте Генерала“ „Оратория за козел и ангорска котка“ „Кървавият път на коприната“ „На лов за зеления принц“ „Последно причастие“ „Сънят на уморения лъв“ „Откриване на ловния сезон“ „Лебедовата песен на Майора“ „Синдромът на глутницата“ „Спрете полета на Сокола“ СБОРНИЦИ С РАЗКАЗИ: „Инерция“ „Предел“ „Железният кон“ „Венерин хълм“

ВМЕСТО CV Писателят Христо Калчев е най-касовият български автор на всички времена според някои негови събратя по перо. До неотдавна само библиомани знаеха името му. Сега обаче неговите книги „Нерон Вълкът“, „Калигула Бесният“ и „Цикълът на Месалина“ надминават по ти­ раж Базовите съчинения, сочат статистики. Италиански и руски спецове на мафиотския филм пре­ следват Калчев, за да получат правата за екранизиране на трилогията му. Сам авторът нарича романите си „мобифонни творби“, които се филмират трудно. Ицо бил на 26 години, когато майка му го попитала дали ще се захване с нещо в този живот. Младежът кръстосвал по цял ден столичните кафенета. Г-жа Вера Калчева поискала да знае как ще се препитава синът й. „Искам да стана писател“, казал отчетливо Ицо. Сега белетристът признава, че не си представял точно какво иска, но го теглело към бохемския живот. Седем години му били нужни, за да навлезе в занаята. Признава, че ста­ нал „Човека от кръчмата“. Никога обаче не пишел в ме­ ханата, тъй като уважавал професията. Седем години Ицо водил безгрижен живот и не се за­ мислял за нищо. Винаги бил в центъра на купона. Сега изчислява, че е загубил хиляди дни от 53-годишния си съзнателен живот. Майка му се строшила да дава уроци по френски, за да го изхранва. „Днес се изчервявам до уши, когато си спомням ней­ ната жертва“, разкайва се блудният син. Колегите му це­ пели стотинката на две, а той живеел охолно на гърба на майка си, като твърди, че нямал никакви грижи. Г-жа Вера Калчева била куражлия. Няколко години тя изкарала интернирана в омуртагско село сама с детето си. Турците белосали къщата, в която живеела жената в

6

беда. Те били големи кавалери, спомня си Ицо. Майка му ги благославяла до края на живота си. В онези години съпругът бил заточен в Белене без съд и присъда. Христо се гордее с банкерската жилка на фамилията. Дядо му Константин Хаджикалчев бил виден българин. Той е един от делегатите, ходили в Европа да калесват цар за българите след Освобождението, припомнят си историци. Праотецът кръстосал континента. Снимки на хаджията с руски, датски и германски монарси изпълват семейния албум на Калчеви. Богатият банкерски род се занимавал още с износ на коприна и тютюни. Малкият Ицо учил в женски манастир. Кармелитките от католическата църква в София го покровителствали. Малчуганът се мотаел в полите на майка Терез, която му преподавала френски. Зад оградата на светата обител не можели да влизат мъже и нищо живо от мъжки пол. Не прехвръквали дори петли. Дворът обаче бил собственост на Калчеви, твърди наследникът на славната фамилия. Дядото-хаджия безумно обичал жена си, която била ка­ толичка от румънските земи, изучена в Гренобъл. Заради нея той отстъпил цял квартал от свои къщи в столицата до Докторската градинка на католическата църква. Внукът учил в църквата „Санта Симплицитас“ на се­ гашната улица „Анжело Ронкали“. През 1951 г. милиция­ та разгонила кармелитките. Униформени смъквали по­ кривалата на Христовите невести. Седемгодишният Ицо се качил на оградата и изкрещял: „Сега тиквен медал ли ще ви дадат?“ Христо Калчев си останал буен и в зряла възраст. Омешал се с бохемите от Подуяне. С писателя Васил По­ пов делили една маса в писателското кафене, наричано „Сивото поточе“. Калчев бил известен скандалджия, при­ помнят събратя по перо. Пребил няколко литературни критици в началото на 80-те години. Рецензент написал унищожителна статия за книгата му „Луда вода“. В ро­

7

мана нямало нито едно обръщение „другарю“, казвало се в статията. Ицо причакал въпросния писач пред клозета на писателското кафене. Свалил му очилата и го проснал на земята. Подобна схватка приложил и на другите си рецензенти. „От панталоните на виден критик направих омлет, ритах го в ташаците“, припомня си обиденият автор. Веднъж Ицо пък си изпатил от Васил Попов — заради ревност. Седели в компанията на семейство на ирланд­ ци. Мъжът бил келтски терорист, маоист. Както си при­ казвали, мадамата пуснала крака си под масата между чатала на г-н Калчев. Васил Попов видял, скочил, бутнал масата и вдигнал луд скандал. Класикът си въобразявал, че всички жени харесват именно него. После шест годи­ ни диво мразил сътрапезника си Христо. Всъщност Христо Калчев се слави и до днес с успех сред нежния пол, коментират негови близки. Последната му, трета съпруга, Ели, е истинска хубавица. Тя го дари­ ла със син, който сега е на шест годинки. За първия си брак Калчев признава, че станал по недо­ разумение. Жената била актриса в провинциален театър и той я спасил от шефа й, който искал да я чука. Писате­ лят се събрал за втори път с чешка певица, и живее с нея в Прага осемнадесет години. Ицо още като тийнейджър се фукал пред момичетата. Чаровникът имал много поклоннички. Бил шампион по фехтовка. На първия ред по време на състезания винаги седяла дамата на сърцето му. По него си падали моми­ чета с панделки, зрели каки, а също и връстнички. Фехтувачът двайсет години не изпуснал сабята. Оттогава насам събрал двеста редки екземпляра хладно оръжие. Като деца ритали топка с Гунди, Сашо Костов и Стефан Данаилов. Навивали габардиновите крачоли и си били шутове с трендафори. Писателят с носталгия си спомня по това „непорочно

в

общество“. Сега, като видел на снимка футболна звезда до гангстер, разбирал, че настъпва социално напрежение. „Най-сладкият период в живота ми беше пазарджиш­ кият“, разнежва се Ицо. Той бил драматург на театъра по времето на неговата европейска слава. Събирали се под чинара на кафенето в двора на театъра, построен върху бившия турски зандан. Там гаврътвали по чашка с Ми­ лен Пенев, Катя Паскалева, Киро Кавадарков, Жоро Сло­ на, Нерона, Иво Русев и други юнаци. Говорили си дръзки приказки срещу мръсотията в живота. Христо Калчев се възмущава, че сега моралните стой­ ности в обществото са подменени, а издигнатите хора — корумпирани. Според него творец бил не този, който пишурка вкъщи, потънал в прах. Писател е онзи, който има куража да каже: „Момчета, майка ви е е...на, положението е безнадежд­ но, държавата загива.“ И въпреки това да продължи да твори, добавя Ицо. Катя Гумнерова 21 декември 1996 г.

НАЙ-ДОБРИЯТ ЛИТЕРАТУРЕН ПИРАТ Събуйте от Христо Калчев небрежните джинси, разкарайте блейзера. Пуснете му по-дълга коса; бузите и бра­ дата не пипайте. Сега го гмурнете като в морска пяна в ослепителна батистена блуза с набори, разгърдете пищ­ ната яка; нека бедрата му потънат във високи ботуши „Уелингтън“. Тикнете му рапира в ръката, бързо отско­ чете и щракнете демоничния профил. На фотото ще се запечата зловещо: романтичен корсар, върлуващ из Юж­ ните морета. Да, ама не. Вместо да разцъфти в слънчевите авантюрни векове, той се е родил на 11 август през мрачната 1944 г. в Подуяне. И само във въображението си „изтуп­ ва невидима прашинка от безукорен дантелен маншет, хвърляйки убийствен присмех изпод лениви клепачи, като герой на Удхаус. За разлика от Бърти Устър наши­ ят герой сублимира романтичното си подсъзнание в авантюрни романи, които сам е принуден да нарича „вулгарна серия“. Не е виновен! Такава е епохата. Фаталността го влече неумолимо. Бе кръвно свързан с „Триъгълника на смъртта“: писателската странноприем­ ница — таверната „Преводачите“ — и един пъб между тях, наречен „Инвалидите“, сякаш за пенсионирания пи­ рат Джон Силвър. Демокрацията утрепа тази кръчмарска конфигурация, дала много на литературата ни. Христо не трепна, стисна зъби и съгради нов фатален триъгълник: клуб „33 стола“ — кафетерия „Галерията“ — ресторант „Тройка“. Все още в някое от тия свърталища ще го улуча. Нацелвам безпогрешно от третия път. — Този триъгълник те обсипа със златен дъжд. Откак се за­ котви в него, и се реституира, и се прочу, и се задоми. — В махалата ми е хвърлен пъпът. От рождение живея на „Асен Златаров“, на петдесет метра оттук. Минаваше

10

за супербуржоазен квартал. А улицата — осеяна с конски лайна, наблизо имаше склад на „Топливо“. Тук се интег­ рираха старата и новата буржоазия, засели се и Тодор Живков, та на „Оборище“ викахме „Тодорище“. В учили­ ще „Априлов“ ритах футбол с Лъчезар и Румен Спасови, без да знам, че баща им по закона ВИ — въдворяване и изселване, е отговорен за това, че моят баща е в Белене. Но под никакъв претекст не държа отговорни децата на родителите, това е генерален фундамент на демокрация­ та. Много дивотии вършехме, бил съм се хиляди пъти с променлив успех Умеехме да се веселим, думата „ку­ пон“ всички я знаят, а произходът й? Най-невинен: гот­ вехме събиране у джазмена Димитър Вулов-Мути и по­ койният ни връстник Стоян Шиндаров изписа върху обя­ ва за литургиите на „Св. София“: „Тая вечер джабола в Мути срещу купони“ — демек, всеки да носи мангизи или каквото може. Беше 1959 г., София вече се делеше на по­ читатели на Бил Хели и Елвис Пресли... — Невинни ли бяха купоните? — Абсолютно! Бяхме спортисти, не знаехме що е дро­ га. Спортове като тенис, езда, фехтовка още бяха етикет за буржоазност. Не бе дошло просташкото време, когато се изместиха младежките ценности и държавата хвърли усилия в тежката атлетика — бокс, борба, щанги, резул­ татът днес е ясен. С по-късна дата почна фашизирането и иродизирането на младите момичета в измисления и фалшив спорт, наречен художествена гимнастика. — Да, не те виждам като художествен гимнастик, още по-мал­ ко фашизиран. Ти си най-добрата душа, която познавам. — Глупости. Просто съм краен индивидуалист, не уча­ ствам в отбори. Като си избирах спорт, избрах най-индивидуалния — фехтовка. Като избирах професия, устано­ вих, че съм грамотен — най-втрещяващия миг в живота ми. И се заех да измъчвам буквите насаме със себе си. — Тоя индивидуализъм как си го позволяваше на младини?

11

— Майка ми, Вера Калчева, под бащиното си име Дарделева, бе принудена след смъртта на баща ми да стане частна учителка. На неин гръб... Не, това не е точно. Тя ми каза библейската фраза: „Всяка професия има своите седем гладни години — имаш ги от мен.“ Така и стана. На седмата престанах да бъда зависим от нея, но ако не бе тя, Бог да я прости, днес може би щях да съм зидаромазач. Тя ограмотяваше на френски и английски много деца на писатели и самите тях, без нито един да разбере, че е моя майка. Когато на 14 март 1985 г. почина, бях изумен да видя половината СБП на погребението й. А те — двойно изумени, че литературният хулиган Калчев е син на тая жена, която никога нищо не е поискала от тях. — Откога те водят литературен хулиган? — Отначало. Първия ми разказ в „Литфронт“ го пусна Ва­ сил Попов — див петел и голям мъж. И ми нареди да се явя пред Емилиян Станев, искал да ме види. Тая заповед за човек с моя характер бе комична, но отидох. Като тръгнеш за сеир, отиваш навреме. В 11 без 30 секунди съм на ул. „Венелин“ и звъня. Отваря слугинята, както се казваше по времето на ро­ дителите ми, или домашна помощница в стила на Емилиян Станев и сие. Кой си ти, пита. Казвам — др. Станев ме покани. Чакай малко! И тресна вратата. Пак се отвори. Надежда Ста­ нева ме покани в хола, той гледаше към Витоша. Предложи ми да седна на единствената табуретка в ъгъла до вратата! Бе влизал съм в дворци, бил съм в Шьонбрун и Сан Суси, няма лукс, който да ме смаже, дори най-претрупаният. Но никой никога не беше ми определял стол. От вратата вдясно чувах как подозрително монотонно трака машината на живия кла­ сик... Слугинята внесе две турски кафета, едното почти го хвърли пред мене. Другото го занесе на великия. Но на излиза­ не не затвори вратата. И в една витрина с ловни трофеи се отрази ТОЙ: с очила на главата, в кашмирен халат, седнал ребром срещу машината и чука с един пръст по един клавиш!... Като му омръзна, стана и влезе в хола. Аз се изправих, по не­

12

зависещи от двама ни причини се оказа, че съм два пъти повисок от него. Погледна ме, вика — такива като тебе трябва да стават офицери бе! Викам, може би при други режими, г-н Станев. И пак седнах. Той се поядоса, казва — младо момче, знаеш ли на какъв стол седиш? Викам — на табуретка. А той: на това място вчера седеше Мишел Бютор... И тогава мойто вътрешно нахалство изрече: знам го, най-лошия писател от тъй наречения нов френски роман. Той подскочи, аз пък се изпра­ вих и викам: г-н Станев, бихте ли седнали на мойто място? Наместих го да вижда витрината, отразяваща бюрото му. Той загря, че съм видял целия театър, аз благодарих за кафето и си тръгнах. От „Венелин“ до „Ангел Кънчев“ 5, където отидох, има по-малко от 500 м. Щом влязох в кафенето, се разбра, че др. Станев се е обадил на др. Младен Исаев, за да бие тревога, че българската литература е нападната от хулигани. — Дисидент такъв. — Ненавиждам тая дума, ако попадна в този первер­ зен списък, ще помоля да бъда изваден от него. —Е, тогава, стар литературен пират такъв. — Тъй бива. Макар че писането като всяка игра за възрастни се прави от младите. Колкото по остарява писателят, толкова по се гледа в огледалото — заприли­ чах ли на Достоевски? Не, цървул, ни най-малко!... Про­ винциалната ни литература получи шанса да претопи планини от книги на Караславовци и пр. Освободи се терен за друг тип литературно поведение. Време е да осъзнаем: щом книгата има цена и върви на пазара, тя е стока. Не спекулирам с мойте тиражи и няма да позволя никому от т. нар. фасада на нашата книжнина (за които се знае, че са гении, а никой не ги е чел) да мрънка, че съм комерсиалист. Държа ръка на пулса на времето и умирам от скука, щом чуя: Тончо Жечев, Йордан Радич­ ков, Вера Мутафчиева, Георги Данаиловд и тути кванти. — Вярно, все те се въртят в списъците с благородни имена. И във всички времена. Но ти не си за там, ти пишеш за бандити.

13

— Бих приключил с бандитската серия, но докато не се проведе генерална схватка между правителството и престъпните групировки, маскирани в разни форми, про­ сто не ми е позволено да се заема с друго. Четвъртият ми роман от вулгарната серия е „Ликвидирайте Генерала“. В частен разговор съм предупредил Богомил Бонев, че ви­ зирам него. Усмихнат и приятелски настроен, тоя истин­ ски мъж ми каза: „Моля те, стига с твойте пророчества, да не стане като с Луканов.“ Искам да кажа на всички — НЕ, ГОСПОДА, ГЕНЕРАЛЪТ Е ЖИВ! И аз очаквам от него не да скъса опашката на гущера, а да смаже главата на змиятад... А аз ще си държа окото отворено, докато не се уверя, че животът в тази държава е безопасен. И като пре­ старял белетрист ще мина на интимна поезия, хи-хи, аз и една строфа не съм написал в живота си. — Брей, тая любов към фаталното! — Знаеш моите фатални кризи. Когато оная, Жълтата с косата, ти диша във врата и видиш, че около леглото ти са се събрали без оглед на политическо кредо най-елитните лека­ ри и мъже на тая държава, вътрешният апломб ти навява нескромната мисъл, че не си живял зле, не си бил подлец. „Приятелското лоби“ е най-сериозният мотив да живее човек. Много имена мога да изброя, но не искам да ги изчервявам. Те знаят, че съм толкова техен приятел, колкото съм бил, ко­ гато сме почнали живота заедно. Като потвърждение: аз, буржоата, като ми дойде време да създам семейство, поканих за кумове религиозния болшевик доцент д-р Сашо Алексиев и моята скъпа приятелка Миряна Башева. И двамата са про­ дукт на червената аристокрация, но това ни най-малко не ни е пречило последните четирийсет години да се обичаме. — Ами като ти казвам, че си добра душа... Миряна Башева 31 януари 1998 г.

14

ЗДРАВЕЙТЕ, Г-Н КАЛЧЕВ Седиш в ъгъла с достолепието на литературен Дон Корлеоне, светлината през аквариумните стени фотогенно осветява зеленикавия ти поглед с мефистофелски блясък, ти контрираш — „предпочитам фаустовски“. Тембърът ти е пушечно-дрезгав, словоизлиянието — мис­ ловно и подвеждащо плавно. Ако се наложи, острият ти език засвистява като рапира и пронизва безпогрешно и безапелационно. Последните ти четири книги са те поста­ вили в епицентъра на кръстосан огън от любов и омра­ за. На ход си с петата, с измамното зоозаглавие — „Ора­ тория за козел и ангорска котка, вулгарен опус в до мажор“. Разтръскваш лъвска грива, отхвърляш с презрение някоя и друга словесна искра, димиш с неизменния „Ротманс“, отпиваш от водката без лед, разреждаш с вода с много лед и епикурейски се отдаваш на любимото си за­ нимание да дрънкаш сладки празни приказки с прияте­ ли на пълна маса. — Не си ли мислил да потърсиш в чужбина по-подходяща почва за безкрайния си индивидуализъм. — Не само съм мислил, но съм и бягал. Хванаха ни на Драгоман, пребиха ни жестоко и после изкарахме сто дни в софийския затвор. Със съкилийника ми спяхме на сме­ ни, за да не ни изнасилят. Единия ден измивам някоя килия на смъртник, на другия ден е празна. Това не се преживява лесно на седемнайсет години. Ако ми позво­ лиш черния хумор, това беше единственият мануален труд, който съм извършил за държавата. И като войник се спасявах от него, от мануалния труд, с изумителна наглост. Наказваха ме да бягам, аз се влачех като свин­ ско черво, макар че можех да взема разстоянието за еди­ найсет равни. Старшината реши да се оправи с мен и ме накара да тичам, докато язди, без да знае, че съм минал

15

през петобой, фехтовка и разбирам от коне, а той — от нищо. Бягах толкова бързо, че карантията му стана на шкембе-чорба. Върнахме се — аз на кон, той пеша. — Голям копелдак си бил, ако ми позволиш грубата дума. — Не ми ли личи? С годините може и материалът да се е уморил, но копелдашкият ми нрав е останал. Винаги съм бил гамен. — Какво друго не промениха годините? — Човек съм, който трудно овладява характера си. Гневът ми е много агресивен, гордостта — паунова. Ле­ ваците много отдавна се отказаха да се мерят с мен. Имам огромен кръг от приятели и едно чекмедже за живи покойници — подлеци, лъжци и подобна твар. Затварям ги там и под никакъв предлог няма да ги събудя за жи­ вот. Не мисля, че съм краен човек, по-скоро съм хигие­ ничен към самия себе си. — Хареса ми една твоя фраза: „Истинските мъже остаряват като катедрали, а не като цървули“... — Изисква се генерации преди теб да са остарявали като катедрали. Вярвам в семейството, в приемственост­ та, в традицията, в това на какво са те научили, каква нравственост са ти вдъхнали. Ако успееш да запазиш престижа си, да си минал през годините с изправен гръб, ще имаш шанса да хванеш една патина, която няма да блести, но няма и да дразни. Да светиш като Кьолнската катедрала, а не да се спаружиш като балкански цървул, смазан от собствения си товар. Както пее моят приятел Гошо Минчев — старите знаят, но не могат, младите мо­ гат, но не знаят — и всичко остава в ръцете на нас, сред­ ното поколение. Лошото е, че ние сме бившето младо, което бързо ще стане старо... — Ако ми позволиш комплимента, не си се разбързал особено. — Джеръм К. Джеръм казва, че само истинският лен­ тяй истински бърза. Животът ми не е на лентяй, макар да изглеждам такъв. Седя си на стола, пия си питието, не

16

бързам за никъде, а всъщност съм бил спортист, при това бърз и добър, и между две питиета успях да напиша петнайсетина романа. Старал съм се мозъкът ми да не е ленив и той не е, така както не е бил мозъкът на баща ми, на дядо ми. И на майка ми, която научи на английски и френски половин София. Без нея нямаше да направя нищо в този живот. Когато й заявих, че ще ставам писа­ тел, тя ми отвърна с библейска фраза, че във всяка про­ фесия има седем гладни години и че имам нейната защи­ та за тях, но на осмата да се оправям, както си знам. Така и стана. — Пое ли по пътя на големите предизвикателства и авантю­ ри? — Никога не съм ги търсил съзнателно, но при опре­ делен тип характери авантюрата те връхлита и се самозаражда като бурените. При моята биография беше ужас­ на авантюра да се захвана с литература. Дължа много в този смисъл на няколко човека като Георги Марков, Ва­ сил Попов, Иван Радоев. Те ми открехнаха вратата, коя­ то други искаха да ми я заковат с цигански клинове. Младен Исаев казал на събрание: „Помнете ми думата, един ден Христо Калчев ще отиде при своите и ще заме­ сти Георги Марков.“ Тогава това беше като присъда. Биографията и произходът те предизвикват да се държиш агресивно и гордо, другият вариант е да се превърнеш в изтривалка, а на мен това не ми е по сили­ те. Характер се гради, независимо дали е за добро или зло. Трябва да внушиш, че на тебе може да се разчита, че си по-суетен от лъжата. Бил съм се хиляди пъти с про­ менлив успех, пребивал съм от бой двама-трима крити­ ци, защото, ако бях допуснал да публикуват писанията си за мен, щях да бъда зачеркнат завинаги. — Имал ли си интересни завъртания, превратни моменти, продукт на случайности? — Свързани са с жени Имам три брака. -Милицията в

Русе ме ожени за първата ми жена. Бях абдикирал с пие­ са в русенския театър и живеех при една от актрисите. Откъде да знам, че шефът на милицията й е хвърлил око. След като седем пъти ме глобяваха за незаконно съжи телство, на осмия отворих вратата с паспорт в ръка, по силата на който бях вече в брачни взаимоотношения. От друга страна, много агресивна случайност е че имам осемнадесетгодишен брак с чехкиня. Обърнах света, ан­ гажирах Червения кръст и Швейцарската конфедерация, за да се оженя за нея. Сбърках, разбира се. Много надце­ них персоната заради фасадата. Типична мъжка грешка. — Какви жени допускаш в катедралата на живота си? — Ако аз съм катедрала, то в нея допускам само богомолки, най-свирепите животни. — От излишна енергия или от странен мъжки мазохизъм?... — Не ме е страх да пускам в храма богомолки, но не отварям вратата за богомили, сектанти и прочее неуста­ новен боклук. Ние като нация за съжаление сме богоми­ ли — рушители на държава и традиции. — Да се върнем на жените... — Не съм човек, който може да живее сам, защото съм би­ тово несръчен. Аз обичам да работя с чужди ръце и да мис­ ля със собствената си глава. Но това е едната страна. През моите ръце са минали едни от най-елитните красавици на София. Навремето Мишо Неделчев беше изтърсил една фра­ за, че Калчев не спи с жени, а със статуи. Като човек на при­ видното спокойствие, на бавната напоителна глътка, при­ видно съм очаквал те да ме атакуват и обикновено така е ставало. Имай предвид, че невинаги съм бил на 54. Жената е най-хубавото нещо, което може да се случи в живота на един мъж, а аз винаги съм бил мъж. Ненавиждам хомосексу­ ализма и всички останали сексуални отклонения. — С последните си четири книги влезе в ролята на разслед­ ващ журналист... — Журналистът е човек на мига, писателят — на вре­

18

мето. Опитвам се да организирам материала, да извадя есенцията и достоверната картина на ситуацията в държавата и да я лансирам в истинския й вид. Лесно му е на Марио Пузо да пише за мафията 40 години след събитията. Няма аз да давам оценка на книгите си, но едно знам със сигурност — те са исторически по-досто­ верни от всеки учебник по история. Вече имам колекция от изпратени ми бухалки и бутилка с шампанско с над­ пис „вместо куршум“. — С какво си обясняваш деликатната им реакция? — Опитах се вече да им обясня, че няма полза да ме правят насила светец. Друг е въпросът, че не им стига куражът. Те са, общо взето, прости момчета, правени-недоправени. — В най-новата си книга визираш по-сериозни проблеми, за­ ложена е картата за собствеността и властта в държавата. — Или ще отвоюваме държавата от бандитите, или... не дай боже Иван Костов да загуби войната с „ГАЗПРОМ“ и да се изправим пред трето руско робство. Затова в мрач­ ното ни всекидневие е прекрасно да прочетеш „Празни­ те мисли на един празен човек“ и да се посмееш на мъдростта, че „Истинската трагедия беше, че той си беше загубил очилата, а без тях не можеше да ги намери“. — Беше на президентския прием. Каква бе реакцията на геро­ ите на романа? — Петър Стоянов и Богомил Бонев ми казаха доста развеселени, че съм направил един не лош бъзик. С Иван Костов си говорихме за други по-важни неща. — Имаш сериозни информационни канали или притежаваш далекогледството на големите писатели? — Благодаря за комплимента, но без информация не става. Обявявали са ме за ченге и за мутра. Не съм нито едното, нито другото, но, разбира се, пия вода и от два­ та кладенеца. Познавам държавната обстановка, знам кой на кого пречи, кой кого е осъдил на смърт. Когато

19

убиха Луканов, ме събудиха от програма „Хоризонт“ да коментирам новината. „Така ли? Развалиха ми реда. Първо трябваше да убият Илия Павлов.“ Това изтресох в ефир в прав текст. — Как ти се струва странното примирено отношение на об­ ществото към проблеми, които засягат собственото му битие? — Нямам моралното право да кажа, че това е едно ста­ до... Просто страдат от тежка глаукома и не разбират за какво става въпрос. — Като изключим злободневието на деня, от какво друго ти заблестява погледът? — Не седя пред огледалото. В живота има много тари­ катски неща. Истинските изкушения са за умните хора със сетива. Истинският мъж може да се еротизира от тембър, от ръка, от уловен поглед или да се отврати от същото. Човек съм, който никога не е прехвърлял седем­ десетте килограма, очевидно не съм кой знае какъв чре­ воугодник. Вчера съм изял четири-пет парчета варен карфиол. Битово съм абсолютно непретенциозен човек. Но съм претенциозен като личност. Не съм солист в хор, а краен индивидуалист, който живее свободен и отгово­ рен за действията и живота си. Когато си избирах про­ фесия, избрах такава, която да зависи само и изцяло от мен. Не мога да си късам жилите, докато останалите мърлячи се разхождат и си бъркат в носа. И фехтовката избрах по същата причина. Е, и приключенските момчеш­ ки четива оказаха влияние. Фехтовка, а не бокс, който презирам, или борба, от която изпитвам физическо и ес­ тетическо отвращение заради контакта между две мъжки тела. Аз съм от основателите на водолазното движение в България. Три пъти съм се давил и връщал от смъртта. Но най-хубавото нещо, което може да се случи на един мъж извън сексуалния му живот, е да язди, да се срасне с един кон. — Как помиряваш рицаря и хулигана в себе си?

20

— Какво са рицарите, ако не хулиганите на по-миналия век. Всеки, който е имал куража да се защитава с оръжие, е хулиган. А хулиган е дума, произлязла от името на един ан­ глийски лорд Хълигейн, който е будил Лондон в началото на века с пиянските си компании и веселби. Станал е нарица­ телно за неуправляем субект, за който няма правила. — А ти подчиняваш ли се на някакви правила? — Спазвам много правила, а когато ги нарушавам, го правя много агресивно. Цялата ми глава е в белези и всичките ми пръсти са изпочупени в чужди глави, когато са ме изкарвали от кожата. Уважавам изконните христи­ янски ценности, макар че не ходя в църква и не обичам попщината. Нямам нужда от кореспонденти между мен и Бога. — Има ли нешо от характера ти, което съзнателно си се стре­ мил да промениш? — Сега се опитвам да се замисля, да взема мерки, да се справя с любимите си отрови — цигарите и алкохола. Да си продължа живота, за да успея да видя малкия си син стъпил на крака. Все още съм на етапа добри поже­ лания. — Все още си последовател на алкохолния режим „Клин клин избива...“ — Ако романтично наричаш пороците „режим“, съм съгласен с теб. В 11 часа в кръчмата с водка в ръка, след това хапка и дрямка и отново в 5 часа, и така всеки ден... — Това ли са основните ти противоречия и душевни драми? — Най-големият враг на Христо Калчев е Христо Кал­ чев. Трябва да се преодолея да стана, да седна да рабо­ тя, да се справя с махмурлука. Човек с моя начин на жи­ вот трябва да се бори предимно със себе си и не му ос­ тава време за странични дразнители. — Но сетивата ти са безкрайно обострени за драмата на деня... — Рутинерството на всекидневието е едно, екстрем-

21

носна на деня съвсем друго. Съзнанието ми е потопено изцяло в екстремността, в това, което се случва в една държава, една литература, един бит. Привличат ме боди­ лите на кактуса, а не на розата. Евгения Киселичка

ЖИВОТЪТ Е ЕДИН... Срещаме се в заведение, което всички в махалата на­ ричат „Калчев бар“. На негово име е кръстено и питие — „Коктейл Христо Калчев“: 100 г водка, 2 бучки лед и чаша чешмяна вода. На 11 август писателят, чието любимо за­ нимание е да безобразничи, навърши 56 години. Твърди, че пише вулгарни романи. „Нерон Вълкът“, „Калигула Бесният“, „Цикълът на Месалина“, „Оратория за козел и ангорска котка” го направиха най-издавания и най-четения български автор. — Говори се, че си един от най-големите софийски бонвивани... — Звучи ми обидно, защото в момента те са килъри, мутри и хора, които пълнят жълтите страници на найголемите столични вестници. Бонвиван... Какво всъщност значи? Да, обичам живота, но ми е гадно да ме вкарват в клишета. Винаги, по всяко време съм готов да приема тайфа приятели вкъщи и да продължим кой докогато издържи. Тия, които идват, да му мислят. Аз съм лесен. — Най-лудият секс, който си правил? — За секс не говоря. Да си ме чул да дрънкам за жени по масите? Струва ми се, че съм дискретен човек, нямам комплекси. Сексът трябва да се прави. Думите му пречат. — Заряза фехтовката. Но продължаваш да мушкаш с думи. — Всяко нещо с времето си. Аз съм вече на 56 и на тая

22

възраст можеш само да наблюдаваш фехтовка. Виж, с думите май все още мога да се бия. Фехтовката е голяма работа — от нея са ми останали много качества: стойка, кондиция, бързина, рефлекси. Да не говорим, че докато тренирах, момичетата ме зяпаха като извънземно. Или поне като Дон Кихот. — Пишеш роман за руската мафия... — Пиша го. Казва се „На лов за зеления принц“. Има сума ти мафии: сръбски, албански, италиански, българ­ ски, американски. Руските сякаш са най-многобройни. Даже Путин не може да ги обедини. От това се гърчи найвече Русия, но понякога притреперваме и ние. — Как събираш материалите си за една книга? Стоят ли ре­ ални лица зад героите? — Повечето са съвсем реални и те добре се разпозна­ ват. Естествено сюжетните нишки свързвам фантазьорски. Знам, че на места романите ми звучат като дописки, като журналистически компилации, но няма начин да е другояче. Такъв е тоя тип литература. Ако изобщо, раз­ бира се, е литература. — Съмняваш се, така ли? — Съмнявам се, но се харчи. —Получаваш ли персонални данни от МВР? — Е-е-е... Още е рано да си издавам източниците на информация. — Мнението ти за „Бръмбаргейт“? — Противоречиво. Всички играят фалшива карта, а никой не смее да блъфира. От такива афери или падат правителства, или се омита цялата останала кочина. Тъпото е, че политиците си трупат точки за рейтинга, а на хората им писна да ги правят на маймуни. — Може ли един писател да се издържа от литературен труд у нас? — Ако се казва Христо Калчев — може. За другите не говоря. — Какъв е най-i олемият тираж от последните ти романи?

23

— Отдавна им изгубих края. Непрекъснато допечатки, допечатки. Една от книгите тегли другата, сергиите остават без някоя от тях и — хайде пак. Не съм самовлюбено копеле, но наистина в момента съм най-печатаният и най-издаваният български автор. Пък отгоре на всичко и най-четеният. — Отказа се от Иво Пашалийски (Бог да го прости!) като из­ дател. Защо? — Иво беше голям мъж и с него се бачкаше перфектно. Но той се захвана да прави собствена печатница — тряб­ ваха много пари и много търчане. А аз не можех да ча­ кам. Не сме имали никакви проблеми, докато и аз съм жив, ще го помня с обич. Той ми доведе Младенов, с ко­ гото продължавам и до днес. За съжаление — без Иво. — Заплашвали ли са те с разправа? — Оо, много пъти. И са ме заплашвали, и се е налагало да крия жена си, сина си. Въобще много неприятности съм си имал. Някакви идиоти ме бяха осъдили на смърт. Други — на публична екзекуция. Което е същото. Министър Доб­ рев дойде от Евксиноград в Балчик, та да ми отърве кожа­ та. Виж, тая тема е гадна — давай по-нататък. — Имаш ли бодигард? — След смъртта на Луканов престанаха всички тормози от страна на левицата. А и мутрите решиха да сменят об­ лика си, да турят белите якички вместо черните очила. Ре­ шиха да се правят на нещо друго, макар че са си същите. — Имаш ли хоби? — Никога не съм имал. Бих колекционирал жени, но на­ мерих една, с която ми е хубаво да живея. — Какво е жената за тебе? — Мъжът е нищо без жена. Той е един спукан презер­ ватив за изхвърляне, ако няма жена до себе си. За нищо не става знаеш го. Даже ръцете му е трудно да си обърше, ако няма мирис на жена край него. Имаш ли пример за мъжка постъпка? Или за мъжка при­ казка?

24

— Какво значи мъжка постъпка? Не мисля, че е труд­ но да удариш по масата. Или да започнеш да крещиш. Мъжката постъпка е тиха и спокойна. Без п?ра, без издънки. Не виждам защо мъжкото трябва да е вързано със сила. Напротив, то трябва да е нежност. — Как трябва да изглежда един мъжки вестник? — Така, че всички жени да го купуват. — Какво те плаши? — Претръпнал съм за себе си. Но имам десетгодишен син. Искам да му оставят шанса, искам да го направя мъж, който прилича по инат на баща си. Е, ще му помог­ на, доколкото мога. И докогато мога. — Разкара ли плеврита от себе си? — Той не можа да ме понесе. Оказах се неуютен за него. Опитваше се да се намести в тялото ми — излязох по-упорит. Не съм фанатик: знам, че животът е един, и се опит­ вам да го живея. Честно. —Срамуваш ли се от нещо в живота си? — Познаваш ме от години и знаеш, че не съм се осирал. Налагало ми се е да се срамувам от други хора, не от себе си. Кофти ми беше само когато губех състезания, но това си е част от играта. — Мъчно ли ти е за старата махала около Докторската градина? — Че аз никога не съм я напускал... —Да, ама тя не прилича на себе си... — Не прилича, обаче Христо Калчев е в нея. Вярно, че кварталът ни замяза на емигрант, който е ходил насамнатам и се е върнал с нещо в джоба. Дано го сложи тук, у нас, и се сети как е изглеждал този град, преди да тръгне към великата си илюзия. — Ще остарееш ли някога? — По-добре да пукна. Не ми се старее. Борис Гуляшки

25

БУ РЖОАЗНО МОМЧЕ. РЕЦИДИВИСТ В БРАКА И ВЕЧЕН БОХЕМ —Ти си вечният бохем, вечният любовник, писателят, на кого­ то не му пука от никого... Какво оше? Кой е Христо Калчев? — Христо Калчев беше буржоазно момче, лош ученик, непокорен войник. На никаква власт по никакъв повод никога не се е подчинявал, включително и със съюзните ръководства е на нож. Навремето бях със сигурност подобър в едно — в спорта. Играех фехтовка и ако бях продължил, наистина можех да отида и по-високо. Но дойде досието ми и тогавашното ръководство на БСФС много бързо се отърва от мен. А в литературата естест­ вено предпочитах бохемския пред политическия кръг. Тогава той се олицетворяваше най-вече от Васил Попов. Покрай това се запознах с Дончо Цончев, Янко Станоев, Боян Биолчев, по-късно с Виктор Пасков — общо взето, с най-качествените хора в съвременната ни литература. Разбира се, това беше придружено от много будни нощи и от големи количества алкохол, жени и всичко, което може да се нарече аксесоар на една такава компания. Ако това е бохема — да, бохеми сме. Но ако става въпрос за парвенюшките дискотеки в Студентския град — тога­ ва не сме бохеми. Просто бяхме едни свободни интели­ генти, писатели, а пък да си писател само по себе си е едно страдание. — Може би един вид протест? — Това е преди всичко темперамент. Бохемите са сангвиници, хора с експлозивна нервна система и големи ко­ личества адреналин. Така се създава характерът на бохемата. А той после може да се канализира и да се превърне в оръжие, в съпротива — било срещу цензура, каквато в изобилие натрапваха комунистите, било срещу социални порядки, които не отговарят* на истинското понятие за

26

национална култура. Протестът сам по себе си вече е чис­ то интелектуално дело. Много хора си приписват заслуги по демократизация в страната, говорят за някакъв вид съпротива... Истинската съпротива оказаха тези, които, действайки, работейки по местата си, имаха куража и ха­ рактера да отстояват своята мисия в изкуството. Навремето срещу мен се беше появила една рецензия под загла­ вие „При какви социални обстоятелства“. Там един кри­ тик беше открил, че в седемте или осемте книги, които бях издал дотогава, не съм употребил нито един път прозви­ щето „другарю“, нито един път не става дума за кому­ низъм, за положителни герои и пр. глупости, които т. нар. социализъм ни задължаваше да приемаме като нормални. Никога, под никакъв претекст не изцапах нито един ред от своите книги, нито съм навел глава пред когото и да било. Виж, бохемите като всички непукисти не признават никаква власт — нито интелектуална, нито политическа. Това, разбира се, дразни властимеющите и конфликтът между двете прослойки е естествен. — Сега нещата май много не са се променили. Ако погледнем само на какъв хал ни е културата — художници и актьори прода­ ват международните си награди, за да преживяват. А и не само това. — Състоянието на културата ни днес на пръв поглед изглежда отчайващо. Не излизат книги, театрите са праз­ ни, галериите пусти. Звучи циганска, сръбска, гръцка и всякаква друга музика, само не и нашата. Това само по себе си говори за дълбока криза. Но това е външната страна на нещата. А истината е, че една култура трябва да премине от едната стая в другата: от ужасния тотали­ таризъм, който беше един културен клозет, в просторния хол на демократичната култура и свободния пазар. Някои артисти от всички области на живота се пригодиха към тази обстановка и започнаха да произвеждат нови неща, значително по-добри от старите.

27

— При писателите какво е положението? — И при нас преобладават тези, които седяха на Жив­ ковата трапеза. Бяха свикнали само да си отворят уста­ та и някой да им поднася лъжицата в нея. Сега, разбира се, са в окаяно състояние. Цялата лакейска помия, която са излели по страниците на печата някога, днес, първо, е невалидна, второ, е смехотворна. Не подлежи на преиз­ даване. И са в паника, че не могат да си намерят госпо­ дар, когото да обслужват. Естествено, че това е криза. Но това е криза на интелектуалната мимикрия, а не на ин­ телектуалеца. — Все пак преобладава мнението, че в момента Изтокът има много по-голям заряд в културно отношение от Запада, че тепърва ще имаме още какво да дадем... — Изтокът трябва да събере на едно място в някое за­ пустяло поле всички дивотии, които тоталитарното изку­ ство създаде. Да се направи един „нонсенсвернисаж“ — изложба на глупостта, да я продадем на западняците, та белким понамалим малко външния си дълг. А що се от­ нася до износа на истинско изкуство — за това са при­ звани да мислят фондациите. Те трябва да издирят сю­ жети, да възстановят кинопроизводството, което е първо­ то, което ще пробие. Разбира се, художниците от пловдив­ ската „Могучая кучка“ не се нуждаят от мениджъри, те просто бяха успели да направят международни имена. Но да преминеш границата на Драгоман и да влезеш в ис­ тинския свят — за това се искат морална нравственост и истински художествени достойнства. — Темата за „Белия дявол и неговите синове“, за фамилията Авалови може ли да се нарече тема на живота ти? Откъде тръгна? — От времето, когато бях момче. В една фамилна биб­ лия намерих родословното дърво на семейството си. Там между другото пишеше, че Вангел Беломореца дошъл на бял кон, със зелена лента в косата, в тогавашна Молдова

28

с пиратско злато. Бързо забогатял и се превърнал в пи­ рат по Дунав. Пренасял контрабандно зърно от Виница и Житомир за Виена. Това дразнеше много силно фанта­ зията ми и аз, разбира се, измислих биографията на този мой прадядо, който се превърна в „Белия дявол“. А когато човек пише такава литература, общо взето, образецът е прост — измислен герой и верни исторически обстоя­ телства. Точно така съм изградил тази трилогия. Всички исторически събития в нея са достоверни. Естествено, силно идеализирана е фамилията Авалови — по-скоро силно фантастна е по своята вътрешна структура. Така че имах свободата да пиша каквото си искам, както си искам и както намеря за добре. Довърших тази книга, която започнах уж на шега, а се превърна в сериозен труд. — Като стар бохем смяташ ли, че в София са останали все още истински бохемски кътчета? — Там, където се крещи високо, където е шумно — там мирише на бедност. А истинският бохем е човек на тънките неща — на тънките питиета, на вкусните гозби Има, разбира се, бохемски кътчета. Съюзът на писатели­ те минава за такова, макар че вече не е. Защото именно тук се събират червените кхмери — генерали от кадесета, бивши партийни секретари и пр. Пият кафе и се жал­ ват за доброто старо време. Това сутрин. По обяд се струпва червената писателска гилдия, която с ненавист гледа на нас, десетина-петнайсет души, които присъ­ стваме с обратния знак. А вечер заведението е отворено за гангстери, рекетьори, бандити и някой и друг инте­ лектуалец. С изчезването на салона на кинодейците тук бяха започнали да идват артисти от всички браншове. За жалост обстановката ги пропъди. —Ти си падаш по жените — женкар ли си всъщност? — Зависи какво се разбира под това. Разбира се, обичам жените и единствено красивите. Цял живот съм бил страш­

29

но придирчив в това отношение. Както казваше Мишо Не­ делчев навремето: „Христо Калчев спи не с жени, а с ико­ ни.“ Но това е шега. По-важното е, че писателят сам по себе си мирише на нещастие. Затова много малко от нас, т. нар. писатели бохеми, успяват да направят истинско се­ мейство. В това отношение аз съм рецидивист, имам два брака — от втория 18-годишна дъщеря. Но това с нищо не ми е променило отношението към жените. Ако една жена, освен че е красива, има достатъчно ум да пази равновесие, тогава вече може да се каже, че е жена мой тип. — И достойна за теб? — Поне мой тип. Доро ти Игна това ЖЕНИТЕ, ЖЕНИТЕ — Спомняте ли си първите любовни трепети? — Разбира се. Когато целувах за първи път едно моми­ че, от кооперацията отгоре ме заляха с помия. Така ми започна емоционалният живот, най-красивият момент... — Имахте ли слабост към нежния пол? — Естествено. Самият факт, че имам три брака, не е ли достатъчно доказателство, че съм хетеросексуален, е не хомо? Първия път ме ожени милицията в Русе. Като завърших, отидох да работя там. Станах драматург на театъ­ ра. Още първата вечер заживях с една от актрисите, обаче за малшанс си я харесал и шефът на тогавашната милиция. Започна да ме глобява всяка сутрин за незаконно съжител­ ство по 20 лева. Това беше огромна сума по това време. Като ме глоби пет-шест пъти, на седмия с нея, тогавашния дирек­ тор на театъра Васил Попилиев и жена му отидохме в едно близко село, оженихме се набързо, претупахме някаква ими­ тация на брак. Когато милиционерът дойде следващия път...

30

няма да демонстрирам (заради дамата на масата) какво му показах. Това беше брак, който не съм смятал за нещо сери­ озно и като приключих работата си в Русе, приключи и бракът. Много дълго — 18 години, бях женен за чехкиня. Ние се разделихме с жена ми не защото нещо беше станало меж­ ду нас, а защото тя не можа да свикне с българската кочина, а човек с моя занаят е неприложим никъде другаде освен в страната си. После се ожених за трети път и имам сега един неудържим син на шест години и половина. С това, найобщо казано, приключва моята формална биография. — Първият ред, който написахте като писател? — Не помня. Имам чувството, че цял живот само това съм правил. —А първото издадено нещо? — Да. Първият ми редактор е Георги Марков. Аз на него дължа много в живота си. На него и Васил Попов. За жалост и двамата са покойници. Известно е как умря Георги Марков, от българския чадър. Васил Попов про­ сто гръмна със седемнайсет едновременни ерупции на сърцето, от инфаркт. Георги Марков започна да ми пуб­ ликува малко по малко разкази. Аз много трудно проник­ нах в литературата, защото бях буржоа и враг, както се изразяваха комунистите. Самият факт, че ме приеха през декември 1989 г. в Съюза на писателите, когато имах шестнайсет-седемнайсет книги зад гърба си, е достатъ­ чен. Тогава бях в чужбина. Първата ми работа, като се върнах, беше да напусна съюза. Не съм член нито на съю­ за, нито на сдружението на писателите, на нищо. — Къде сте живели дотогава? — В Чехия. Тогава се разделихме с въпросната ми съпруга. Светослав Пинтев Патриция Кирилова

31

КАКВО Е ДА СИ СЪПРУГА НА ХРИСТО КАЛЧЕВ? Елисавета: И трудно, и хубаво. Христо: Аз може ли да се махна от масата, докато си говорите женски работи? Елисавета: Не се изчервявай, моля те. Преди години той ми каза: „Няма да се страхуваш!“ Поех риска, защото Христо е чудесен човек. С него просто не може да ти е скучно. Въпрос на Криси Петрова

НЕГОВИТЕ ДЯВОЛИ КОПЕЛЕТО Разказ от Христо Калчев Милен Зоин, наречен Копелето, влезе в службата на крайморското градче. Жена със смугло лице му даде но­ мер дванадесети от поредната регистрация. До вечерта трябваше да убие времето. Отиде в кафенето и не без до­ сада откри, че по масите има само мъже и ако от време на време се мерне женско лице, то бледият загар на пре­ валило лято е успял да го направи разочаровано и тъжно. Беше само девет часът, но той вече имаше твърдото убеж­ дение, че и от това лято няма да излезе нищо. На сутринта мина по пясъчната ивица, но се настани на скътаните скали и запали цигара, загледан във вода­ та. Видя черно тяло, което можеше да бъде делфин, ако на главата му не блестеше металът на шнорхел и под тя-

32

лото не се открояваше силует на харпун. „Ще го почакам да излезе! — помисли Зоин и затвори очи. — Мога да дръпна един сън без традиции. Един здрав сън на копе­ ле!“ Зоин беше човек от вътрешността, свикнал да живее в мебелирани стаи на свободен наем, да обядва прав в за­ кусвални, да ходи сам на кино — филмите бяха истинска­ та му страст — и да мълчи. След семинарията, в която никога не разбра кой го набута и как я завърши, животът му се плъзна от строеж на строеж, мина през язовири и каскади, докато един ден се озова в Кремиковци и откри случайната привилегия на живота си. Беше роден в Со­ фия, беше запазил жителството си — как: абсолютна тай­ на за него — и можеше да живее в единствения град с достатъчно киносалони. Поради навика му да мълчи в бригадите, в които попадаше, обикновено му даваха изо­ лирана работа и поради добрия му вестибуларен апарат за десетина години — Зоин наближаваше тридесетте — стана един от асовете на високия монтаж. След първата година той сключи брак, който не издържа и три месеца. На обекта се появи стажантка с плитки, смехът й звънте­ ше в кухите гърла на тръбите, катереше се по високите конструкции и един ден дойде при него. Без повод, воден от вътрешен страх, задълбочаващ се с времето, Зоин каза на стажантката, лъжейки за първи път в живота си: — Името ми е Милен Александров Зоин! Все някой е помагал за явяването му на този свят, дя­ вол да го вземе! Защо този „някой“ да не се казва Алек­ сандър? — Таня — отговори късо стажантката. — Можете да ме чакате на рейса. На следващия понеделник Зоин изтегли пари от банка­ та, купи кола, легло персон и половина и телевизор, във вторник извика човек да изпръска квартирата, а в сряда, след като се подписа в гражданското отделение, заведе

3. Диалози

33

жена си в миришещата на бои и боза стая. От този момент до онази сутрин, когато Таня си събра вещите и си отиде, Милен мислеше как да си признае проклетата лъжа за Александър, която висеше като гилотина над главата му. Първата му грижа беше да скрие паспорта си и всячески да отклонява какъвто и да било разговор за миналото си. Докато един следобед Таня изказа своето предположение: — Ти си бил в затвора! — и широките й очи светнаха предизвикателно. Милен почувства чревни спазми.. — Ей, приятел! — Зоин се стресна и отвори очи. От водата се подаваше мъжка глава с плувни очила на чело­ то. — Ела да ми помогнеш! В едната ръка на човека мърдаха две риби. Милен ги взе и побърза да му обърне гръб. „Ако се окаже някое дрънкало, ще ми скъса нервите — помисли той. — Найдобре е да се махна веднага!“ Но вместо това затвори очи и обърна лицето си към слънцето, изпитвайки удоволст­ вие от самотата, която предлагаха и петдесетсантиметровите конструкции... Когато в онзи четвъртък, който щеше да помни цял живот, не завари вкъщи нито нея, нито багажа й, Милен Зоин гледа три филма — от шест, от осем и от десет часа — и когато се прибра с изхвръкнали от напрежение очи, писа стихове до сутринта, поправя и задрасква, на разсъмване ги преписа на чисто в тетрадката, скри я под дюшека и отиде на работа В началото на февруари на обекта пристигна главни­ ят инженер — Мартинов-Смъртта. Беше нервен жилест тип, слезе от жълтия си джип, поиска осигурителен колан и тръгна по следите на Зоин. До обяд прегледа по-голямата част от конструкциите и когато слезе, хвана Милен за ръката и го замъкна в джипа. — Свършил си работа! — каза Мартинов. — От колко време си в монтажа?

34

— Десетина години. — Пипаш чисто. — Мартинов избягваше да го гледа, но когато попита: „Искаш ли да следваш в политехниката?“, очите им се срещнаха. — Не. — Защо? — Има работа! — заекна Зоин. — Ако тук е свършила, ще намеря другаде. — Работа да искаш! — избухна инженерът. — Кой ти каза, че е свършила работата? Добре, върви! До края на месеца обявиха общо събрание, на което връчиха на Милен правителствена награда. Всичко за Зоин мина като на сън, както и при връчването на първите две. След отчитането на тримесечието Мартинов го пови­ ка в управлението. — Сега нямам време! — каза. — Вземи! — В ръката му се белееше листче. — Това е адресът ми. Ще те чакам точ­ но в осем. Предупредих жена ми, чакаме те за вечеря! До уречения час Милен „откачи“ от притеснение. Беше точно осем, когато позвъни на вратата. Отвори му жена­ та на Мартинов и го въведе. От този момент всякакъв смисъл, който се вместваше в понятия като уют, семей­ ство, спокойствие, се събра в този дом. Изведнъж Мар­ тинов каза: „Разкажи ми за затвора.“ Зоин за първи път стана бъбрив — Никога не съм бил в затвора. Истината е, че нямам родители. Жената, която ме е оставила в Драгалевския манастир, се е казвала Зоя. — Затова ли криеш миналото си? — Да. — Някой би направил капитал от това! — Тяхна работа. В семинарията ме наричаха Копелеттд Оттогава избягвам да говоря за себе си. — Разбирам. — Мартинов мълча дълго и тягостно. —

35

Повиках те да ти предложа нещо. Говорих с директора и решихме да те назначим бригадир на монтажа с права на помощник технически ръководител. Какво ще кажеш? — Не! Това не! — повтори Зоин. — Ако настоявате, ще сменя обекта. Мартинов се засмя и се смя така, че го увлече след себе си. Жена му влезе и го погледна учудено. — Отказа! — викаше Мартинов и го сочеше с пръст. — Печеля! Отказа! Той е единствен, казах ли ти? Говорих с директора за тебе. Каза, че си кариерист като другите. „Кой работи за слава? — вика. — Предложи му власт, и ще видиш колко пари струва!“ Не се излъгах в теб, моето момче! — Приятел! Ей, приятел! — Зоин се стресна и минаха няколко секунди, преди да си спомни къде е. Скочи и подаде ръка на харпуниста. От водата излезе млад човек, година-две по-млад или по-стар от него, възбуден като дете и с морави от студ устни. — Ударих лаврак! — говореше без въздух и в очите му гореше треска. Алекси, така се казваше момчето, се под­ пря на рамото му и свали перките. — Забих стрелата от­ горе! Отгоре! Отскубна се! Търсих го досега! Сковах се от студ! Можеш ли да боравиш с такъми? — Алекси показа харпуна и перките и след утвърдителното кимане на Милен продължи: — Ако не те мързи, влез да го потърсиш. Огромна работа, най-малко осем килограма! Ще поканим целия курорт на вечеря! Милен му помогна да измъкне неопрена през главата и го надяна на себе си. Сложи перките, маската, шнорхела, взе харпуна и спусна крака във водата. На отровнозеленото дъно сребрееше риба. Милен пое въздух и слезе долу, настиг­ на лаврака и вкара пръстите си под хрилете му. Лавракът не мръдна, като че ли безучастен към съдбата си, а Милен натисна перките и плуваше само с крака. Щом се подаде от водата, Алекси я грабна от ръцете му и клекна с нея.

36

— Голяма работа! Браво, брат! Ще поканим всички ку­ рортисти. Отиваме в ресторанта! Ще я поръчам за вече­ ря! Печена, със сос от домати и дафинов лист! Тръгвам. Не закъснявай, ще те чакам! Но на вечерята не дойде никой. Към седем и половина Алекси започна да нервничи. По лицето му избиха, петна цигарите взеха да се наставят една до друга. Милен Зоин-Копелето, отпиваше бавно от ракията си и без да го казва на глас, мислеше, че вечерта всъщност ще мине така. — Ще дойдат! — каза Алекси в осем без десет. — По­ канил съм д-р Киров със семейството му, художника с двамата му синове и момичетата им и още няколко, все възпитани xopa Ако не дойдат, какво ще правим с де­ сет килограма месо? Продължиха бавно да пият. В девет и половина Зоин навря часовника си в носа му, но Алекси продължи упо­ рито да се налива с анасонлията и в мрачния му поглед започна да прозира тъга. — Ако им исках пари, услуга, ако им се натрапвах, раз­ бирам да не дойдат! Но аз ги каня на вечеря, и пиенето им плащам, и риба съм им хванал — лаврака дължа на тебе, — и приготовлението съм поел, и пак лъжат! Лъжат винаги, с повод и без повод. Какво искам от тях освен едно голо уважение? Нищо! Ето това иска Алекси Алек­ сиев, кръглата нула, монета отпреди обмяната, винт без резба и т. н. — Да сервирам ли рибата? — попита най-противният келнер в света. — Разкарай се бе, лайнар! — изкрещя Алекси и замах­ ва с чашата. Стъклото дрънна, разлюля въздуха и разби тишината на постланото с мазут море. — Дявол да го вземе — изплака кръглата нула, винтът без резба и т. н. Гласът му беше наситен с пиянска оби­ да, отрова и още нещо. Зоин не успя да намери думата.

37

И вечерта у Мартинови завърши така. Милен Зоин се раз­ твори в нежността на тези хора. Гледаха го пълни с влага очи. Мартинова изплака всичките си болки. Омъжените им дъщери не вярвали, че родителите им нямат спестявания, и всеки ден все повече се отчуждавали от дома, а къщата скърцала от старческа подагра, нуждаела се от ремонт. Милен Зоин, наречен Копелето, мисли дълго, плувнал в пот, с набъбнал от притеснение език, преди да каже на глас избухналата в главата му мисъл. Знаеше, че е казал нещо приблизително: „Имам пари, имам и кола и ходя на кино. Нищо не ми струва да направя ремонта. Ще плащам наем и ще си отида веднага, щом стане необходимо. Взе­ мете ме у вас. Единственото, което искам, е, ако сутрин някой ми каже „добро утро“, да не бъде само от учтивост.“ Не помнеше как си е отишъл, още по-малко — как му отка­ заха. В главата му остана една-единствена мисъл: „Отка­ заха!“ Другото беше без значение. На вратата започна дълго и излишно благодарствено слово и когато се вмъкна в колата и потегли като бесен, беше кипнал от пот, смазан от срам и себеотвращение. Отвори прозореца, направи течение и след едночасов бяг със сто и тридесет километ­ ра в час се озова на заспалия площад в някакъв град. Върна се бавно, изтрезнял от първия шок, и ако в главата му имаше някаква мисъл, това беше: „Защо, дявол да го вземе! Нали исках да го направя за тях!“ — Хайде, Алекси! — Зоин пъхна ръката си под лакътя му и го поведе към изхода. — Ще отидем на бар. Може да намерим момичета. — Ще отидем — кимна Алекси. Нямаше нужда от по­ мощ, не беше нито пиян, нито болен, а и лицето му беше добило нормалния си вид. — Ще ми дадеш ли волана? Не намериха момичета нито в „Нептун“ на шест кило­ метра, нито в „Лилия“ на осемнадесет. Алекси заби пе­ дала на газта до ламарината и Милен притихна до него. Фаровете едва смогваха да осветяват завоите, но Зоин не

38

пророни дума нито на отиване, нито когато светлините на града светнаха в очите му като спасителен фар. На сутринта се срещнаха в осем и половина. Алекси тръгна срещу него и стисна ръката му с гузна усмивка. — Снощи се държах отвратително — каза той. — Рядко изпадам в такива настроенияго В началото на септември излиза вълна. Искаш ли да тръгнем на юг? Там темпера­ турата на водата е по-висока с два градуса. — Ще тръгнем — кимна Милен. — Главата ми е мътна от снощи. Ще вляза във водата. Може ли да взема харпуна? — Разбира се! — Алекси измъкна с несръчни движения неопрена, помогна му да влезе в него и занесе до вадата перките и харпуна. Милен Зоин влезе до кръста във водата и докато мок­ реше маската и се готвеше да я намести на лицето си, видя въпрос в очите на Алекси. За момент лицето му беше добило цвят на пръст, цвят, който снощи беше из­ чезнал едва с възбудата на скоростта. — Кажи? — Прави си удоволствието, но не убивай! — каза Алек­ си и наведе глава. — Достатъчно е да насочваш харпуна. — Така ще правя — каза Милен Зоин, наречен Копеле­ то, и потъна в един свят, стар като другия, но като че ли по-хармонично устроен', свят, в който сянката е под тебе, без риск да се намеси в живота ти.

В ТЪРСЕНЕ НА ИЗКЛЮЧИТЕЛНОТО И в новата си книга Христо Калчев търси изключител­ ното в стечението на обстоятелствата, в цялостния ход на човешката съдба, в извивките на емоционалните при­ страстия, дори често в избора на личните имена. В едни от новелите то е на границата на реалното („Гняв Рисов“, „Арис“), в други — почти извън тези граници („Железни­

39

ят кон“, „Мюлвет“), в трети — само в сферата на художе­ ствената условност („Ъгълът“). Изключителното привли­ ча автора като сюжетна канава, нерв и двигател на повествователния поток, но преди всичко като изява и същност на индивидуалния характер. И точно в този пункт се концентрират усилията на белетриста — да про­ анализира онова в духовния свят на героя, което опреде­ ля не само неговата неповторимост, но го и отделя от обикновения равен ход на живота с делничните грижи на познати вълнения. Именно тук са сполуките на автора. Той умее да открие оригиналния образ, да види изявите на човека и в дребното, незначителното, и в онова, основ­ ното, определящо в битието на отделната личност. Много разнообразни по тематика, новелите носят раз­ лична атмосфера, излъчена от настроението, поведението, цялостната идейно-емоционална същност на главните ге­ рои. Колоритните типове на Христо Калчев не са победи­ тели в живота. Повечето от тях са претърпели крушения и разочарование, които са ги изтласкали извън руслото на нормалния ход на дните. Но тези хора имат своя вътреш­ на сила, като противостояние на неудачите, своеобразна устойчивост и затваряне в себе си. Ето например „Гняв Рисов“ — една от най-добрите работи в книгата. Христо Калчев детайлно и без повторения разследва сложното психологическо състояние на младия човек след излежаване на шестте години присъда, интересува се не от био­ графията му, въпреки че тя се прокарва като догадка меж­ ду редовете, а преди всичко от изострените възприятия при първия досег със свободата. Миналото и настоящето се сблъскват в мисълта на героя в сравнението между това, което той наблюдава около себе си, и това, което помни от лицето на града преди престоя си в затвора. Така новелата придобива по-широка вътрешна обемност — излиза от строго личното изживяване на Риса (основна­ та нишка в повествованието) и показва отделни измене­

40

ния в нравствено-обществената атмосфера. В начина, по който Риса отреагирва измененията, се отразяват харак­ терът на героя и болезнената му чувствителност вследст­ вие осъзнатото отчуждение от натрупаното напрежение, като своеобразно приобщение, макар и твърде грубо. И в този смисъл рамкиращата история със следователя звучи убедително и правдоподобно. Със същото внушение са разкрити образите и в „Желез­ ният кон“. На фона на малката гара и твърде нерадостна­ та съдба на железничаря драмата на стария машинист се разкрива като осъзнаване на нарастващата болка от самотата. Христо Калчев е намерил точния щрих, вечния детайл при проследяване неспокойните видения на Аргир и пара­ доксалната утеха, която старецът открива в изоставения локомотив. „Венерин хълм“ е още едно доказателство за умението на белетриста да очертае човешкия образ, неза­ висимо дали това е по-епизодична фигура като Алекси или герой като Милен Зоин, заинтригувал автора с цялостното си битие на затворен в себе си самотник. Но Христо Калчев, привлечен от изключителното, до­ стига до известно пресилване в реакциите и изживявани­ ята на героите, в самите ситуации, достига до крайнос­ ти, в които граничат реалност и измислица. Заострянето на необикновеното невинаги допринася за психологиче­ ската дълбочина на повествованието. Например в „Мюлвет“ то е довело до преднамерено огрубяване на герои­ нята. В „Железният кон“ в така пластично пресъздадена­ та история повторението на менингита на Аргир идва като че ли „в повече“. Изключителното създава сюжетна занимателност и възможност за автора да навлезе в спе­ цификата на по-особен човешки характер, но наред с това то носи и рискове — неусетно увлича към излишно струп­ ване на необичайни събития. Когато преди няколко години новелата „Арис“ беше пуб­ ликувана в периодичния печат, един критик обвини автора

41

в невярно тълкуване образа на съвременната българска жена, в принизяването и злепоставянето му. Тъй каго този образ съвсем не е еднотипен и монолитен, а много разнолик и неподдаващ се на обобщаващи класификации, мисля, че подобно обвинение е твърде неоснователно. За жената в на­ шата литература по някаква стара традиция се създава един еталон, с който гласно или негласно в редица случаи се сравняват литературните герои. Христо Калчев, потърсил в книгата си по-необикновеното, и в тази новела е привле­ чен от изключителното. Но в разказа за странната история той е проявил много верен усет и разбиране на женската психология; с прозрение следи изживяванията на Емилия, раждането и отмирането на вълненията й, приливите и от­ ливите на успокоението и отчаянието, ответната душевна реакция на сърдечните неудачи. Навлизайки все по-дълбоко в тази своеобразна драма, Христо Калчев се е докоснал до нещо много характерно за немалко жени, по силата на обсто­ ятелствата изпаднали в положение, сходно с живота на Еми­ лия. Измисленият Арис не е плод на капризно въображение, той е защита, търсене на вътрешно равновесие, отпор сре­ щу всички онези натяквания, въпроси, досадно любопитст­ во, които често преследват една жена. Ако едни или други новели събуждат известни възраже­ ния, които могат да се приемат не толкова като укор към автора, колкото като плод и на субективно възприятие, то „Ъгълът“ е произведение, уязвимо в много отношения. Това е най-несполучливата работа в сборника. Натрупването на толкова смърти, следващи една след друга, случайни, неле­ пи, някои от тях извънредно редки като явление в столич­ ния бит през последните десетилетия, може да се оправдае само ако усещането за условност е прозирно внушено и пре­ ди всичко, ако тази хиперболична условност е необходима за извеждането на организиращата значима идея на творбата. В новелата такава идея няма. Ако финалът има подобни претенции, аз лично не го възприемам сериозно. С това про-

42

бягване през годините авторът вероятно е целял чрез рамкираната съдба на редица герои да нахвърли картината на отделни страни от столичния живот в тяхната променливост през времето, но така замисленият сюжет не позволява да се излезе извън щриховото маркиране. Като цяло сборникът новели на Христо Калчев показ­ ва засилване на белетристичната рутина в повествовани­ ето и в очертаване индивидуално специфичното в образа на героите, задълбочаване на психологическите наблюде­ ния, на погледа към човека и времето. Нина Пантелеева

НАЧАЛО НА БЕЛЕТРИСТИЧНА ЗРЕЛОСТ

Романът „Луда вода“ на Христо Калчев (изд. „Народна младеж“, 1980 г.) е естествена жанрова реализация на все по-значителните социални и нравствени проблеми, които занимават автора. С някои от тях се срещаме още в сбор­ ниците „Инерция“ (1976), „Предел“ (1976) и „Железният кон“ (1978), но мащабността им невинаги съответства на относително малкия обем на разказа и новелата. Литературното повествование се води от гледната точка на главния герой на романа — Асен Москов, — един изклю­ чително динамичен и противоречив образ, чието раждане е до голяма степен подготвено още в първите разкази на пи­ сателя и в новелата му „Вангел“. И тук, както в предишните си белетристични произведения, Христо Калчев бяга от крайната субективизация на „аз“-формата. Разказва сами­ ят автор — достатъчно дистанциран от своя герой, за да може да го наблюдава отстрани, но и достатъчно близо до него, за да покаже отражението на света в съзнанието му.

43

Решаващи за развитието на Асен са двата мита, които гладното му за идеали съзнание изгражда — митът за Адриана и митът за Васил. Адриана е „добрият дух“ на апартамента, без нея всичко изглежда фалшиво и неесте­ ствено, тя е творческа личност и силен характер. Тъй като е далече от него, Адриана е всичко, което му трябва. По същия начин Васил Каров е всичко, което Асен не е и което, тайно дори от себе си, би искал да бъде — незави­ сим, сърдит на целия свят, потънал в алкохолна апатия и борчове, но верен на живописта. Разрушаването на тези два мита дава начален тласък на дълбока душевна криза, от която Асен Москов излиза пречистен и вътрешно освободен благодарение на един нов мит, мита за Красотата — голямата цел на човешкия живот. И като че ли с желанието да започне всичко отна­ чало и с вярата, че може да го направи. Катализатор на тази криза са машинациите около приемането на художе­ ствения проект за монументална украса на модна къща „Диана“ и изходът от двубоя с професор Андреев — Акела. Мъчителният катарзис във вътрешния живот на Асен започва именно като резултат от тези събития. В сюжетната кулминация на романа Христо Калчев раз­ лага философския проблем за красотата — смисъл на живо­ та на твореца и на човека изобщо, на редица конкретни со­ циални проблеми, пряко засягащи някои отрицателни явле­ ния в нашето общество. Като избягва декларативната кри­ тика на тези явления и фокусира вниманието си върху отра­ жението им в индивидуалното съзнание, авторът постига двоен ефект — от една страна, по-дълбокото проникване в техния механизъм и, от друга — показване на истински го­ лемите поражения, които нанасят върху човешката психика, като осакатяват отношенията между хората и ги свеждат до нивото на формална размяна на материални ценности. И така разстоянието между Асен Москов и всички ос­ танали трагично се увеличава. Точно тук споменати вече

44

особености на повествованието изиграват решаваща роля — през цялото време читателят е усещал подсъзна­ телно това отдалечаване. Сега Асен може да разполага със себе си, да се върне към живописта и да се опита да навакса загубеното. Но едно такова сюжетно решение би било психологически (а и логически) недостоверно. Защото окончателното разрушаване на всички непоклатими стойности в ценностната система на човека води до пълен емоционален вакуум, до една непреодолима апа­ тия. С тази апатия се сблъсква „лудата вода“ — поети­ чен символ, — ключ към противоречията, понякога мал­ ко странна и като че ли необяснима човешка психология. Възникналият от този сблъсък дълбок вътрешен кон­ фликт завършва със смъртта на Асен Москов. Като цяло романът впечатлява с жанровата си чисто­ та, със стегнатостта и целенасочеността на композиция­ та си. Христо Калчев определено задълбочава творчески­ те сполуки от първите си книги и навлиза в истинската белетристична зрелост. Катя Митова

ЗАВОЮВАНА БЕЛЕТРИСТИЧНА ТЕРИТОРИЯ Дългият мъчителен път на една изстрадана любов, преминала през най-тежките изпитания на съвремието ни — би било твърде елементарно и сладникаво, ако се даде такава оценка на новия роман „Студен огън“ от Христо Калчев (изд. „Г. Бакалов“, Варна, 1990 г.). Ав­ торът успява многократно да надхвърли един такъв за­ мисъл, който обаче при по-повърхностен прочит би оста­ нал на преден план в съзнанието на читателя. Богатството от разнообразни ситуации и множество

45

перипетии поддържа неотслабващо интелектуално напре­ жение и романът се чете на един дъх. Авторът използва изпитания похват да води разказа успоредно през погле­ да на двамата главни герои — Иван Троев и неговата съпруга Лия. Искрената изповед на писателя Иван Тро­ ев не случайно е предадена чрез „аз-повествование“ и насочва към авторовата личност, като придава дълбока интимност и ненатрапливо демонстрира безпощадно саморазголване на героя. Сложна творческа личност, Тро­ ев постепенно овладява до съвършенство магията на сло­ вото, на любовта, но и — уви! — на алкохола. Поел трънливия път на творческите търсения на пишещия чо­ век, той тръгва от общоприетия стил, за да намери понататък свой оригинален изказ и проблематика, за което литературната критика не му прощава. По същия начин Троев успява да овладее алкохолната „магия“ и да я под­ чини на собствените си настроения, а не обратното. И за да бъде нестандартен докрай, героят намира отново лю­ бовта при бившата си съпруга, приемайки нирваната на опрощението. С овладяната си мъжественост, стигаща на места до суровост, Троев налага в известен смисъл странни взаимоотношения, но изцяло подчинени на дълбока човечност, понякога прикрита зад външно гру­ би действия и думи. Двадесетте глави на иначе не дългия роман са наситени с безкраен низ от жестове на помощ към Лия, която обикновено не ги заслужава, а и не би ги получила като че ли от никой друг освен от великодуш­ ния Троев. Това би било психологически неиздържано, ако авторът не бе успял да изгради един прелъстително очарователен и извикващ съчувствие с , трагизма на съществованието си образ — този на Лия. Красива мла­ да жена, белязана с блестящи данни на духовно извисена интелектуалка, тя още в първите си крачки е принудена да се прости с илюзиите. Може би една от причините за всички нещастия, които я сполетяват, е и фактът, че баща

46

й е бил в затвора, защото е налице отрицанието на един свят, в който така нареченият „произход“ и „връзките“ играят първостепенна роля за пътя на едно бъдещо раз­ витие. А точно от тях е лишена Лия. Принудена да се опре единствено на ефектната си външност; носейки безпог­ решен (с редки изключения) търговски нюх, тя се запли­ та в множество „афери“, за да извоюва правото си на живот. Авторът дозирано прецизира нюансите в поведе­ нието на Лия, която неистово се стреми да осъществи себе си и за жалост често прекалява с компромисите. Виждаме я ту барманка, ту стюардеса, манекен и пр., за да стигне до „дъното“ — наркоманка и в затвора Въпре­ ки атмосферата на „грешната жена“, която носи Лия, личната й драма, предадена с човешко разбиране от ав­ тора, спечелва читателя и го прави съпричастен към съдбата на един несправедливо ограбен млад живот. Паралелно с централната сюжетна линия Христо Кал­ чев успява в значителна степен да пресъздаде в една поширока гама социално-психологическата характеристи­ ка на времето, като вплита органично и изчерпателно съдбите на второстепенни образи от различни социокултурни слоеве (напр. Божидар Стоев, професор Латин, Владо Панев, Хулигана и др.). Наред с фитнеса на психологическите детайли в рома­ на има и премного сцени, стигащи до натурализъм, кои­ то просто не са нужни, а е достатъчен деликатният на­ мек към днешния асоциативен читател. Въпреки това авторът със завиден професионализъм успява в поредна­ та си книга да разкрие същностни черти от душевността на съвременната творческа личност, което се очертава като завоювана територия на неговите белетристични търсения. Мариета Милева

47

ПРИСТРАСТНИ „СЛОВА“ ЗА ХОРАТА

Прочетох този кратък роман („Нежни вълци“, 1985 г.) за една вечер и го оставих настрана с мисълта, че бързо ще го забравя. Мина седмица, но за мое учудване героите на Хрис­ то Калчев трайно се бяха настанили в мислите ми. Реших, че причината е повече лична: сам аз съм ги виждал и многократ­ но съм „удрял лаф“ с тях в кръчмата на Предела през 1972 година — отбивах наблизо военната си служба. Но макар да приличат на мъжете, които познавах, все пак „нежните вълци“ от романа не са съвсем същите: да, те карат към Бобов дол бетон „от възлите в Яхтимово и Добринище“, псуват цветис­ то и гледат „проклето“, разказват си чудеса за автостопаджийки, вечер пият бирата с каси, но най-важното за романната им биография е присъствието на журналиста Иван Троев. Този особняк, неудачник в личния си живот, притежава из­ ключителната интуиция за точното време и пространство, в които се осъществява градивното социално действие. Той сякаш с някакво шесто чувство (по което именно се познава добрият журналист) ще усети, че е рано да се запилява из Бобов дол, че е попаднал в един миг от историята на обекта (разбирай от социалистическото обновление на България), когато главните герои са мъжете зад волана. В първото си писмо до главния редактор на столичния вестник Троев пре­ дупреждава: „Репортажите ще озаглавявам „Слова“, един по­ забравен жанр, но с възможности за проникване в /туптите на хората. Нали човекът е важен?“ В тези „слова“ именно е ма­ гията на книгата: как трябва да се пише за съвременния ра­ ботник, имаме ли право да бъркаме дълбоко в душата му, можем ли от личното да стигнем до общозначимото? Редят се на пръв поглед несвързани една с друга истории, Троев разказва сурово, правдиво за интимни и социални кон­ фликти, той не замазва истината с елейни излияния, не капи

48

тамян на тези външно груби, понякога дори отблъскващи с безцеремонността си мъже, които не живеят по рецептите на „свенливите вестници“ и често дори „във вълчи ями намират края си“, но за една година ще променят неузнаваемо бобовдолския пейзаж. Гошо Графа и Сашо Сладкия, Стоил и Рашо, Тотко Узунов и Бургазлията (кръчмарят), и, разбира се, же­ ните край тях — инженерката Мария Генова, Лили и Креме­ на, цялото това пъстро, противоречиво в стремежите и нрав­ ствените си разбирания микрообщество минава не само пред очите на Троев, но и през сърцето му: срещата с хората от Предела е за него школа по мъжество, път от ефимерното към същественото в живота. Затова и „Словата“ му са чужди на обективизма на страничния наблюдател, в тях дишат гневът, болката, радостта, надеждата на пристрастния човек, на онзи, който иска да разбере вътрешните механизми на свое­ то време. „Несвързваните“ истории неусетно зазвучават единно и зад фасадата на грубостта пропълзяват крехките лъчи на нежността (копнежът за обич, за силна другарска ръка, за хармонично себеосъществяване). Но съзнанието за този важен втори план на романа идва по-късно. Докато човек чете, той на един дъх гълта занимателното, почти авантюрно на места четиво (оттук и лъжливото ми усещане, че скоро ще забравя книгата). Христо Калчев за щастие е чужд на стремежа към езико­ во и формално експериментаторство, който щурмува съвременната ни проза: той повече се грижи за доверие­ то, за интереса на читателя. И успява да го превърне в свой действен съучастник, да събуди нетърпимостта му към баналните представи за хората на труда, да го под­ бужда към „иманярска“ страст, с която е надарен журна­ листът Иван Троев; търсенето на онова духовно богатст­ во, скрито в душите на хората — строители на новия со­ циалистически свят. Георги Цанков

4

Диалози

49

ПОДОБНО НА РЕМАРК И ХЕМИНГУЕЙ Макар и да е сред най-продуктивните автори на своето по­ коление, белетристът Христо Калчев като че ли оставаше в сянка и в това няма нищо странно, тъй като неговата проза никога не е била подчинена на идеократическата тенденция за възхвала на обществото, в което живеем, като „най-хуманно”, „демократично“, „ценностно“ и пр. Напротив, в книгите му почти отсъстват „дежурните“ за социалистическия реализъм типажи и сюжетни линии, което напълно закономерно обясня­ ва и премълчаването на името му по априлски литературни дискусии или в доскорошния литературно-социален печат. За­ това пък в дузината му издадени белетристични творби досега бушува истинският живот с истинските страсти и про­ блеми. Това в особена степен се отнася за романите му „Луда вода“, „Вътрешна светлина“, „Опит за оцеляване“, както и за последния —„Студен огън“, обединени под един общ знамена­ тел — съдбата на творческата личност в тоталитарното обще­ ство. Още самото заглавие на романа носи в себе си заряда на конфликт, който е стар като света — любовта Изграден върху разказите и различните гледни точки на двамата главни герои — красивата съблазнителка Лия и писателя Иван Троев, ро­ манът със своята опростена конструкция и почти банална тема като че ли не казва нищо ново. Това обаче на пръв поглед, защо­ то зад неизбежните любовни конфликти и интриги се крият до­ брото и злото, доверието и предателството, благородството и отмъщението И в този пъстър калейдоскоп на човешки взаи­ моотношения, на прекършени чувства и възродени надежди, на объркани съдби и пропилени години се крие „онова нещо“, ко­ ето движи света напред независимо от идеологическата окрас­ ка на емоциите и страстите: човешка обич, човешка прошка... Може би ако този роман се беше появил преди няколко го­ дини, когато вероятно е бил писан, щеше да бъде напълно

50

разгромен или напълно премълчан от онази литературна критика, която се напъваше да забележи едва ли не зад вся­ ка запетая „ръководната роля на партията“. Че как иначе — къде ти разврат или нескончаеми алкохолни подвизи в „найхуманното“ от всички общество? А истинската литература просто говори за живота такъв, какъвто е... И егоистичната, непостоянна Лия, търсеща отчаяно свое местенце в объркания живот, който живее, и честни­ ят творец Иван Троев, опустошаващ алкохола на софий­ ските кръчми подобно героите на Ремарк и Хемингуей, са образи от плът и кръв, за които сме убедени, че реално съществуват В това всъщност е и очарованието на тази книга, която се чете на един дъх: всеки може да познае себе си и в безсмислените изневери, и в безпаметните за­ пои, и в обърканите човешки ситуации, и в неясния коп­ неж на душата към нещо по-доброд Лия търси любовта си навсякъде другаде освен там, където тя реално съществу­ ва. Иван Троев се разкъсва както от стремежа си честно и нелакирано да отразява в творчеството си действител­ ността на битието, така и от непрекъснатите житейски компромиси. Обърканата душевност на героите е огледа­ лен образ на сивото ни духовно всекидневие, но въпреки всичко от романа струи оптимизъм, заложен в неистово­ то желание на героите да преодолеят бездуховната пустош, която доскоро беше наша обща жизнена среда... А днес? Едно от главните достойнства на романа е, че въпре­ ки малко набързо попретупания хепиенд той не блести с витиевати белетристични похвати, а простичко и непод­ купно разказва за този стар свят, в който няма нищо ново, но в който всяка човешка болка, всяка човешка ла­ ска заслужава да бъде постоянен обект на неговото нача­ ло — словото. Недко Петров

51

„БЕЛИТЕ ДЯВОЛИ“ И „РАЗВРАТНИТЕ АНГЕЛИ“ Романът „Белия дявол-атентатор“ на Христо Калчев е исторически трилър. Сюжетът визира подготовката на султан Мехмед IV Османоглу за война срещу Свещената империя, оглавявана от императора-кръстоносец Леполд у Хабсбург, и опитите на виенското масонство да пре­ дотврати сблъсъка, като убие младия и амбициозен сул­ тан. Атентаторът е молдовският княз Вангел Авалов — смел, брутален, синеок възпитаник на хусарския лицей, ненадминат сабльор, зад който тълпа красиви жени се влачат на четири крака, просейки благоволението му. Следват пет неуспешни опита за покушение, по време на които съдбата бди както над султана, така и над Вангел Авалов. Романът завършва с вълна от масови убийства, къде заслужени, къде изненадващи, но не между мюсюл­ мани и християни, а между самите християни. Отоман­ ската империя присъства единствено като тъмен декор, на фона на който отвъддунавските християнски князе си режат един друг главите „като зелки“. А това е истори­ ческо наблюдение, направено с доста набито око. Романът започва не леко. Личи си, че е продължение на историята за Белия дявол и поради това бавно стъпва на собствените си крака. Първите петдесетина страници минават в запознаването на читателя с плодовитите враждуващи кланове, върху които се крепи сюжетът, и на места Христо Калчев успява да струпа толкова имена и роднински връзки, че в сравнение с него Морис Дрюон прилича на първокласник, който знае само „мама“ и „тате“. Ала веднъж набрало инерция, действието посте­ пенно увеличава темпо до кървавата кулминация накрая, където авторът с лека ръка унищожава почти всички уча­ стници в произведението. За гибелта на много от герои­

52

те ни се съобщава телеграфно, с по две думи, което не оставя кой знае колко траен спомен, но там, където ав­ торът наистина си е направил труда да опише сцените на насилие, те са ярки и впечатляващи. Героите са романтични същества от света на приказ­ ния жанр. Мъжете напомнят лъвове (Бесния Лео), вълци (Йоан Лупус), бикове (Флориан Дорней), а жените са мраморни красавици, леконравни феи или отмъстителни амазонки. Сред тях е и архетипната майка, която стиска в едната си ръка юздите на семейната колесница, а в другата — меча. Основните мотиви за действие са страстта и смътното чувство за християнска принадлеж­ ност. Стилът на диалозите варира между високопарната размяна на претруфени фрази а ла Джеймс Фенимор Купър до неочаквани съвременни диагнози от рода на „В толкова омраза има нещо патологично“ в устата на мла­ дия княз (с. 70). На историческите факти е отделено голямо внимание, толкова голямо, че на места на човек му се иска да оста­ не с героите, а това, което получава, е нова сводка за международната политическа обстановка по онова вре­ ме. На моменти авторът сам се подвежда по своята ком­ петентност и се впуска в недостоверни твърдения, като например сравнението от страница 113. „Хайнц беше единственият истински развратник, който беше срещал в живота си, с изтънчената, перфидна перверзност на йезуитски игумен...“ Първо, не вярвам господин Калчев да е срещал йезуитски игумен, защото такива игумени няма. Второ, съмнявам се, че перфидната перверзност е основната характеристика на йезуитския орден, и се чудя кое ли е подбудило автора да направи тази връзка. Тук-таме стремежът на Христо Калчев към термино­ логична достоверност ни лишава от истински вълнуващи гледки. Ето как е описан дуелът между главния герой и Флориан Дорней:

53

„Дорней ще атакува с батман през кварта, но когато отпусне захвата, за да забие сабята в стомаха, аз ще на правя крачка назад, ще отклоня лезвието с прим и с флеш ще разреша гърлото му под адамовата ябълка“ (с. 67). Един на нула за автора. Читателят препрочита текс­ та, за да се ориентира по-подробно, вдига рамене и продължава нататък, защото историята все пак е инте­ ресна. „Белия дявол-атентатор“ е предназначен за онези, ко­ ито обичат динамичния сюжет, дворцовите интриги, фа­ талната любов, романтичния стремеж към недостижимото и балканското разчистване на сметките. Тези читате­ ли задължително трябва много да обичат и историята. Кристин Димитрова РАЗПАДЪТ НА РИЦАРСТВОТО Трилогията. „Белия дявол-атентатор“ на Христо Кал­ чев се появява като последна книга от трилогия. Обглеждайки оцелостения вече роман, ще установим, че и вто­ рата, и третата книга не са просто „продължения“, при­ лепящи се механично на принципа „Без героя — по герой­ ски“. Всяка следваща „логия“ тълкува, префасонира смислите на предходната, вече разказаното придава обем на ставащото или, описано в псевдобароков стил, миналото е труп, чието разлагане подхранва действието. Дяволът. Героят на първата книга — Белия дявол — из­ никва от нищото и липсата на минало го прави свободен, годен да агресира света — герой. Деянията на Вангел имат за център морето — лишената от социални йерар­ хии пустош. Дяволът умира в момента, в който се оказва обвързан от сушата, от рода, от миналото, което сам си е създал.

54

Корабът. Доминиращият символ в първата книга. На борда му се смесват раси и езици, веднъж останала зад кърмата, георафията става история. Корабът е битието на мъжа-космополит, неговата функция е да интегрира средиземноморската разнотипност в плоскостта на ро­ мана. В крайна сметка корабът се оказва двойник на ге­ роя. „Белия дявол“ — Белия дявол. Рязаният. Ако приемем, че между субекта и обекта на неговото либидо съществува еротическо напрежение, то трябва да видим свръхеротизираното отношение „Аваловци — мохамедани“ в „Белия дявол“. Патологичната страст към изтребването на „рязаните“ е сублимация на желание, ферментирало дълго в колективното безсъзна­ телно. Какъв е пълнежът на това преобърнато либидо — дали е бунт срещу накърняването на бащинския автори­ тет от страна на поробителя (символизиран в българска­ та класическа литература най-често като полов насил­ ник), или пък е нагон към самоунищожение — това ро­ манът подозира, но не казва. Жената. Дори Белия дявол не успява да излезе нагла­ ва с жената (си). Едва мъртъв, той окончателно я обла­ дава. Неудържимата в рационални граници женска при­ рода уляга в едно фанатично служене на митологизирания герой. Жените непрекъснато възпроизвеждат образа на Белия дявол (по-късно и на Марс Авалов), полагайки го като модел за уподобяване. Майката като извор не на живота, а на паметта. Конят. Във втората и третата книга корабът е замес­ тен от коня. Разстоянията се скъсяват, хронотопът се свива. Човекът вече е сам върху гърба на животното, карнавалният, органичен свят на пиратството се е разкъсал и болните, разединени индивиди са изпадали. Конят слу­ жи на героите предимно като средство за бягство, спа­ сява ги от техните неуспешни идентификации. Родът. Романът на Христо Калчев обхваща живота на

55

три поколения и ако не бяха модерно използваните чуж­ ди жанрови конвенции, спокойно бихме го нарекли „сага“. В нашата литература единственият аналог за та­ кава родова протяжност е тетралогията на Димитър Талев. И в двата романа я има характерната за сагата семейноотелесена история, която под формата на псевдомитологичен пласт обуславя до голяма степен психологи­ ческата мотивация на героите. А това е нещо рядко при традиционната любов на българския писател към разка­ зите и разказоидите. Жанрът. Вървящ от приключенския роман към рома­ на-сага, „Белия дявол“ демонстрира невъзможността на авантюрния наратив да преодолее бремето на натрупа­ ната фактичност. Историята прави приключението невъзможно — всичко се оказва приключено. Напрежени­ ето се поддържа все по-малко от фабулата и все повече от демоничната страстност на героите, от завещаното и разрастващо се с годините фамилно „трябва“. Езикът. Христо Калчев не се опитва да имитира до­ стоверност посредством стилизация на езика, спокойно употребява думи като „фрустрация“ и „меланхолия“, подхвърля чрез устата на героите и твърде модерни, и твърде езотерични концепции. Никой не лъже читателя, че действието наистина се развива там — не, ние сме тук и се забавляваме, измисляйки реалности, с ясното съзна­ ние, че историята може да бъде написвана, но не и рекон­ струирана. Историята. „Белия дявол“ е роман за един от найпразните откъм българска събитийност векове — седем­ надесетия. Българското се просмуква в тъканта на рома­ на по сложни пътища, повече като фактор за вътрешната мотивация на героите, отколкото като нещо безусловно дадено. В налагането на позитивните ценности романът е твърде европоцентричен (донякъде жанрово подражателен) и изобщо не се стреми да утвърди по български

56

проблематично битуване на европейските ценности (сво­ бодолюбив, гордост, честност т. н.) в балкански кон­ текст, разпадането на рицарско-героичната етика в рода на Авалови е тема, достойна за размисъл. Бойко Пенчев

КРИТИКЪТ КАТО ЛЕШОЯД НАРЕКОХА ГИ БАРОНИТЕ Христо Калчев Десети ноември 1989 година не отмени художествени­ те ценности, както немалка част от културоподобителите си мислят. Познавам тази държава като джоба си, с битпазара на художествените ценности, с порнографската й експлозия, с бившите й елитарни списъци на мастити писатели, музиканти, художници. Някои от тях бяха пре­ топени, други никога повече няма да звучат в концерт­ ните зали, трети бързат сами да заличат позора си в гигантоманските монументи на тоталитаризма. Държавата се задъхва от лъжа... И се появиха БАРОНИТЕ. Кои са те? Нещо ме кара да провокирам бившите фа­ ворити на режима. Бароните са тези, които определят с достойнство, характер и творчество съвременния облик на националната ни изобразителна култура. Нито един от тях не е „изчислявал“ 1300 стъпала към нищото, нито е творил „седмоъгълния петох...“, както находчиво беше наречено скулптурното недоразумение пред НДК. Също­ то може да се каже за кокошката-пегас, разположена на триметрова височина пред СБП в ракурс, невъзможен за разгадаване, освен ако публиката не беше поканена да се

57

надвеси от прозореца на кабинета на председателя. Единствено там се вижда формалният символ на тази несръчно изработена гарга, която претендира да е жерт­ ва на фашисткйя терор у нас, който никога и под никакъв претекст (ако въобще е съществувал) не е „атакувал“ на­ ционалното ни изкуство. Бароните... Г-н Веселин Досев с неговата галерия е дал приют на най-качественото, което София и нейните ху­ дожници са в състояние да произведат. Повтарям - Со­ фия. Не като родно място на „Дружество 33“, а като фор­ мален терен за сбор на истински таланти. Самият факт, че няколко артисти се оказаха принудени от аморфната художествена конюнктура на мъртвородения си сталинско-ждановски съюз да се отделят духовно от стадото и да заживеят стиловопуристки, е прецедент, който не бива да бъде отминаван, подценяван, а най-малко да се тре­ тира като снобски. Това е осъзнатата необходимост от мощен контраефект. Така наречените ОХИ бяха жалка духовна полюция на фалша, които истинските майстори могат да подминат единствено с презрение. Това беше естествен жест на достойната ни национална интелиген­ ция. Съзнавам, че „интелигенция“ звучи вулгарно, но още не знам думата, която може да замести упоменатия сло­ весен боклук. Преди да кажа още няколко думи за БАРО­ НИТЕ, а те всъщност не се нуждаят от пропаганда, тряб­ ва да припомня на непредубедения ценител легендата за крал Артур... Крал Артур е известен не с каузата си, а с това, че на неговата „кръгла маса“ седят онези, които правят споменатия монарх неизличим в съзнанието на мнимите му потомци. Г-н В. Досев е останал в сянката на тази изложба. Не се е налагал в подредбата, не се е опитвал да степенува това, което не подлежи на степену­ ване. Той е седял на „кръглата маса“ като равен между равни, не се е натрапвал никому, затова и разпиленият вернисаж е добил такъв чар и затова звучи толкова мощ­

58

но. Иван Кожухаров е скрит в пълната сянка на фантас­ тичните си рисунки, но това не го прави по-малко видим — напротив, откроява го. Емил Стойчев и Георги Трифо­ нов се виждат от входа на галерията, но не затрупват под тежкия си артистичен товар малките пластики (каква прекрасна изненада) на Захари Каменов, не крият май­ стори като Теофан Сокеров, Христо Градешлиев, Симе­ он Венов или който и да било друг от БАРОНИТЕ, дори ако те носят дамски имена (отново прекрасна изненада за мен, наречена Елена Сокерова). Разхождах се из галерия „Досев“ с чувството, че съм поканил на гости хора, с които няма нужда да дрънкам празни приказки, за да се разберем по най-съществения проблем за артиста, а именно — нищо, никога и под ни­ какъв претекст не е в състояние да отмени художестве­ ните аргументи, ако такива съществуват. Никакви измис­ лени дати, никакви идеологии, никаква конюнктура не е в състояние да извади истинския артист от личния му свят и да го превърне в лакей на временното. Истински­ ят артист е по-силен от века си и именно той е този, кой­ то дава облика на света (дори така несъвършен като на­ шия), определя поведението (дори несъзнателно) на тези, които претендират, че ни управляват, и изгражда морал­ ния образ дори на тези, които го нарушават. Скитайки с ръце в джобовете между тези дву- и трииз­ мерни фантоми, аз мисля неволно за покойния цар Ата­ нас Яранов (Шаро), незабравим провокатор на художест­ вената истина. Колко компрометирана е думата „неза­ бравим“, по дяволите! Но Шаро наистина е незабравим и за приятелите си, и за почитателите сит) Какво значи почитател? Този, който се самоунижава пред таланта на ближния духом, или този, който съпреживява вътрешния му мир? Каква върховна глупост е критиката! Нищо по-кухо не мога да си представя от фрази като „колорна култура ,

59

„изобразителна теория“, „духовна инвенция“ и т. н. и нищо по-унижаващо артиста. Искам да си пия кафето с Вежди Рашидов и да си говорим за жени. И двамата зна­ ем, че зад празното дрънкане крием истинския текст на художественото произведение. Това е нашата сила. Него­ вата — със сигурност. Така общувах и с Шаро. Така пия ракия и с Иван Кожухаров (Черното), уиски с Гошо Три­ фонов, така мълча с Евгени Кузманов, някой ден това мълчание (от никого непредизвикано) може и да се нару­ ши. По подобен терк общуват и БАРОНИТЕ помежду си. Георги Савов (Гофи) е деликатен и куртоазен мъж с мра­ чен, дори квиетичен поглед, обърнат изцяло в духовните недра на личността му, но това е само негова работа и не го прави труден събеседник, нито мрачна личност. Стефан Янев (Цайса), този „закъснял“ хиперреалист с пълно отрицание на Еди Демерджян, но съпоставени, от тях се поражда онази експлозия на цветовете, която обяс­ нява с достъпни аргументи „условността“ на дъгата. Критикът, ако е професионалист, е лешояд, ценителят, ако е изкушен, е критик, а артистът като зрител е дете, подало доверчиво ръка на всеки, който има вътрешен мир и духовни дебри, достойни да бъдат пребродени. Идете при БАРОНИТЕ, в галерия „Досев“ на „Раков­ ски“ 133. Те има какво да ви кажат, а ако нравствеността и поведението ви отговарят на светите принципи на „Дру­ жество 33“, вие като Евгени Михайлов ще бъдете принуде­ ни да заявите, че присъдената му годишна награда, учре­ дена на името на Атанас Яранов (Шаро) и изработена от Вежди Рашидов, ви задължава СТРАХОТНО. 8 юли 1991 г.

60

НА БЕЗДАРНИКА МУ Е ДОБРЕ Да разтворим широко вратите на историята, за да влезе отново най-жестокият римски император — Калигула. Цару­ вал за щастие на човечеството само четири години, но за това време извършил повече злодеяния от всичките му пред­ шественици. Той бил толкова кръвожаден, че често се оплак­ вал, задето „първият народ в света“, римският, нямал само една-единствена глава, за да му я отсече на един път, а не да си губи времето и да реже глави на отделни партиди. Газел бос сред купища от златни монети и само тогава чув­ ствал, че е щастлив и силен. Но пак не се насищал на злато. Обложил с данъци дори и хамалите. И даже вземал, и то все­ ки ден, и от всяка проститутка — а такива имало с хиляди в Рим, — стойността на една визита. Но най-невероятното от всичко е следното: в самия си дворец открил един образцов публичен дом. Като питомци в него се приемали само сво­ бодни римлянки и младежи от аристокрацията. Изпращал роби глашатаи по градските площади да канят паралиите старци и богаташките синчета да посетят заведението на императора. Там служителите записвали в един регистър имената на клиентите. Този регистър бил един вид „Златна книга“. Онези, чиито имена били записани в него, се радва­ ли на благоговението и приятелството на императора. Покрай разгулния си живот намирал време и за лите­ ратурни занимания. Проявявал се не като поет или исто­ рик, а като критик. Но не му стигало само да критикува писателите — искал и да налага мнението си и да наказ­ ва живи и мъртви. Заел се да изхвърли от всички библи­ отеки творбите на Омир, Вергилий и Тит Ливий, защото ги считал за лъжливи и бездарни. И един бог знае докъде е щял да стигне, ако смъртта не го изпреварила. Умрял само на двайсет и девет години, изплашен силно от... мълния.

61

Когато изразих пред моя събрат по перо Христо Кал­ чев облекчението си, че не сме живели при царуването на римския критик, той ме изгледа добродушно и рече: Само за бездарника няма лошо време! Янко Станоев 2 септември 1997 г.

ОРАКУЛ ИЛИ МАФИОТ Едно от доказателствата за пророческия гений на Христо Калчев е следният факт: Пет месеца преди взри­ вяването на кулите близнаци в Ню Йорк в книгата си „Кървавият път на коприната“ той „взриви“ „Рокфелер център“. Поръчител на „най-кървавия атентат в човеш­ ката история“ (стр. 117 от книгата) беше точно Осама бен Ладен. „Рокфелер център“ е четвъртата по височина сграда в „Манхатън“ и се намира в едно каре с двете кули. Огнян Младенов, дългогодишен приятел и издател на писателя Христо Калчев

62

НЕРОН ВЪЛКЪТ Вулгарен роман (Откъс) — Всички ли знаете за какво става дума? — попита Вълкът. Полицаите кимнаха. Бяха насядали в залата-бункер в подземието на „Перон“ ООД. Над главите им кънтеше ритмичният грохот на дискотека „Нерон“. На първия етаж беше ресторант-бара, а на следващите два — самата фир­ ма, която обхващаше в дейността си буквално всичко — от комарджийския бизнес до търговията с оръжие. Това беше официалната част. Неофициалната, затова и най-печелив­ шата - проституция и наркотрафик, но само хероин. Вълкът беше патриот и не допускаше българската младеж да бъде зарибявана с долнокачествена отрова. Теорията му беше проста, но категорична. „Когато народът забога­ тее достатъчно, за да купува хероин, негова работа е да го купува или не, дотогава сбарат ли пласьор на улицата, бухалките в главата и делегация.“ — Ето имената... Елате един по един и си препишете адреси, конаци, навици... След това ще ги запомните на­ изуст и на тръгване ще ми върнете бележките! — Докато бившите ченгета изпълняваха заповедта му, Вълкът се разхождаше из бункера и си повтаряше наум: „Нещо не ми харесва, д’еба мама му! Нещо тук мирише на мърша!“ — Господа, руснаците ни владеят от 44-а година. Крайно време е да се отървем от тях. Вие сте бивши ко­ мунистически ченгета, но аз съм потомствен демократ... и не търпя национални унижения... Дядо ми е държал хо­ тел и кръчма в Кюстендил, давал е хляб на десетки хора, както сега аз, неговият внук, предлагам хляб, но със си­ рене на вас. Готови ли сте да го спечелите?

63

— Да, Нероне — отговори един от полицаите за всички останали. — Хубаво — провлачено, но и разсеяно изломоти Вълкът. „Не е хубаво, не е!“ — но на глас каза: — Сега ще ви дадем по 100 бона капаро. Свършвате работата, носи­ те тук некролозите на руските сволочи и ей оня чичо, с очилата, нашият счетоводител, ще ви кихне остатъка до милион. Става ли? Полицаите закимаха възбудено. „Да, Нероне, добре, Нероне, благодаря, Нероне!“ — Слушайте внимателно, момчета, ако свършите сухо мократа работа, ставате служители за специални поръчки на „Нерон“ АД. Никакви заповеди за назначе­ ние, социални осигуровки и подобни глупости. Ние не сме „Кремиковци“, но на всяко първо число идвате тук и получавате 20 бона, — Вълкът направи пауза. — Нека бъдат тридесет. Това е цената на лоялността ви. За вся­ ка специална акция ще ви се плаща отделно. И без па­ зарлъци. Това не е Битака. Колкото кажа аз, толкова! Ясно ли е? — Ясно е — отговориха ченгетата със синхрона на девичи хор. — Добреее. — Вълкът наметна сакото върху стройното си жилаво тяло. — Считам думите за джентълменско спо­ разумение! А сега действайте и „ИН БОКАЛУПО“. Пре­ ведено от италиански, това значи „В устата на вълка!”, но е идиом и всъщност „На добър час“. Нерон прибра бележките, запали ги, дочака да станат на пепел, изхвърли съдържанието на пепелника в умивалника, пус­ на водата, каза: „Бай Ставри, раздай капарото“ — и на­ пусна бункера.

64

ГАНГСТЕРИТЕ МИ ПОДПИСАХА СМЪРТНА ПРИСЪДА Близо 20 романа оформят писателската биография на създателя на „Нерон Вълкът“ и „Калигула Бесният“. Гордостта на Калчев са книгите „Луда вода“, „Студен огън“, „Вътрешна светлина“ и трилогията „Белия дявол и неговите синове“. Книгите „Нерон Вълкът“ и „Калигула Бесният“ бяха представени от техния автор Христо Калчев (52 г.) на фес­ тивала „Бялата лястовица“ в Балчик. Над 200 000 бройки от т. нар. вулгарен роман са продадени досега, твърди авторът. „Нерон“ и „Калигула“ хвърлиха в смут борческия елит на страната. Момчетата от групировките почти изкупиха вул­ гарния роман, за да търсят имената си по страниците му. — Г-н Калчев, с книгите си се хвърлихте между шамарите на гангстерите. Защо? — Т. нар. мутри са главните читатели на „Нерон Вълкът“ и „Калигула Бесният“. Ако книгите ми не свършиха друго, поне научиха престъпниците да четат. —Вие директно обвинявате популярни хора в престъпления. — Не съм написал полицейска хроника, а роман. Ли­ тературата не е обвинителен акт. Тя е факт, който изли­ та от ръцете на писателя в момента, в който се появи на пазара. В героите ми се припознаха Андрей Луканов, Илия Павлов, Юлиян Генов, Георги Илиев, почти всички борци. Ползвал съм имената им от вестникарски допис­ ки. Повод за написването на „Нерон Вълкът“ е убийст­ вото на Васил Илиев и т. нар. гангстерски войни. —Защо не прекръстихте хората, за които пишете? — Кой читател щеше да се хване на такава лъжа? —Но в книгата си убивате живи личности? — Нищо лично. Привилегия на автора е, когато един герой му омръзне, да го ожени или да го убие.

5 Диалози

65

— Борците чакат с нетърпение да падне в ръцете им послед­ ната част от трилогията „Цикълът на Месалина“. Ще има ли много трупове? — Героят Жорж Изов хвърли топа още в „Калигула“. В момента пиша книгата си, но за неродени деца по-добре да не говорим. — Кой стои зад екзекуцията на Васил Илиев според вас? — Не съм врачка, за да видя убийците. Познавах Ва­ сил, който беше интересен, умен мъж. Бившият борец научи мутрите как да се впишат в обществото. Направи­ ха го грубо, „агресивно“, но точно. Васил бе надушил по интуиция модела на Платоновата държава, който се състои от елит, охранители и роби. Бившият шеф на „ВИС 2“ приживе се бе превърнал в елит. След неговата смърт нищо в тази държава вече не е същото. Този ганг­ стер, който не можа да доживее до 30-ия си рожден ден, бе по свой начин гений. — Вие идеализирате само Васил Илиев според ваши читатели. — Ако някой можеше да се нарече български Ал Капоне, това бе Васил. Всички негови имитатори са жалки хористи във фалшив оркестър. Борците умират за лите­ ратура, която описва мафията. Всички четат „Кръстни­ ка“. Босът на Добруджа е един гангстер с прякор Сандокан. Той бе задържан за криминално престъпление и аз му изпратих книгата си в ареста с посвещение: „На Сандокан от Янец Драгомера, герой от „Стас и Нели“. — Откъде взехте информация за книгите си. Да не сте се вне­ дрили сред гангстерите? — Дюма не е бил мускетар, нито Достоевски — идиот. Писателят не трябва да се набърква в средата, за която пише. Познавам огромна част от гангстерите. Ако бях йеромонах, щях да ги изповядвам. На мен обаче ми сти­ гаше само да прочета в очите им. Освен това много вис­ ши полицаи ме информираха за мафиотите. —От кои герои имате преки впечатления?

66

— От Чомбе и Карамански нямам преки впечатления. Крушата обаче бе изумителен простак, Бог да го прости. Виждал съм го в Лесидрен в Дома на кинодейците. — На филмова премиера ли се срещнахте? — Ами! Беше в бара с шайка изроди. — Как родните гангстери реагираха на вулгарния ви роман? — Един от най-известните мафиоти в България ме за­ пита: „Защо не ни поиска разрешение, за да ни описваш? Тогава можехме и да финансираме книгите ти.“ После „борците“ ми подписаха смъртната присъда. Бях прину­ ден да се обадя в МВР и министър Добрев ми заяви, че главата на писателя Христо Калчев е под личната му протекция. — Познавахте ли хората, които са се заканвали да ви пречу­ кат? — Тези дни даже видях един от изпълнителите. Продължавам спокойно да общувам с гангстерите. Но в незнаен ден, в незнаен час между нас ще избухне изясня­ ване на отношенията. Срещата няма да стане по-рано от средата на октомври, защото мафиотите знаят, че поли­ цията е зад мен. Нямам пистолет, пази ме ЦСБОП. — Не се ли правите на герой? — В грубите вълчи времена на война за преразпреде­ ление на капитала и за изкупуване на държавата е наив­ но да се пишат любовни романчета. Днес не е време за „Мадам Бовари“. Българският читател погрешно смята писателя за дебел чичко с рогови очила или за академик сухар, който не вдига глава от книгите. Истинският пи­ сател е човек на риска. Едната му ръка стиска револвер в джоба, а другата свири върху клавиатурата на времето. — Като мисионер ли се изживявате? — Всеки истински писател е осъден, което означава безсмъртие. — Вярвате ли, че сте безсмъртен? — Моля ви, не ме представяйте като маниак. Естест­

67

вено, че не се смятам за безсмъртен! Факт е, че книгите ми имат свой живот... —Как се отразиха „Нерон“ и „Калигула“ на писателското ви самочувствие? — Никак, защото знам кой съм. — Кой сте вие, с една дума? — Гамен! — Какво бъдеще предричате на бандитите? — Всички са покойници. Имената им пълнят дълги, тя­ гостни списъци и никое от тези момчета няма да навърши 40 години. — Бъдещето, което предричате на себе си? — Гангстерите могат да ме убият и да ме направят светец. Надя Чолакова 1996 г.

С РЪКА ВЪРХУ ПИАНОТО НА ВРЕМЕТО — Какво ви провокира да напишете точно такъв роман? — В Рим по римски. Какво пълни пресата, какво предизвик­ ва ужасите. Мен самия ме обираха, крадоха ми колата два пъти и накрая я откраднаха. Обраха ми апартамента. Включително ме пребиха от бой на един софийски ъгъл — четирима профе­ сионални биячи ме биха точно толкова, колкото да не умра... — Кога стана това? — През зимата на 1994—1995 година. — Подозирахте ли някого? — Да. Тогава се „бъзиках“ с президентството. Под ру­ бриката „Рубикон“ пишех нещо като памфлети срещу пре­ зидента и кликата му и предполагам, че някой от негови­ те юнаци извърши тази работа.

68

— Стига ли всичко това да се насочи един автор към „бан­ дитската“ тематика? — Мен винаги са ме интересували главно екстремните ситуации в една държава. Понеже може би съм от тоя тип кретени, които не изпитват чувство за самосъхранение — ни комунизмът е успял да ме уплаши кой знае колко, ни някакви бандити могат да ме стреснат така, че да премълча или да си затворя очите за очевидното. Сега да се пишат любовни романи е повече от безсмислено и глу­ паво, при положение че държавата ври и кипи и хвърчат глави наляво-надясно. Аз съм бивш спортист. Познавам добре тази обстановка. Знам по какъв фалшив начин ко­ мунизмът толерираше спортисти, особено тези, заради които се вдигаха знамена и се свиреха химни. Много до­ бре знам т. нар. демокрация — една измислица, която се приписва на СДС — как изхвърли огромна армия от спортисти буквално на боклука. Свикнали да бъдат ухаж­ вани, тези хора видяха, че са в абсолютна аутсайдерска позиция — без образование и професия те се оказаха не­ приложими в живота. Тогава се намери един умен млад мъж куражлия — Васил Илиев, който ги организира в т. нар. борчески структури. Неговото намерение не беше да остане в бандитизма, но отнякъде трябваше да започне. Започнаха джамбазлък на автомобили, рекетьорство и пр. Силовите пехотинци, или „цигуларите“, както се наричат в романа, са, общо взето, по-мощен персонал и екип. По­ край тези „вторични“ лица тръгна лошата слава с име­ ната „мутри“, „вратоци“ и т. н. А тези, които всъщност създадоха структурите, бяха умни мъже, които знаеха какво преследват — големия бизнес и големите пари, ко­ ито комунистите раздадоха на своите програмирани ми­ лионери. Онези, които се набъркаха в тази баница, зато­ ва умират. Но това не са гангстерски войни, а войни между структурите — Първо главно управление на ДС, Второ главно... Общо взето, разпределение на баницата.

69

— Защо нарекохте романа си „вулгарен“? — Този текст ще скандализира прекалено много хора с абсолютно вулгарния си език и неприкрита зад баро­ кови фрази реална обстановка. Канавата на романа е вулгарна, а обстановката е даже натуралистична. Може би няма жанр „вулгарен роман“, но ако няма, аз пък ще го създам. — В обкръжението на Нерон се споменават Крушата, Кроки, Барона, Мечката и още куп действителни фигури в познати ситу­ ации. Документалното ли надделява или авторовата фантазия — Вътре няма грам документ. Дори когато съм се опи­ рал на истински покойници или истински живи, съм ползвал прийома на Дюма в „Тримата мускетари“. Ця­ лата историческа обстановка е достоверна, но основни­ те действащи лица са измислени и те се явяват комента­ тори на действието. Това е стар драматургически по­ хват. — Зад почти всички измислени имена лесно могат да се от­ гатнат прототипите. А Дебелия, който командва „Ескадронът на смъртта“ от елитни ексченгета, както и бившият командос Козе­ ла, изпълнил смъртната присъда на Велин Изов, са по-трудни за дешифриране. Значи ли това, че те са събирателни образи? — Разбира се, че са събирателни образи и са плод на фантазия. А ако вие се сещате кои са те, не е лошо да ми кажете... — Познавам поне трима-четирима дебели и влиятелни... — И да има аналогия с някои лица, няма да я призная. Ако трябваше да сменя измислените с истинските име­ на, щях да съм го направил. А не го правя от чиста про­ ба хигиена на съдебното си досие. Скучно ми е да се за­ нимавам с измислени процеси. Ка го че ли основно качество на полицията във вашия ро­ ман е продажност... — Полицията е обезглавен октопод, който действа пре­ димно там, където се разиграват големите пари. Днес от

70

нейните представители не се страхува никой. Те носят униформите в работно време, после ги свалят и се превръщат в съвсем други хора. — Обобщението ви е твърде смело. Не допускате ли, че и сред тях има почтени хора? — Много е възможно да има — аз не съм ги срещал. — Откъде черпехте информация за „Нерон Вълкът“? От пре­ сата? С помощта на консултанти? — Никога не съм ползвал консултации. Разчитам на лични впечатления и контакти. Писателят е „сам юнак на коня“, който се нуждае само от фантазията си и от жи­ тейския си опит. Това е достатъчно. — Каква роля сте отредили на липсващата в живота по-малка сестра на братята Изови — Катето? — Смятам да реша тази книга в три части. Първата се казва „Нерон Вълкът“, втората „Калигула Бесният“, а третата, която изцяло ще се занимава със сестрата, за­ сега я мисля под работното заглавие „Цикълът на Месалина“. Но героите имат лошия нрав да своеволничат в един литературен текст, така че казаното са намерения, а как ще ме подведе персонажът... — В „Нерон Вълкът“ са изправени една срещу друга целокуп­ ната „борческа“ структура и руската мафия, като на първия етап Нерон дори печели победа. Не е ли твърде дребен Венелин Изов и неговите интереси за „Северния змей“? — Не само че не сме дребни, но Черноморието е един от най-апетитните залъци за руската мафия, която само условно се нарича руска. Това е най-близката територия, която би могла да се използва като трамплин за руски мафиоти, предимно афгански ветерани, които в крайна сметка няма с какво да си вадят хляба освен като профе­ сионални стрелци. За чест на нашите структури засега те удържат почти пълна победа. — Някои твърдят, че в ръководния екип на Велин и Жорж Изови има достатъчно бивши номенклатурни кадри и ченгета.

71

Поначало на групировката се гледаше, меко казано, като на чер­ венееща... — Ако е почнала с розови оттенъци, много бързо те са изчезнали, тъй като основният им враг е истинската бив­ ша номенклатура, която разпределя финансовата баница и не ги допуска до големите пари. — В книга първа т. нар. „Ескадрон на смъртта“ изпълнява поръчките на Дебелия, на централата „Пентхауз“ и руските мафиоти. Действителна структура ли е той според вас? Никой нормален човек не би се наел да създава подобно нещо, защото всеки убиец може да се скрие зад нея и процесът ще стане неконтролируем. — Да ви кажа, че има „Ескадрон на смъртта“, значи да го докажа. Да ви кажа, че няма, значи да ви излъжа. Вярно е, че зад една организирана въоръжена структура могат да се скри­ ят всякакви престъпления, но това е предмет на друго изслед­ ване и е в компетенциите на съответните служби. Моят „еска­ дрон на смъртта“ е литературна фикция. А ако МВР или ня­ кои други служби ми кажат, че такъв няма, готов съм да изслу­ шам това, без да имам кой знае какво доверие в отговора. — Ако претендирате за достоверност на историческата об­ становка в романа, пропуснати са силови лица и структури... — Аз ви предлагам един литературен текст. Нищо не ме задължава да се придържам към някаква достовер­ ност и в никакъв случай не си държа документално ръка­ та върху реалното пиано на времето. Дори екзекуциите на Кроки, Комшев, Крушата са поднесени свободно и далеч от истината, макар че съм могъл точно и документално да ги предам, тъй като пресата вече изнесе фактите. — Един от основните врагове на групировката „Нерон“ е ико­ номическият колос „Полиинс“ със своя шеф Тодор Беров... — Мога да ви кажа, че във втората книга Доди Беров, който също е фикция, умира. — Това опровергава внушението от първата част, че всеки, който поиска главата на Дебелия или на Тодор Беров, подписва смъртната си присъда.

72

— Всички тези хора са покойници в един тягостен, много дълъг списък. Въпрос на време е кой кога ще мине по реда си. Аз съм го казвал и друг път. Обстановката в България прилича не на Чикаго от двайсетте години, а на английска­ та пиратска история по времето на Елизабет I Тюдор. Тога­ ва пиратството е същата напаст за обществото. Но докато Франция беси пиратите по фенерите на Сен Мало, Англия ги прави лордове, губернатори на острови и т. н. А те се отблагодариха на короната, като за нея завоюваха света и превърнаха малка Англия в Британската империя. Пред държавата България стои алтернативата или да избие сен­ честите структурц и оперетно проявяващите се техни лиде­ ри, или да ги легализира, да изчака парите им отново да се влеят в държавата, да създават нови работни места и да правят богати и други хора. Англия или Франция? — Не се ли опасявате от това, което смущава и героя ви Велин Изов — ниската интелигентност на повечето от хората му? — Ще настане задължително прочистване на тези ре­ дици и то вече е започнало. Това значи ново излизане на улицата на една шайка дебеловрати и нискочели момче­ та, които в крайна сметка ще напълнят затворите, къде­ то им е мястото. — Дори хора от близкото обкръжение на Васил Илиев подози­ раха като убийци съвсем не тези, които убиват.Нерон Вълка. Не се ли притеснявате, че романът ви може да внуши погрешни по­ соки на разследването, близките, обществото? — Една литература, която в крайна сметка винаги е фикция, не би трябвало да влияе върху точни неща. Ако обаче ориентира обществото в явлението, толкова по-до­ бре за обществото. Но се съмнявам. Мисля, че нашето общество не знае да разчита текстове. Ваня Паунова 1996 г.

73

ВИНАГИ СЪМ БИЛ СОЛИСТ — В новия ти роман „Нерон Вълкът“ има почти документал­ ни епизоди от гангстерското всекидневие у нас. Използвал ли си такива източници? — Е, как мога да ги измислям? Само че не съм сло­ жил истинските имена. Иначе Илия Павлов и Луканов веднага ще ме дадат под съд. — Не се ли страхуваш от последствия? — Не, макар че тук-там борци прибират книгата ми. В Пампорово и Ямбол например. — Твоето поколение писатели май че се разпадна. — Никога не съм се считал за част от поколение. Ви­ наги съм бил солист. Нагласих целия си живот така, че да завися само от себе си. Като спортист се занимавах само с индивидуални спортове. Избрах писателската професия, защото се прави в самота. Хоровете, отбори­ те не са моя работа. — Да не би да си нихилист? — Не, не правя на другите това, което не искам да на­ правят на мен. Това е моето разбиране за демократ, кое­ то не натрапвам никому. — Каниха ли те в политиката? — Многократно. Аз имам наследствено присъствие в тази държава и новите демократични властници се съо­ бразяват с няколкото поколения Калчеви. — Какъв е родът ти? — Баща ми беше политически лагерист в Белене. Дядо ми е бил банкер, един от основателите на индустриали­ зацията в България. — Чух, че си наследил ферма за яздитни коне. — Дядо ми купил стар турски чифлик край Балчик и отглеждал коне. Къщата е строена от румънски архитек­ ти. По-стилна е от парвенюшките вили, които сега стро­

74

ят край София. Върнаха ми 300 дка, колкото позволява законът. Мисля да се отърва от тях. В България няма конни надбягвания, няма смисъл да се отглеждат коне. —Яздиш ли? — Да. Минал съм през фехтовката, модерния петобой, всичко, което е свързано с рицарството. — Ти се ожени наскоро? Да, аз съм рецидивист в това отношение. Елисавета ми е трети брак. Имам дъщеря Мария от втория ми брак с една чехкиня. Живее в Бразилия. —Защо си непрестанен подигравчия? — Родих се сред образовани хора и скепсисът е влязъл в мен отдавна. Гледам с пълно недоверие на опитите да бъде демократизирана България. Това може да стане по принципа на Мойсей — някой да поведе за четирийсет години всички, които помнят комунистическите безумст­ ва, и когато измрат те, новата генерация да дойде на чисто. Отчитам като инфантилно участието ми в Града на истината. — А на жените можеш ли да прощаваш? — Жената винаги е била в основата на поведението ми. Много съм прощавал. И много удари под пояса съм по­ лучавал. Жената може да бъде моделирана като пластелин, но трябва да я вземеш навреме. Деформирана ли е, трудно ще й придадеш прилична форма. — Откриваш ли нови черти в българката? — Тя смени маниера на проституиране. Вече не се ко­ тира моделът на френския мъж — слаб, елегантен, фин. Времето на Стефан Данаилов е забравено. Сега на мода са яките момчета с широки рамене и ниски чела. Но те са временно явление. Прогнозирам, че скоро на тези, ко­ ито ги създадоха и ги поддържат, ще им писне и ще се отърват от тях. —Ти поиска ли да се видиш с цар Симеон? — Не само поисках, но се видяхме. Той е изумителен

75

човек. Неговият поглед — син, учен, студен, пронизващ, бурбоно-хановерско-сакскобургготски, вижда всичко. Очите му са лазерни. Не бива никой да се заблуждава, че е дошъл само за да посреща овации. —Какво не харесваш у себе си? — Много лесно се поддавам на изкушение — човек на пороците съм. Извън наркоманията и хомосексуализма всички останали пороци не са ми чужди. Трудно се спра­ вям с комарджийството, стои си вътре в мен. — Значи си човек на риска? — Когато бях под осемнайсет години и се опитах да избягам от тая държава под един влак при седем-осем градуса под нулата, това беше безумие. Някои го нареко­ ха риск. Ако бях навършил пълнолетие, щях да гния в затвора. Рискът не е за идиоти, а за разумни хора. Ако някой има праг на самосъхранението под нулата, не е човек на риска, а глупак. Аз не съм от тях. Димитър Стайков

АКО МЕ ЗАСТРЕЛЯТ, ЩЕ МЕ НАПРАВЯТ СВЕТЕЦ, СЕГА СЪМ ПРОСТО ПИСАТЕЛ — Кой е Христо Калчев? — За някои съм суперченге, за други съм свързан с ма­ фията. А аз съм само писател. — Но от последните ви книги излиза, че сте в мафията. — Когато Достоевски е писал „Идиот“, да не би да е бил идиот, или Дюма да е бил мускетар, когато е писал „Тримата мускетари“? — Без пряк контакт обаче не може да се твори... — Така е, но при мен всичко започна случайно. Преди две години ми откраднаха автомобила. За случая писах

76

молба до полицията и нищо не се получи. Скарахме се с ченгетата и това споделих с Пламен Тимев-Ганди. С него преди Нова година, на Велика събота, отидохме в пане­ лен блок, в който се намира суперресторантът „Мираж“. В него седнали красиви момичета и яки момчета. По едно време всичко замря, влезе млад красив мъж. Раз­ брах, че той е шефът на ВИС 2, Васил Илиев. По-късно ми казаха: „Васко утре ви очаква.“ Срещнахме се и той ми обеща, че колата ще се намери. След няколко дни Васил Илиев беше убит и аз загубих надежда. — След този случай как продължиха връзките ви с хората на Васил Илиев до узряването на идеята за написването на „Нерон Вълкът“? — След три месеца ме поканиха на среща с брата на Васил Илиев. Той ме успокои, че това, което покойният е обещал, ще се изпълни. След още няколко месеца ми съобщиха да си потърся колата... На празниците „Аполония“ пред очите ми се разиграваха какви ли не представ­ ления за влияния между ВИС 2 и SIK. Малко по малко влязох в преки контакти с тези групировки. — Каква беше реакцията на групировките, след като написах­ те „Нерон Вълкът“ и „Калигула Бесният“? — Казаха ми: „След списъка на министър Начев твои­ те книги са най-рекетиращите документи. Ти си по-голям рекетьор и от нас.“ — И само това? — О, не! Наложи се да скрия жена си и детето. Преду­ предиха ме, че са тръгнали убийци. — Състоя ли се „Часът на срещата“? — Трима въоръжени ме пресрещнаха, но после с тях и с други си пихме питието. — Много героично го давате!... — Ако ме застрелят, ще ме направят светец, а така съм просто писател. — Каква е според вас философията на хората, за които пишете?

77

— Философията на парите. —За писателя има различни теми. Защо избрахте групировките? — И аз си задавам този въпрос. Може би от суета, защото има риск и интелектуална гордост. — Как завършва третата ви книга — „Цикълът на Месалина“? — Ще я завърша с военен преврат, защото аз знам кой на кого пречи. — Какъв писател е Христо Калчев? — Писател, който държи ръцете си върху клавишите на времето. Асен Аврамов 1996 г. НЕ СЪМ НОСТРАДАМУС — Г-н Калчев, вие сте консултант на постановката на Бойко Богданов в театър „София“ „Брехт — Артуро Хи“. Не е ли иро­ ния на съдбата, че точно когато беше генералната репетиция на пиесата, в която главни герои са мафиоти, убийци, рекетьори, бе запален складът на театъра? — Не смятам, че пожарът е случаен. В тази държава случайни престъпления, случайни палежи няма. Това е предупреждение на някои политически групировки, не изключвам и правителството. Пиесата е силно антикому­ нистическа и антимафиотска и те нямат интерес тя да се превърне в хит на сезона. — Бойко Богданов не се е побоял да направи стечението меж­ ду Хитлерова Германия от 30-те години и Жан-Виденовата България от 1996 г. Говори се, че вие сте в основата на тази асо­ циация. — Това си е режисьорският замисъл на Бойко Богда­ нов и аз ценя интелектуалния кураж, смятам го за много

78

по-достоен от физическия. Бойко е човек, който е дока­ зал, че има такъв кураж, и това беше единствената при­ чина да се съгласи да му сътруднича. Интелектуалният кураж в ситуацията, в която се намира държавата, е единственият изход от моралната преса, на която е под­ ложен българинът. — В книгите си „Нерон Вълкът“ и „Калигула Бесният“ обви­ нявате известни личности в престъпления. Те познаха ли се? — Литературата не е обвинителен акт. Тя излиза от ръцете на писателя в момента, когато тръгне към чита­ теля. В героите ми се припознаха Андрей Луканов, Илия Павлов, Юлиян Генов, почти всички борци. Луканов чрез трето лице ми каза, че не е доволен от трактовката на собствената си персона. —Но в книгата си убихте Луканов, чувствате ли се пророк? — Нито съм Нострадамус, нито Ванга. Просто позна­ вам действителната обстановка в страната, знам кой на кого пречи и не ми беше трудно да предвидя. Луканов беше опасен, много знаещ и с много врагове, които меч­ таеха да го премахнат. Той щеше да ликвидира много от съпартийците си. — В „Цикълът на Месалина“ продължавате ли темата за Лу­ канов? — Главният герой в нея е времето и обстановката в държавата, която след убийството на един премиер не може да бъде същата. Друга работа е дали точно Луканов е бил моят министър-председател. На мен тая прогноза, която направих в романа си, хич не ми харесва. Не искам никой да остава с впечатление, че злорадствам от убий­ ството на Андрей Луканов. Ще завърша „Месалина“ с военен преврат. — Отново предсказвате. — Не искам да се държа като пророк, но ако продължат да управляват болшевиките под различни ма­ ски, на военните ще им дойде до гуша и ще разпъдят и

79

едните, и другите от гората по стария хубав виц. Да се пише в това време е задължение на писателя. Не е време за любовни романчета и пасторални картинки. Погреш­ но е да се смята, че писателят е кабинетен чичко, потъ­ нал в прах. Той е войник на своето време и народ и тряб­ ва да има нравствения кураж да каже какво вижда. Друг е въпросът, че нищо не може да оправи. — Като завършите бандитските романи, какво ще пишете? — Любовен роман. Валя Стоянова НЕ СЪМ ВАНГА - ПРОСТО ПОЗНАВАМ ХОРАТА — Г-н Калчев, вие сте автор на десетки книги, сред които „Нерон Вълкът“, „Калигула Бесният“ и др. В тях има нещо про­ роческо, случайно ли е това? — Пресата ме прави ту ченге, ту мутра. Това са глупо­ сти, детски приказки, разказвани на некомпетентни и не­ просветени хора. От войната в Косово ние, българите, можем да извлечем голяма полза — да се сближим с брат­ ския нам народ, но едва ли ще стане така. Ако бяхме единни още във времето, когато крал Лазар се бил срещу Мурад на Косово поле, кьорав турски крак нямаше да стъпи на тази територия во веки веков. Аз просто имам достатъчни познания по история, държавно устройство и психология. Еи тия неща вероятно ми помагат при пи­ сането. Вие сте най-продаваният български писател, имате ли са­ мочувствието на велика личност? Не. Не съм нито Нострадамус, нито Ванга или дру­ га звезда. Никой отникъде не ми нашепва какво ще стане утре. Просто познавам хората, разбирам по делата им какво искат и какви мисли се въртят в техните глави. Не

80

И

Л

Hit

и.

г

У

«1>

величая сам себе си и не съм пророк. Подобни твърде­ ния са смехотворни глупости, тиражирани многократно. Докараха ме дотам, че разни люде ми се обаждат по те­ лефона, за да питат какво ще стане в близките дни. Нека всички знаят аз не съм Ванга, казвам им го честно. — Каква е вашата прогноза за развоя на събитията в Косово? Вие първи предсказахте появата на мутрите в България, убийст­ вото на Луканов, на Карамански... — Косово е вторият Виетнам за Щатите. Бедна им е обаче фантазията на американските момчета, ако започ­ нат сухопътни бойни действия. Тогава ще видят какво представлява сърбинът и как се защитава родина. Хит­ лер гризна дървото и си счупи зъбите. Така ще направи и Клинтън. Тогава приключението му с госпожица Моника Люински ще се стори като радостна картинка от стар филм на всички американци. От войната ще спечелят сърбите. За нас опасност няма по две причини: първо — никой не ни бръсне за нищо, и второ — далаверките на великите сили се сблъскват в Косово. Пък Клинтън и компания просто отвличат вниманието на света от аван­ тюрата с даровитата Моника. Мога да ви предскажа, че през следващите 10 години американците ще се занима­ ват със Сърбия и Косово поле. Такава е целта им — да държат под контрол района, да изхранват своите войни­ ци (и военна промишленост). Когато обаче почнат да пътуват пломбираните натовски ковчези от Сърбия за Щатите, Холандия, Англия и прочие държави, ще им светне на американчетата в какво са се забъркали. Косо­ во е голямо тресавище, излизане от него няма. Ако Гос­ под е изпил мозъка на Клинтън и прочие приятелско лоби, нека атакува по суша. Тогава войниците му ще из­ горят, ще рухне митът за велика Америка. — Къде е мястото на България при сегашното положение ? — Встрани, далеч от конфликта. Нека не се правим на проститутка. Не бива да въртим опашка на НАТО и Ев-

6. Диалози

81

ропейския съюз като разгонена кучка. Време е да зали­ чим измислената ненавист между нае и сърбите отпреди стотици години. —Логична ли беше появата на мутрите в нашето общество? — Крахът на комунизма направи луфтове, от които някои хора се възползваха. Появиха се човеци като Васил Илиев — бандит, лорд и джентълмен едновременно. Мъжаги от подобен род трябваше да свършат мръсната работа на първенците. Познавам мутрите лично и по­ именно. И те ме знаят. Парите, които дължим на света, ще трябва да връщаме с труд, пот и кръв. 1989 година ние бяхме с 13 милиарда долара външен дълг. От тях само 3 млрд. влязоха в България, разпределени по мили­ ард и половина за заводите в Радомир и Дебелт. Къде са останалите 10? Имате ли представа какви са лихвите и начисленията върху тази сума, внесена в западна банка? Какъв е проблемът с Валентин Моллов, Венцислав Йоси­ фов и пр. измислени милионери. Ами те не знаеха какво да правят с парите и ги превърнаха в парвенюшки лукс, след което като недобросъвестни кавалери изчезнаха от паркета. Ако бяха малко по-разумни, нещата в страната ни щяха да се подредят другояче. Партията, когато аго­ низираше, се превърна от политическа в икономическа сила Тя потърси хора, които да я защитят икономически по-късно. За съжаление избраниците й се провалиха. Такъв е проблемът. — Имахте ли приятели от така наречения подземен свят? — Приятели не, но познати — да. Лично на Карамански предрекох, че няма да доживее 40 години. Случката стана в моя дом. Същото съм казал и на другите негови събратя. Такъв е рискът на професията им. Никой не е прокопсал с чужди пари. Легендата за ябълката на Рокфелер е известна на всички ни. Купил си ябълка човекът, измил я, завил я в лъскава хартия и хоп на пазара. Така ли? Добре, че в тоя момент умряла леля му и оставила

82

тлъсто наследство. Насилственото отнемане на чужди средства и чужд живот води само до същото. Аз на мои­ те 55 години, ако ми посегнат на семейството, веднага ще реагирам. Някога бях войник-пехотинец. Ще браня с кръв честта на жена ми и на детето. Сега съм готов да се бия на страната на сърбите. Езикът в романите ви е много „цветист“. — Ебал съм им майката на тия, дето не ми харесват книгите. Да четат блудкави любовни романи. Аз пиша вулгарни книги, но животът не е мед и масло. Кой каквото иска, нека чете. Сега е демокрация. — С какво око гледате на хубавите жени? — Винаги съм бил добронамерен към жените. Прекрас­ ни са. Няма нищо по-хубаво от тях на този свят. Женил съм се три пъти. Аз съм от така наречените хора с права резба. Гордея се, че не съм от момчетата на „Спартакус“. В живота си досега съм набил седем-осем педерасти. Жестоко. Счупих им челюстите и други части по тялото. Искам да кажа, че след жената водката е най-прекрасно­ то нещо на земята. По всяка вероятност в предишния си живот съм бил руснак. До тоя извод стигнах, когато не можах да преброя изпитите чаши и бутилки от великолеп­ ното питие. А вие не се притеснявайте за войната... Вой­ ната е голяма интрига. Говоря ви като специалист по английска филология, който познава културата на доста чужди държави и знае границите, върху които се прости­ ра техният темперамент. Американските идиоти си мис­ лят, че това е Виетнам. Не са си направили труда да про­ учат народопсихологията на сърбите. Тези войничета не знаят къде е Косово. За тях Балканският полуостров е населен от бананови републики. Самолетите летят по предварително зададени координати и пускат бомбата там, където е отбелязано на картата, убеден съм, че тези, които мислят със зло да направят добро, ще духат супа­ та, както беше казал един наш футболист. Така не стават

83

тия работи. Не дай боже Косово да се отцепи от Сърбия! Когато се превърне в независима територия, ще бъде прикрепено към Албания. Подобен акт по своему ще оку­ ражи шиптърите в Македония да се борят за своя държа­ ва. Оттук нататък давам за домашно на българския на­ род да помисли какво ще искат турците и помаците у нас. Единственият изход от кризата е създаването на широко отворена Европа, без граници между държави­ те. — Кои са любимите ви занимания? — Вероятно синът ми ще ви отговори, че баща му пише, пие и пуши. Аз съм професионален писател. Издал съм 30-ина книги. За петдесет и пет годишната ми възраст мисля, че това не е кой знае колко, но не е и малко. Гле­ дам сериозно на света, надявам се, и той на мен. Имам страхотно мощен кръг от приятели от всички социални групи и това ме радва. — Има ли някакъв урок, който сте научили от вашите родители и помните до ден днешен? — Моите родители бяха най-хубавите хора, които съм виждал през живота си. Все още не съм срещнал по-голям джентълмен от баща ми Константин Калчев, който почина на четирийсет и четири години — шест години и половина от които прекарани в Белене. Майка ми Вера след смъртта на съпруга си трудно стъпи на крака, но го стори и започна да преподава английски и френски. По­ гребах я през 1985 г. Тълпа от хора я съпроводиха за по­ следно. На моя гроб ще дойдат само шепа приятели. Майка ми живя като достойна жена. Когато й казах, че ще ставам писател, тя затвори очи, мълча десет минути и попита: „Сине, чел ли си Библията?“ Не бях я докосвал с ръце. А там пишело, че във всяка една професия има се­ дем гладни години. Обеща да понесе тежестта на първи­ те седем гладни години от моята кариера. Така и напра­ ви. Днес аз се радвам на деветгодишния си син Алек­

84

сандър, който обича да се заиграва с компютрите и ком­ пютърните игри. Съпругата ми Елисавета завърши ико­ номика, но я спрях от работа. Тя е човекът, който върти къщата, защото двамата с Додо (така галено се нарича Александър) сме голяма напаст, направо природно бед­ ствие. —Като дете на какво обичахте да си играете? — Детството ми мина отдавна, вече не помня. По едно време бях спортист, фехтувач и ездач. Имам четири шам­ пионски титли по фехтовка — две при юношите и две при мъжете. Бил съм и затворник, подвизавал съм се и като хулиганин, преди да стана писател. През 1959—1960 г. се опитах да премина нелегално държавната граница. Доб­ ре, че бях непълнолетен. Гризвах дървото отвсякъде, ако имах осемнайсет години. Просто шанс. — Какво мислите за истинската любов в края на века, има ли почва? — Няма нищо истинско на този свят. Истинска любов — това са глупости. Тя не е за съвременния човек. Един­ ствено сексът прави нещата по-земни. В края на XX век няма място за Жулиета и Ромео. Това е подходящ сцена­ рий за сценична интерпретация, но лош вариант за жи­ тейска реализация. Аз обичам жена си, сина си, прияте­ лите си и кучето на журналиста Валентин Измирлиев — Бъки. То е най-хубавото куче на света. Дани Златанчева

85

ГОСПОД Е НАВСЯКЪДЕ — Как се чувстваш, Христо, сред герои убийци, мафиоти, рекетьори? — Увеличават адреналина. Колкото си по-близо до убиеца, толкова по-силно е вътрешното напрежение и покомфортно се чувства един човек, който носи панталони. — Имаш ли охрана, или вече си „под водата“, както се беше зарекъл, че ще направиш след падането на Николай Добрев от власт? — Не. Добрев лично беше казал на гангстерите да не се занимават с мен. На него му дължа много. Макар че е комунист, макар че е човек от друга разцветка, Добрев е един голям пич и мъж, когото шибаните комсомолци по­ хабиха. Дано това не му е политическата смърт. Искрено му го желая. — Какво се промени в твоя живот след убийството на Лука­ нов? — След смъртта на Луканов, която е един световен прецедент, се измести центърът на бандитското напре­ жение около мен. Буквално на другия ден престанаха да се занимават с мен, да ме правят ту Нострадамус, ту Ванга. Гигантската бандитска групировка, която беше струпана в София, се разбяга, отиде по провинцията и основно във Варна. — Продължаваш ли да твърдиш, че ни очаква военно положе­ ние? — Да се надяваме, че няма да се случи. Много вярвам на Петър Стоянов. Той е умен мъж, мой приятел, и съм сигурен, че ще успее да консолидира достатъчно добре силите, за да минем и без военен преврат. — За чия гангстерска смърт съжаляваш? — За Васил Илиев. Като комплексна фигура той беше много повече от тези, които сега са на паркета. Дали е

86

гангстер или не, това е прокурорска преценка, но като герой от моите книги той беше най-интересен. Васил Илиев беше мъдрец, макар да не доживя трийсетте си години. — Понякога не си ли искал да избягаш от „нещастието“ на писателя да бъде сам? — Можех да избягам навремето, докато бях по-млад и по-глупав, докато бях спортист, но хванал се веднъж за тази въдица — край! Това е като наркотика и е завинаги. — Към какво е насочена злобата ти? — Моята злоба е спортна. Тя не е към персона. Не смя­ там, че имам достатъчно сериозни опоненти като лично­ сти. Шефовете на групировките са подставени лица, те са временни гангстери. Но спортната ми злоба към систе­ мата вече е нещо сериозно. —Неудачите ти в живота? — Няма човек освен Жорж Ганчев, който да е постиг­ нал всичко в живота. Но фатални неудачи все още нямам. Сигурно ми предстоят. Влизам във възраст, здравето ми се разклаща... Вътрешната ми суета и самосъзнанието за отговорността към това, което върша, ме карат да пола­ гам максимални усилия. Не съм неудачник. Напротив, без да парадирам, ще ти кажа — каквото съм поискал, направил съм го! — Искаше да направим снимка под икона. Голям ли е греш­ никът в теб? — В мен има много грешници. Направил съм много несръчни ходове, които някои наричат грехове, но нямам нито един умишлен грях в живота си. — За кои от тях имаш нужда да се изповядаш? — Не съм християнин в православно-византийския смисъл на думата. Господ е навсякъде и не е непременно в храма. А още по-малко в онзи византийски храм, къде­ то висят патрахили... Моето отношение към Бога и човеч­ ността е моето неспокойствие и моите лоши сънища.

87

— Може ли в теб да има смирение? — Смирението идва с безпомощността, с омаловажа­ ването и с времето. Все още се чувствам достатъчно нахакан и все още съм гамен. Но сигурно ще стана и сми­ рен. Да не дава Господ да го доживея, мисля да се оттег­ ля преди смирението. — На колене заставал ли си някога? — Никога, пред никого освен пред покойните си родители. — А пред жена? — Не съм го правил и никога няма да го направя. — Тази ти безпардонност не ти ли пречи? — Аз не правя нищо лошо никому, не правя това, което не искам да направят на мен. Спазвам една моралитарна конвен­ ция между себе си и света. Не обиждам никого и не допускам обиди. Но имам едно чекмедже за живи покойници. Ако някой наруши конвенцията на моите взаимоотношения, аз го вкарвам в чекмеджето, затварям чекмеджето и той завинаги престава да съществува за мен. Така лесно съм си разрешил проблемите с много хора. Имам гигантско приятелско лоби и се е случвало да го проверявам. Не съм самотник, но ако някой се издъни пред мен — попада в чекмеджето и животът продължава. — Искал ли си на някого да се харесаш? В несъзнателния си живот човек иска да се хареса на родителите си, на първото си гадже, на съучениците си, на децата си. По-късно, когато човек награби бика за рогата и почне сам да управлява живота си, вече е без­ различно дали ще го харесат, или не. — Бесен ли беше твоят бик? — Много бесен беше. В определени периоди съм го ов­ ладявал, в други той ме е премазвал, но до този момент, до петдесет и втората ми годишнина, аз съм се справял с него... Валерия Велева 15 февруари 1997 г.

88

ЗА ПРОРОКА Подполковник Продан Проданов е четирийсет и чети­ ри годишен. Бивш състезател по лека атлетика, участник в олимпиадата в Мюнхен. Повече от деветнайсет години работи в системата на МВР. Седем години пази Тодор Живков. Женен, с две деца. Твърди се, че той е прото­ типът на генерал Продан Проданов в книгата на Христо Калчев „Ликвидирайте Генерала“. „За три денонощия Проданов отслабна като грейхаунд („сива хрътка“, вид автобуси в САЩ — бел. ред.). До та­ кава степен измършавя, че това направи впечатление и на генерала (Богомил Бонев — бел. ред.). — Ще ти паднат гащите, Проди — загрижено каза той. — Да не мислиш, че е лесно човек да ти опази задника — троснато каза недоспалият, едва успял да се избръсне шеф на службата за сигурност. (Из „Ликвидирайте Генерала“) — Вие ли сте генерал Продан Проданов от новата книга на Христо Калчев? — Не. Няма такъв генерал. — Но сте първообразът на героя? — Предполагам, това е идеята на Христо Калчев. Една малка част от героя съм аз. В тази част влиза и името ми. —Познавате ли се в образа? — Отчасти. Калчев е успял много добросъвестно да разкаже това, което съм споделял с него. Литераторът има право и да украсява, но, общо взето, е спазил кройката и размерите. — Описал ли е действителни случаи, в които наистина сте участвали? — Да. Една малка част от историите са верни, но не искам да казвам коя.

89

— Генералът в романа добре ли пази Богомил Бонев? — Доколкото съм разказал на Христо Калчев как ста­ ват тези неща. Той го е предал точно. — А вие реално сте пазили Тодор Живков? — „Пазил Тодор Живков“ звучи така, както звучи сега „кредитен милионер“. Половината от разбойниците по София твърдят, че са пазили Тодор Живков. Кой пазеше Тодор Живков, се разбра, когато преди няколко години той отиде в Правец за годишнината на читалището. То­ гава се събрахме тези, които наистина сме го пазили. Да пазиш някого не е само да му стоиш зад гърба. Като вся­ ка професия то е сложно. Това е занаят, който не можеш да научиш за две години. Така както съм пазил Живков, бих пазил всеки държавник, като му дойде времето. — Добре ли е описал Калчев „кухнята“ на МВР? — Трудно ми е да кажа дали изглежда точно така, защото много години съм бил вътре. Но от такава книга имаше нужда, защото има нужда от положителни герои и добри ченгета. Имиджът на полицията не е добър. Но в МВР има страшно много хора, които стават. Има нужда от ръководители на ченгета като Богомил Бонев — и ре­ алния, и описания. Много години съм в системата, но не си спомням друг министър, който да е бил един от нас. Христо Данов не беше от нас, но е класа като личност и като личност влезе бързо в час. Останалите бяха докара­ ни отнякъде, от партийни централи, от неполицейски школи, наказани, случайно попаднали. Без да знаят как се слагат белезници. До голяма степен описаният ми­ нистър и реалният съвпадат, защото с действията си Бонев вдигна имиджа на министерството. Ако имам възможност, наистина бих спасил живота на Бонев. — Калчев е известен с това, че е предсказал убийството на Лу­ канов. — Не вярвам в пророчества. Вярвам в шанса и това беше големият шанс на пророка Калчев.

90

—Сега той описва атентат срещу Богомил Бонев. — Калчев стана пророк, когато Андрей Луканов от по­ литик стана труп. Човек става пророк, когато това, кое­ то пише, се сбъдва. Защо не вземете да проучите дали е имало атентат срещу Бонев? —Смятате ли се за екшънгерой? — Не. За мен книгата е по-скоро една веселба. Така я възприемам аз, а и моите приятели. — Защо историите на Калчев имат такъв успех? — Защото според мен имаше вакуум на литературния пазар — след Андрей Гуляшки с героя Авакум Захов нищо значимо не се е появявало. Предполагам, че тогавашните ми колеги, като са го чели, са се кефили така, както ние сега, като четем Калчев. С него се познаваме от много години. Запознахме се в един гараж, тогава беше модата на гаражите, превърнати в кафенета. В началото ми се стори затворен човек, после нещата си дойдоха на мяс­ тото. Всяка вечер се срещахме и си говорихме за много неща. Тогава той вече имаше идеята за книгите. В гале­ рия „Драка“ ми показваше ръкописите. Той пише по един начин, по друг Людмил Георгиев, който написа „Обречените“ по „Случая „Белите брези“ , и Радослав Младенов — „Безумците винаги оцеляват“. За разлика от него те са като мен вътре в професията. Представят чен­ гетата по друг начин — единият малко иронично, а дру­ гият с елемент на състрадание към полицая, който бачка. Бачка срещу мизерно заплащане и все се случва нещо, което му пречи да хване разбойника. Докато Калчев стъпва на тази база и отива в едно малко по-различно измерение, защото той е човекът, видял и описващ МВР отвън. При него просто има повече литература.

91

БАНКОВИТЕ АФЕРИ СА МОГЪЩА ДЪВКА ЗА НОВИ КНИГИ Христо Калчев завърши мафиотската си трилогия. На пазара са „Нерон Вълкът“, „Калигула Бесният“ и „Цикълът на Месалина“. Много събития, описани пред­ варително в книгите му, включително убийството на Лу­ канов, раздвоиха обществото на две — пророк или про­ сто добре информиран от някого е писателят. Независи­ мо каква е истината, трилогията се превърна в най-зна­ чителния пазарен бум, правен някога от жив български писател. — Оплакахте се още след излизането на „Нерон“, че имате проблеми с групировките заради техни шефове, които са се при­ познали в някои герои. Какво е положението сега? — На пръв поглед и поне засега няма сигнали, че на­ прежението продължава. Но никой не може да предвиди какво ще се случи сега, след последната част на книгата. — А с вътрешния министър общувате ли си все още? — С него не съм общувал в онзи вид, който медиите ти­ ражираха. Просто го помолих за съдействие и той от­ кликна. Този човек нито ми е приятел, нито се познаваме лично. — Оказа ли се възможно в България да се печели от писане на книги? — Самият факт, че ми задавате този въпрос, означава, че знаете отговора. Да. Ако книгите са написани с инте­ лектуален кураж и са честни, сигурно е възможно да се печели. — Говори се, че имате проблем с Ганди? — Ни най-малко. Тимев беше човекът, който си даде знака. Имаше намерение и да спонсорира книгите, не го направи. — По-добре ли е, че не го направи?

92

— Мисля, че е по-добре. — Има един документален филм за трагедията в „Нефтохим”. В него е показано как по същото време вие с Иван Славков си поливате главите с уиски. Това традиционна форма на общуване ли е за двама ви? — Видях този филм. Той е много гадна спекула на бур­ гаската телевизия. Трагедията в „Нефтохим“, комбини­ рана с една шега, която направихме с Димо Димов — нито е професионално, нито почтено. Тези как смятат да правят телевизия... По-добре да си потърсят друга рабо­ та. — Това с уискито редовно ли ви се случва да го правите пред хора? — Аз нямам какво да крия от хората. Ние направихме една шега, а те го превърнаха в спекула. Това не е честно. — Не смятате ли, че шегите край Иван Славков винаги се превръщат в нещо по-особено? — Иван е стар мой приятел. Никога не съм криел от­ ношенията си с него. Иван Славков нито ме притеснява, нито нещо, свързано с него. — Известно е, че той има връзки във всички кръгове. Това някак не се връзва с представата за вас, че сте от другата стра­ на на барикадата. — Аз съм от другата страна на барикадата, доколкото съм антикомунист. А дали Иван е комунист, никога не можах да разбера. Той беше бонвиван и плейбой, който експлоатираше комунизма. — Имам чувството, че пишете за групировките и в същото време общувате с тях. — Не само че не общувам с тях, но гледам и да ги из­ бягвам. — Обаждал ли ви се е Георги Илиев? — Не, личен контакт не съм имал. Макар че го позна­ вам и в първата фаза на взаимоотношенията си дори имитирахме лично приятелство.

93

— Струва ми се, че сте идеализирали и него, и брат му. — Той не мисли така. —Ако беше жив Васил Илиев, щеше ли да бъде доволен от об раза си? — Ако беше жив той, нямаше да има повод за написва­ нето на „Нерон Вълкът”. — Твърдите, че не е време за любовни романи. За какво ще пишете сега? — Бих се занимавал с банковите афери, които са пре­ достатъчно могъща дъвка за следващи книги. — Кога започвате? — Е, като си отдъхна от това безумие. Две години се занимавам с тази книга, уверявам ви, че това е съсипия на нерви и на всичко. — Коя от трите си книги харесвате най-много? — Толкова съм уморен, че вече изобщо не знам харес­ вам ли ги или не. — Има голяма разлика между „Нерон“ и последната. — Естествено, както има разлика във времето. — Бургаската телевизия е направила спекула, вие сте казали нещо пред вестниците, а е излязло обратното, защо се получава така? — Защото както една книга, като излезе от ръцете на автора и заживее собствения си живот, подлежи на вся­ какви интерпретации, така едно интервю може да бъде фризирано и преиначено по най-различни начини. Това го знаете идеално, излишно е да ви го обяснявам. — Писали сте романи за любов, тогава такова беше времето, беше грешка или просто сте променили мисленето си? — Никога не съм писал романи за любов, а социални, в които любовта е една съставна част от всекидневието на човека. В такъв смисъл могат да се третират и като романи за любов. Но любовни романи никога не съм пи­ сал. — Какво е да си написал толкова книги, а заслуженото да по­

94

лучиш едва на тази възраст? — Не мисля, че дори по времето на най-тежкия тота­ литаризъм съм бил ограбен откъм задоволяване на суе­ тата. Сега обществото ни е болно, то истерично посегна към тези книги. И това е друг тип феномен, който трябва да се хирургизира, а не драматизира. — Ще продължите ли да пишете пиеси? — Никога не съм харесвал своя пиеса. Правил съм опити и отдавна съм видял, че не съм драматург. — Писател, който с лекота пише диалози, може би не трябва да се отказва от този жанр? — Театърът не е моята стихия, аз не съм и театрален зрител в истинския смисъл на думата, така че е по-веро­ ятно никога повече да не посегна към театъра. — Коя излязла наскоро българска книга ви харесва? — От чисто невежество не мога да ви отговоря на този въпрос. — Не следите ли какво правят колегите ви? — Не, просто бях много зает. — Книгата е завършена, не мислите ли сега повече за това, че могат да ви убият? — Всеки може да бъде убит по всяко време на всяко място. Щом Луканов е мъртъв, какъв е проблемът да уби­ ят Христо Калчев. Но тогава ще стана светец, а те нямат нужда от светци. Степан Поляков 1996 г.

95

ЗА СКАНДАЛА Известният бизнесмен Пламен Тимев-Ганди пожела да изясни скандала около помощта му за издаването на три­ те нашумели книги на писателя Христо Калчев. В свое интервю за „Нощен Труд“ г-н Калчев твърди, че Ганди не е дал и стотинка за романите. — С Христо се познаваме от „Аполония“. Преди някол­ ко години негов приятел, който живее в Париж, д-р Ле­ карски, ме помоли да помогна на Христо да се върне към писателското поприще. Той беше спрял да пише и само пиеше. Аз го извадих от София и го заведох в Созопол. Тогава работех с ВИС 2 в областта на туризма. Съвмест­ но с тях направихме „Кънтри клуба“ там, Амфитеатъра. С покойния Васко Илиев бяхме заедно от 1991 г., работих­ ме заедно в дискотеките „Ла Страда“ в страната, после пътищата ни се разделиха. Тези мои познанства и кон­ такти бяха използвани от Христо, за да напише книгите си. — Христо Калчев твърди, че не е получил помощ от вас за из­ даването на книгите. Вярно ли е? — Около 1 милион лева съм хвърлил за него, когато не му стигаха пари дори за лекарства. Идеята ми беше да напише книга за времето на промените, а не за ВИС и СИК. Тази ситуация, която докара проблеми на безкрай­ но много спортисти, останали без хляб в държавата след промените. Тя им беше изкривила съзнанието с химери и те останаха на улицата. Но Христо тръгна през плос­ костта да пише за групировките и попадна в лапите на издателите. Книгите му не са аналитични, а в стил „Граф Моите Кристо . Аз го поставих в една среда, за да може да пише. За пет-шест месеца с мен на морето той получи много информация и факти. Аз тогава казах на г-н Геор­ ги Илиев, че се пише такава книга, и той пожела да я

96

види, тъй като касаела негови близки индиректно. Той я прочете и каза, че написаното е глупаво и няма нищо вяр­ но. — А писателят има ли причини да се страхува от самораз­ права с него заради написаното? — Никой не го е заплашвал. На рождения му ден бяхме в Балчик, той реши, че са му изпратили шампанско, на което пишело "Вместо куршум“. Но това е негова измис­ лица. Ако тези хора са решили де му счупят главата, те ще го направят. Няма да си играят на „Граф Монте Кристо“. И издателите му са много страхливи. Те ме накара­ ха да направя поръчка от името на моите фирми, за да издадат книгата. Зад моя гръб те правят абсолютно смешна халтура, с която занимават обществеността. — Има ли наистина мафия у нас? — Омръзна ми от тия измислени истории за кръстни­ ци. В България няма мафия, защото, първо, тя се създа­ ва поне за двайсет-трийсет години. При нас има органи­ зирана престъпност — кражби на коли, дрога. Разбира се, всяка групировка се стреми към позиции в правителст­ вото, това е нормално. Но това още не е мафия. — Наистина ли има нещо гнило в издаването на кни­ гите? — Христо Калчев е елементарна маша в ръцете на из­ дателите си. Става дума за трийсет-четирийсет милиона лева, спечелени от дублиращи тиражи на романите. Тези хора наистина печелят от това нещо. Обичам Христо като приятел и ще го оставя да спи под ореола, който тази книга му даде. Тя беше много важна, за да оцелее той финансово. — Но писателят заяви, че пари винаги е имал... — Издържах него и семейството му година и половина. Той ипотекира всичко. Дори апартаментът му беше ипо­ текиран от „Мултигруп“. Обидно ми е от думите му, че нямам нищо общо с тези романи. Защо го има името ми

7

Диалози

97

там? Питаха ме и приятели, и от групировките: Защо поз­ воляваш да те ограбват и да се крият зад тебе? Защо му трябваше да намесва руската мафия и българското кон­ траразузнаване? Това е едно замазване на истинския про­ блем — политиката. Сменят се разни партии, но всички имат една цел — да гепят. Трябваше да почне от тях, а не по повърхността. Политиците трябваше да са герои на книгите. Групировките не са образовани икономически, те не правят и убийствата. Убийствата ги правят политици­ те и техните инфраструктури. Патриция Кирилова

ЖИВ СЪМ... ВСЕ ОЩЕ Това сподели без страх в гласа специално за „Нощен Труд“ писателят на „вулгарни“ романи Христо Калчев. В конгрес­ ния център на столичния хотел „Родина“ той представи но­ вата си книга „Ликвидирайте Генерала“. —Повече приятели или врагове спечелихте с романите си, г-н Калчев? — Имам много приятели и много врагове. Загубих найвече литературни приятелства. А врагът е нещо подло, скрито в храстите. За предателите имам „чекмедже за покойници . Който веднъж ме предаде, завинаги остава там. — От какво никога няма да се откажете? — Никога няма да се откажа от работата си, от близ­ ките си, от държавата, от антикомунизма си, от вярата си в демокрацията. — Какво не обичате да четете? — Скучна литература.

98

— Кога и как ви идва музата? — Белетристиката се твори непрекъснато. Това е не по-малко тежък труд от миньорския. — В каква обстановка прекарвате вечерите си? Домошар ли сте? — О, аз съм от последните живи бохеми на културната прослойка. Чехлите и телевизорът не са по вкуса ми. — Продължават ли заплахите към вас и сега, след излизането на новата ви книга. — Имах много заплахи, криех жена си и сина си, но това остана в миналото. Както виждате, жив съм... все още. — Случайно ли избрахте за ден на промоцията на книгата си петък 13-и? — Просто днес повечето хора са свободни. Ден като ден. Румяна Драгомирова ВУЛГАРЕН ЛИ Е ВУЛГАРНИЯТ РОМАН? Българското романово време, както се знае, е след че­ тиридесетте години на века. И само едно следва да се от­ бележи, което не е за пренебрегване в романовите книги, приети за канонични — героичното, героиката са неот­ менна част и присъстват по различен начин в различни при това български текстове — и в „Под игото“, и в „Тю­ тюн“, и в „Антихрист“. А героиката и воюването обикно­ вено са свързани помежду си. Вероятно това е не само българско, а в по-широк план и южнославянско явление в литературата. Защото геро­ ичното може да бъде преживяно и в четенето на съвре­ менни сръбски автори („висока“ литература), и при слу­ шането на сръбски градски фолклор. Героичното като

99

мислене и поведение препраща към митове, към живот чрез и във митове. По друг начин казано, към живота чрез и във свръхестественото, в сказанията, във вербал­ ните светове, които могат да бъдат, по моделите на възможното, възпроизведени в реалността. И ако се върнем към българските романи след четиридесетте-петдесетте години и към тяхната героичност, то следва да отбележим, че героиката е изцяло менталността от източната част на Европа. И в познатото на­ мерение да се построи земният рай в границите на този единствен земен живот. В началото на деветдесетте годи­ ни, струва ни се, започна осъзнаването на литературни­ те текстове като принадлежащи към „високата“ или към „масовата“ литература. Подобно разграничение има своя смисъл дотолкова, доколкото текстовете, писани след деветдесетте години, по прагматика са различни от тези, писани след четиридесетте години до това време, когато подобно разграничение не е било употребявано. Но не значи и несъществуващо при смяната на художе­ ствените системи. Христо Калчев търси общението с масовия читател, ефекта на четенето. Влиза в конвенциите на общуване с текст такива, каквито те са установени в сегашно време. Той разказва любовни истории, „вулгарни“ според наме­ ренията и целта си, няколко романа в романа, и които истории като сюжет и като намерение са все в усилията да се създаде отново животът. Събитията, които се раз­ виват в ирационалното бреме на персонажите, са по-важ­ ни. Из тези дълбини на психичното начева всичко, което продължава и във външния живот. Тези човеци са позна­ ли смъртта още тук, приживе, и вероятно и поради това, че предварително нищо не са знаели и за живота, и за смъртта. По един свой начин са разчели и приложили героичните митове, героичната обществена менталност, повярвали са я и защото друго не са и будели, приели са

100

я като своя и я прилагат в света. Те постигат смъртта, живеят в нея в дълбок ирационален копнеж по живота. И като че ли в себе си те не са толкова лоши хора, а са и социални страдалци. Родителите им са бедни работници, погубили живота си в мини и фабрики, и персонажите в книгата, поне тези, които са „свои“, не искат да стане с тях това, което е станало със семействата им, достатъчно основателен социален мотив за „обществена“ деятелност. Те са добри синове — обичат сестрите си, майките и ис­ кат тяхното благоденствие и добър живот. Те са родолюб­ ци — горещи при това. „Войната“ се води между мафиите — тази, която е била, и тази, която се е създала: между тази, която е „родна“, и тази, която е вече „чужда“, руска; между сил­ ни и героични мъже професионалисти, самотници, както печелещи често, така и губещи всичко. Така „тайната“ история според автора е истинската история, а още поистинската история е тази и това, което е психично чув­ ство, преживяване, импулс и рационално усещане в съзнанието на персонажите. В нещастието си и в тъмни­ ната си те са равни. Равни са и в смъртта, която са при­ знали още тук, приживе. И в тези съзнания проблясва по­ някога нещо като спасителен импулс, нещо като пробу­ дена съвест, инстинктивно, както е според природата на човека, но нищо повече от това. Тайната на смъртта е поголяма от тайната на живота. Авторът е определил повествованието си като „ро­ ман“, като „вулгарен роман“. В българската художестве­ на проза такъв не е бил писан. И ако изходим от латин­ ските значения на словото vulgaris, то този роман би следвало да бъде „простонароден“, от една страна, и „долен, просташки, груб“, от друга. Нещо, което съвпада с романовото писане въобще и като намерение, и като практика, защото първоначално „романи“ били назова­ вани тези литературни произведения, които били писани

101

на някои от романските езици и в които се е разказвала някаква история. За любов. По христоматийно известни­ те примери в това повествование някой обиква някого, но този някой не отвръща на любовта, а когато тя у него на­ чева да се разгаря, то тогава първи обикналият вече не обича. Или пък любовта е взаимна, но се появява трети, който или вреди, или по някакъв начин променя ситуа­ цията и така вариантите могат да са най-различни, пер­ сонажите също, събитията да стават в историческо, со­ циално или психологическо пространство, но винаги А обиква Б в романа и тази така проста формула пренася опит чрез символиката си из живия живот във възможни­ те светове на литературните текстове. Опитът за това как чрез любовта отново и отново се създава животът. Или, по думите на Оскар Уайлд в края на драмата му „Саломе“, „тайната на любовта е по-голяма от тайната на смъртта“. Значението и остротата на метафората „вулгарен роман“ на Христо Калчев тръгва оттук... И ако отново се върнем към българската литература и си спомним, че литературата освен всичко друго е и форма на духовен живот, социална форма както за пишещия, така и за четящия, които благодарение на нея, на литературата, са в об­ щение, то съмненията в героиката като менталност и филосо­ фия на обществото начеват със зрелите работи на Йордан Ра­ дичков („Свирепо настроение“, „Барутен буквар“), където чрез гротеската като крайна форма на смеховото в героиката, спо­ ред механизмите на смеха, така както Анри Бергсон ги опис­ ва, става смешно. Явлението „героизъм“ се унищожава във и чрез текстовете и в духовния свят на тези, които са във взаим­ на връзка и общуват чрез текста — пишещия и четящия Тези послания, отдавнашни при това, на „високата“ литература явно не са стигнали до съзнанието на „масовия“ читател. А по­ сле, в осемдесетте-деветдесетте години гротескно е писането на Евгени Кузманов, Виктор Пасков, Алек Попов. Гротескното писмо като че ли най се „чува“ сред литературните текстове.

102

А от Друга страна, „властта“, „геройското”, новата героика са проблеми, които се мислят и художествено представят и назо­ вават чрез нови и нови образи и символика. Впрочем и „власт­ та“, и парите, и упражняването на властта като социална воля са ДРУГ» много траен проблем в литературата ни, тъй че Хрис­ то Калчев преназовава една трайна проблема и довежда до крайност гротескното писане. Изглежда, по-гротескно от това, което той е направил, е рушенето на белетристичната форма. С героичния си дух, с фантазията и изобретателността си героите на Калчев, без школи и без учение, без знание на езици, учудват свръхпрофесионалистите по света. Те мразят Русия и руснаците, мъже са на риска и на смелост­ та. Верни са и на избраната от сърцето им жена. Някъде в дълбините на съзнанието им проблясва и усещането за доброто и за злото. Идеалът на бедните да станат богати чрез властта в тези книги се постига най-героично и чрез насилие. Персонажите не знаят друго състояние освен състоянието на война и героиката в тази логика те след­ ват — бидейки герои, да живеят със смъртта. Авторът показва удивително познание за ястията, ко­ лите, марките алкохол, тъмните очила, костюмите на ге­ роите от този свят на „подземието“. И проблемът в кни­ гите е: поради какви социални причини, поради каква обществена менталност се е създало „подземието“ и защо там и чрез него се строи тайната история. И какви са тези, които я създават, какви са безкрайните пространст­ ва на насилието, волята за власт и постигнатото овладя­ ване на благоденствието в границите на този тук живот. Много често в хода на своето историческо развитие българските литературни текстове имат и поучителен харак­ тер. Христо Калчев чрез средствата и на масовото писмо — такова, каквото то е като някакъв социален език, имащ своя­ та прагматика в деветдесетте години, постига тая поучителност. Някога Любен Каравелов в края на своя обществен път призовал към учение вместо революции. Това било в разрез с

103

героичните представи, с героичната менталност на съвремен­ ността му и тъй като в историята нравствената неудача е това, което най-лесно се забравя, то като че ли много често ситуацията в общия духовен живот следва да бъде връщана към онова познато изречение на българските литературни текстове от края на XIX — началото на XX век, в което се пита какви храмове бихме могли да построим ние, ако първо не сме построили храма в себе си. В книгите на Христо Калчев липсата на тази мисъл показва всичко това в неговия най-краен вид. Сава Сивриев НОВИЯТ МАЧО Христо Калчев „идеално“ ръководи чрез мачовската идеология своя собствена огромна група от „активисти“ и лапнишарани. Михаил Неделчев

КУЛТЪТ КЪМ СИЛНОТО ТЯЛО Активизмът, култът към силното тяло, възхищението от мускулите не са естествено от вчера, но това активизмът не го знае. В добрите си, светли варианти този култ включва идеята за динамично човешко битие всред/потопено в при­ родата, за „всестранно, хармонично развитата личност“ (както звучеше една „културно-партийна“ утопия). Мрачни­ те варианти полагат силния, мощния човек в неподходяща­ та среда на статика и замърсяване, но атлетът въпреки всичко внезапно проявява изключителните си физически качества, мускулите му набъбват — тялото му се оказва само временно леко затлъстяло, той рязко се събужда за

104

силова (а понякога дори и за ментална) активност. Активизмът е пределно общо умонастроение, което непрестан­ но търси своите художествени изяви и конкретизиращи го идеологически форми. Активизмът може да бъде бедняшки или господарски. Компенсаторен или окончателно изразя­ ващ презадоволеността; може да бъде индивидуалистичен или колективистки, съвместно практикуван и афиширан; той най-често е младежки, но може и да означава натриване на носовете на младоците от вечно съхраняващия се стар супермен. Той може да бъде героизиран; може да бъде и плейбойски-разтоварващ, самодостатъчен като битие на младежите с блестящи зъби. Активизмът може да бъде аг­ ресивен, зверски; може да се разгръща сближаващ, свързващ, приобщаващ. Активизмът може да бъде почти всичко. Но най-често е скрито антиинтелектуалистичен; той е срещу паметта, мечтанието, светлото съзерцание, ретроспекцията, меланхолията, баладата, ноктюрното; той е срещу скритото в душата; той е срещу луната и кроткото фланьорство в големия град. Активизмът е най-вече битие тук и сега, с някакво екстатично доволство от внезапната напрегнатост, от немотивираната с появил се обект на же­ ланието пределна ерекция. „Активистът“ с ерегирал фалос е вече готов, когато започва да се оглежда за самката, ко­ гато тръгва да я търси или тя се оказва пред/редом с него - отново възможности за различни конкретно идеологизирани варианти. Биографът на „Бийтьлс“ се оплаква, че е било твърде ве­ роятно пред първото американско турне на „ливърпулската четворка“ баладичните им любовни песнички да попаднат във вакуум. („Америка си имаше и Калифорния, с едно му­ зикално явление, присъщо само на нейните брегове — сърфинг музиката... Тя олицетворяваше определен начин на живот сред слънце, сърфове и спортни коли, за какъвто ан­ гличаните можеха само да мечтаят. Американците бяха об­ зети от самодоволно и шовинистично чувство за превъзход-

105

ство.“) Е, друг въпрос е, че никой, включително и американ­ ците, не издържа в постоянно състояние на ерекция, на на­ прегнатост на мускулите, на ежеминутна сърфингово-плажна демонстрация на тялото. Дори и най-вирилните общнос­ ти сядат да си починат и да си помълчат, да се огледат, за­ почват неволно да си припомнят. „Пред утрешния ден“, „Двугеният на живота“, „Жажда за живот“, „Духът на новото възпитание“ — така по акти­ вистки звучат повечето заглавия на статиите и есетата от сборника „Духът на новия свят“, една често цитирана българска книга, излязла под редакцията на Д. Б. Митов през 1923 г. И текстовете добре фиксират българските варианти на този световно разлял се активизъм през 20те и началото на 30-те години, изразил се в някои образ­ ци на експресионизма, но и отлял се в душите и сърцата на тези, които така ужасяващо-щастливо намериха своя фюрер. Преглеждащо историята, четящото човечество продължава да се вълнува от проблематизираната чрез идеите на активизма съдба на двама вечни опоненти-при­ ятели — мачото Ърнест Хемингуей (загадъчно прекъснал собствения си „силов“ живот) и Скот Фицджералд, пота­ пящ в светски вихър и активистки блясък меланхолното си сърце, самомитологизиращ се любовник, обвинен от опо­ нента за наличност на малка пишка (каква по-голяма тра­ гедия за активистки настроения). Активизмът може да приема идеологически форми с наистина противополож­ ни знаци — от дружелюбността на тези спортни игри и забави, които не изискват пряк сблъсък и допир на тела­ та, до задължителното търсене на обекта за побоя, до настървеното желание да транжираш (както се изразява Христо Калчев) случайно попадналия противник. Потопени ли сме днес в активистки преживяна реалност на „високите скорости“, достъпните удоволствия и изкуше­ ния, споделените мигове и съвместно изконсумираните предизвикателства, на демонстрираните на показ „топмо-

106

дели“, на заменящите добрите стари скиразнородни „борд“-ове, или това е създадена от медиите рекламна, чисто илюзорна действителност. Но каква е разликата? Коя е тази действителност, която е изцяло „рационализи­ рана“, която не е победена, затлачена, облепена и размита от митове и илюзии. А днешната всичкост на България, на този лош европейски пример, чувствително усилва възмож­ ностите за вариране, съчетаване и деформиране. Тигре, тигре.../ Хайде, борци... Безспорно е, че всичко това, което се обозначава като борци, силови групировки, рекетьори и т. н., се помества в координатната система на съвременния световен все­ общ и многолик активизъм. Своеобразният синтез на сти­ ловите елементи от улично, подвижно практикувания „биз­ нес“ и бившата маркираност на практикантите — естест­ вено джипа с мобифона, анцуга със златните ланци и ролексовия часовник, рязаната пушка-помпа с бележника с адресите за „посещения“, йерархично подредените борче­ ски барчета и бизнесклубове с демонстративните ритуали на „професионалните спортни клубове“ — възглавени като „президенти“ все от същите практиканти (впрочем тази спортна маркировка се стремят със задна дата да добият всички, защото тя означава „идеално“ приобщаване към един по-вътрешен кръг). Но наред с тези съчетания в многопластовия социален стил на това’ явление се отла­ гат, уродливо се наслагват, интерферират още множество стари-прастари образци, мафиотски идеологизирани же­ стове, форми на инициация. Създава се концентрично обкръжение от съпътстващите (най-вече жените, нарича­ ни последователно от Христо Калчев „курви“), подпома­ гащите, способстващите, купените, измамените и прочие. Но основното от идеологическа гледна точка в това явле­ ние е трескавото му търсене на легитимация. То е културологично сираче, на което всички искат да помогнат. Ужасени от него, мнозина искат да го осиновят духовно.

107

Други се опитват да интимничат деминутивно. Трети се стремят да го припишат на „другите“. Във всеки случай ще пропаднем в приказката за примата на кокошката или яйцето, ако се питаме: идеологически законородено ли е това явление, или сега търси идеологията си? Тук не се занимаваме с реалния генезис на явлението, с това мислено, подготвяно, планирано ли е то за след „пред­ стоящия 10 ноември“ от предвиждащите всичко тайни служби, с това, какво означава свързаността МВР и ДС на всички спортисти от силовите спортове, получили съотве­ тен „разряд“ и подписали съответни декларации, с това защо точно и само бивши офицери от ДС са днешните ико­ номисти, финансисти, банкери и юристи на силовите гру­ пировки. Не е по силите ни, липсва ни на всички цялостна, системно подредена информация, за да се детайлизират, да добият плът спонтанно възникващите хипотези. Но без­ спорно е, видимо е, че има голяма навалица да се предлага на явлението сегашна идеология, да не бъде изоставяно то като идеологическо сираче (а може би по този начин и да се прикрие тайният му генезис?). Неизчерпващото изброя­ ване трябва да започне с щедро предлаганата от новите сега действащи суперспортисти идеология на професиона­ лизма. От скорошни медийни изяви, разбираме, че т. нар. професионализъм не се отнася толкова за набор от спорт­ ни умения, навици и морални принципи, колкото до умени­ ето да се поставя ясно въпросът за парите, да се знае как и къде се печелят тези пари. Презумпцията е, че след като по време на същностното си спортно битие тези момчета знаят това, съвсем естествено е да прилагат така разбира­ ния професионализъм и след като започнат практикуване­ то на „подвижния“ си, а след това усядащ и улягащ бизнес. Проста идеология, но очевидно работеща, обясняваща ни множество конвергенции и даваници на име за реклама и какво ли още не. Втората идеология — може да се създава страх, за да

108

се опитоми чрез елементарничък хумор, да се одомаши, да бъде направено по-малко страшно явлението. Вицове­ те за борците могат да имат и своите съзнателно продуциращи ги автори, но те охотно се подемат от населени­ ето, защото чрез умилителното „борчето“ езикът уютно поема този битов терор, задвижват се трайни български културни механизми на амбивалентно, ужасено-любовно отношение. Необяснимата и внезапно възникваща агре­ сия се снижава тук в много случаи до битова глупост, до непознаване на елементарни кодове на съвременната цивилизация, до градска непригодност. А пред оконча­ телната развръзка все се разчита, че някой ще бутне мобифона и нашият човек ще престане да чува: „Дишай, издишай!“ — както гласи известният виц. Третата, услужливо, блюдолизнически поднасяна иде­ ология се носи на талази от удивително тиражиращото се явление, наричано и чалга, от „борческия фолк“, от зна­ менитите хитове „Радка пиратка“ и „Тигре, тигре“ и без­ бройните им версии, подражания и продължения, формулно изразено с „левовете в марки“. Около 1 януари т. г. голям дял от българското общество умреше да се самопознае тук, макар в този фолк да е фиксирана ясна съсловна йерархия: за нас, бедните — старите баби, за момчетата с пари и беемвета — младите красиви жени. С този фолк течащият две десетилетия опит да се сьрбизираме окончателно се материализира с намирането на подходящ обект за възпяване. (Ах, ах, как се завиждаше на сърбите за героическата свобода да изразяват по кафански закодирана и открита патриотарска и битова аг­ ресия!) Доколко едносложните послания същностно себеизразяват цялостното борческо явление, доколко наподо­ бяващите самите борци пълнички и брадясалички мом­ чета-певци (Шишарката и др.) са вътрешно принадлежа­ щи на средата или продават, предлагат наивна, меркантилистка („Каквото откраднеме, ний гу ядем“) и възтеж-

109

ка празнична идеология, е трудно да се каже от птичия поглед на гнусливия. Нашата неспособност да разберем как е възможно подобно послание да задвижва самоидентификационни механизми е в това, че ние предлагаме винаги актуалност на една ценностна система, основана на самоуважението на личността. А тук става въпрос за друг тип схеми, за набор от две-три качества, за възмож­ ност на бързи, немотивирани смени на настроение — от другарството и еротическото желание към побойническия бяс и унижение на „курвата“. Четвъртият, подмолно течащ идеологически дискурс никога няма да бъде гласно артикулиран. Той се създава за всеки случай, ако стане нужда използването на „неотговорните фактори“ за евентуални висши цели; той преформира явлението в строга държавническо-защитна насока, с внушение за мъжка гордост и доблест, за кул­ тивираните още в спортните училища дисциплина, взаи­ мопомощ и вярност към „треньора“. Знаменателното „рънътъ прави бурбътъ“ може да се трансформира и в „който ни е хранел, той ще...“. Този таен идеологически дискурс е естествено патриотически оцветен, той се опитва да присвоява. Отделно би следвало да се изследват самите реклам­ ни послания и рекламни стратегии на фирмите на „гру­ пировките“, за да се види дали те целят някакво самоидентификационно себеизразяване, или просто благо­ приятно и благопристойно представят тип дейности на „легалните“ структури. Битката на всички тези идеологии, сплитането на техните дискусии и на другите одумвания по вестници и стъгди в една борческа сага, предопределят в достатъчна степен свръхтиражния успех на романовата трилогия (засега!) на Христо Кал­ чев. В битката Христо Калчев се включва мъжки, не се смесва с навалицата, не излиза с предложение за каквато и да е идео­ логия. Той дава една елитаристка концепция за мястото на

110

явлението в политическия и общосоциалния живот, където той е могъщ фактор, където борците наемат, а не тях ги наемат, където те имат и осъзнати политически предпочитания — ан­ тикомунистически, и според собствените авторови ориента­ ции. И изведнъж ни светва, както се изразява един пълничък политик. Тези книги наистина не са поръчани, те не толкова предлагат за продан една нова идеология на една сиротна в културно отношение социална група, колкото се опитват да я наемат тази група за една отдавна готова идеология. Това е старата добра литературна мачовщина, получила у нас тласък от хемингуеевската мода, узрявала продължително в някои поескизни работи на Павел Вежинов, упорито демонстрирана у Васил Попов и особено Дончо Цончев, намерила своя мрачен певец в лицето на ранния Христо Калчев. Но до този момент тази мачовщина бе самотнически индивидуалистическа. Сега, с безапелационното обществено утвърждаване на явлението „борци“, става възможно тя да намери не само своята фенгрупа, но и своето колективно въплъщение. Така не мачовската идеология е предложена за продан или дори продадена ус­ пешно за твърда валута, не тя е наета, а тя наема, вербува, ус­ покоява се, защото престава да е самотен скитащ се призрак, намира огромното си силно тяло. При това върху нейния първичен груб израз — редовата борческост, може да бъде над­ строен горният етаж на аристократическата мачовска господарщина, рафинирана, неизискваща ПРЯК телесен допир, до­ била кристален вид у Валериан Императора („Беше до­ статъчно образован да знае, че във всеки мъж е стаен кръво­ жаден звяр, и само обстоятелствата бяха тия, които му позво­ ляваха да се прояви или не“ — мисли си той) и у стоящия ви­ наги настрани от „делата“ адвокат ДВД за когото се оказва, че никой не може да наеме истински. Така в стълкновенията може да бъде представен свой, мачовски вариант на Платоновата държава. Неуютен, разбира се. Михаил Неделчев

111

АЗ СЪМ ИМПЕРАТОРЪТ, СТЪПИЛ НА КОТУРНИ Записа на това интервю направихме в една празна кинозала. Христо Калчев беше седнал на първия ред и си беше качил краката на сцената. „Христо, кога си ро­ ден?“, попитах, го преди да включа касетофона. „На 11 август, млади колега.“ — Христо, ти приличаш на човек без комплекси. — Не е възможно да има такива хора. Със сигурност знам, че имам Пигмалионов комплекс. Аз съм от този тип хора, които се опитват да градят личности. Предимно жени. Разбира се, с времето разбирам, че не съм напра­ вил нищо. Но Пигмалионовият комплекс съществува и аз съм един от неговите роби. Веднъж се опитах да направя актриса, втори път — да направя певица, трети път — журналистка. Сега с горчивина мога да ти кажа, че и три­ те опита се провалиха. Но това не значи, че не съм овла­ дял ситуациите. Това значи, че съм надценил възможно­ стите на хората в ситуацията, в която аз съм ги поста­ вил. — Доколкото знам, жените изпъстрят твоя живот както шар­ ките леопардовата кожа. Получи ли се най-накрая император­ ска наметка, или всичко беше театрален реквизит? — Всичко е театрален реквизит и аз съм императорът, стъпил на котурни. Нямам връзка, която да не катастро­ фира по простата причина, че анонсите са различни. Един мъж с моя характер иска едно от една жена. Жени­ те, които се навъртат около мен, искат съвсем друго. От жената, която е около мен, аз искам едно-единствено нещо: да бъде лейди, да бъде дама. А това е непосилна задача за 99,9 на сто от българките. — Усещал ли си понякога безсилието на словото? — Дори и Ханс Кристиан Андерсен не е успял да на­

112

прави от гъската лебед. Да направиш от слугиня дама, да направиш от простак лорд, да направиш от графоман писател, да помогнеш на просяка, хвърляйки му десет или сто лева — всичко това те изправя срещу едно звер­ ско безмълвие, от което излизаш абсолютно ням. Това е истинската немота на човека, който се занимава със сло­ вото. — Би ли поел риска да кажеш слабостите си? — Аз съм човек, податлив на изкушения. Имам отно­ шение към компании, към алкохол. Мързелив съм като древен грък. Предпочитам съзерцанието пред експлозив­ ната работа. Кипенето на безсмислен труд въобще е вън от зоната на моето наблюдение и на моето поведение. Избухлив съм, истеричен понякога. Имам предостатъчно слабости, за които може да се говори. — Как успяваш да ги скриваш? — Скривам резултатите на слабостите. Давам вид, че нищо не се е случило, но всъщност преживявам всичките си лични неудачи, трагедии, драми и прочие по един вътрешен спортсменски начин. Аз бях дълги години спортист и това ме е научило да губя с достойнство. — Как стъпи в литературата? — Шансът ме срещна с двама, сега покойни, но голе­ ми български писатели — Георги Марков и Васил Попов. С Джери се запознах на една покерджийска маса, а с Ва­ сил — в Русе, където бях драматург в театъра. Те двама­ та положиха много усилия, за да се преборят с буржоаз­ ната ми биография и да допуснат дебютната ми книга да излезе. В България редактори и писатели, общо взето, малко се четат един друг и така успях да издам пет-шест книги с разкази и новели. Чак като издадох първите си романи, започнаха проблемите. Изведнъж установиха, че не съм употребил нито един път прозвището другарю, че нямам нито един комунист герой. Имал съм много про­ блеми с критиците. Някои от тях чисто и просто физиче­

8. Диалози

113

ски биех. Така набих покойния Максим Наимович, Така направих омлет от ташаците на Михаил Василев пред входа на Съюза на писателите. Но това са нелитератур. ни схватки. Дали един писател е гамен или не, не се от­ разява непременно върху неговия просперитет. —Какво е за теб творчеството? — Би трябвало творчеството да бъде някакъв тип пре­ чистване на душата и катарзис и да отдалечава черните магии, които са заложени в човешката природа. Много е възможно истинското творчество да е онзи тип ангелска мисия, за която се споменава и в Евангелието, обаче ни­ кой не знае какво точно се има предвид. Изкуството, раз­ бира се, пречиства. Но това не значи, че този, който го създава, е ангел. Най-страшното нещо на този свят е да отнемеш чужд живот — тогава ти отнемаш всичко. А от­ немайки възможността си да бъдеш дявол и превръщай­ ки се в ангел, ти ампутираш половината от своята лич­ ност, което само по себе си е едно убийство. — Разкажи накратко биографията си. — Аз съм буржоа. В България няма аристокрация, за­ това най-висшата прослойка на нацията беше буржоазна­ та. Буржоа отвсякъде — и като поведение, и като възпи­ тание, и като манталитет. В моя дом никога не се е по­ вишавал тон. Дори и в най-критичните ситуации, когато майка ми не е знаела къде е баща ми или баща ми не е знаел къде е майка ми. Но това е било, защото са били по арестите, а не защото някой на някого е изневерявал. Такова нещо и през ум не им е минавало. Те умряха влю­ бени един в друг и това беше най-красивото семейство, което някога съм виждал, и това, което никога няма да постигна аз. Когато едно енергично, здраво, силно и про­ чие буржоазно момче като мен види как някой му разби­ ва семейството пред очите, той, разбира се, се изпълва с ярост и тази ярост я лансира на улицата. Аз бях много яростно момче и за да намеря някакво приложение на

114

тази енергия, я хвърлих в спорта. Иначе трябваше да от­ крадна от някой милиционер пистолет и да започна да ги избивам като кучета по улиците. Спортът култивира страшно много неща и най-важното — учи те да губиш с достойнство. Не вярвам на хора, които не са минали през спорта. Те не са пригодни да живеят в свят, в който има върхове и падения. — Коя е най-голямата загуба, която си понесъл досега? — Смъртта на родителите ми. На мен ми се наложи да измия, да облека и да затворя очите на баща ми. Това стана през 1961 г., бях много млад, бях едва на шестнай­ сет години. Същото го повторих през 1985 г. с майка ми. До ден днешен ги сънувам. Ако някой ти каже, че време­ то лекува, лъже. Времето само задълбочава болките, осо­ бено при хора, които живеят във фикцията, като писате­ ля. Никога под никакъв претекст човек не може да изле­ кува от съзнанието смъртта на родителите си и да ги забрави, ако те са били хора. А моите бяха. — Кой е най-натрапчивият сън, който ти се е появявал? — Имах един натрапчив сън наистина. С баща ми ни­ кога не сме имали конфликти, макар че той е имал осно­ вания да е много недоволен от буйния си син. Но когато той умря, започнах да сънувам една стая с летяща каубой­ ска врата, през която аз го виждам, той я държи с един бинт, с едно мрачно, сурово, дори свирепо лице, аз плача насън и го моля да ме пусне вътре, а той не ме пуска. Шест месеца след смъртта на майка ми аз ги сънувах двамата заедно в една градина, една балчишка градина, в къщата, която имаме там. Те двамата усмихнати и баща ми пома­ га на майка ми да се пресегне да откъсне една кайсия от едно дърво. Той се обърна към мен усмихнат. И оттогава онзи ужасен сън изчезна. Баща ми прибра любовта си, моята майка, и престана да ми се сърди. Деян Енев

115

ПРАВИТЕЛСТВАТА СИ ОТИВАТ, КРЪЧМИТЕ ОСТАВАТ Атмосферата на един град зависи от неговите ресто­ ранти, кафенета и магазини. В дните на неотдавнашния „зрял социализъм“ тези богоугодни заведения бяха кът и освен това бяха подложени на безпаметно закриване, за да се построят на тяхно място „съветски книжарници“! Тогава трудно се ходеше до Париж, затова малцината щастливци, посетили Източна Европа, разказваха с ов­ лажнели очи и подгизнали от бирата мустаци за „мита“ Унгария. Там имало всичко — и вино, и палинка, и уис­ ки, и кока-кола, и... даже стриптийз. А у нас национална­ та ни разтуха — гроздовата, се сервираше чак след осем­ надесет часа местно време. Съществуваше ярко деление между заведенията за работническата класа и „правоимащите“. Горепосочените татковци се напиваха в ком­ панията на дашни комсомолки и проспериращи бездар­ ни актриси в ловни домове, тип БОДК, и партийни вили за оцелели в тежката борба партизански командири. То­ гавашната „златна младеж“, която днес е на кормилото на страната и във финансовата олигархия, осъмваше в баровете „София“, „Астория“ и на парк-хотел „Москва“. Елегия за кьопоолу Трудовите делници на класата, строител на общество­ то, завършваха в няколко от най-колоритните кръчми в района Сточна гара: „Шанхай“, „Шампания“ (преимену­ вана от някой идиот в „Транспортна среща“), „При Кузо“, „Бумбара“, „Ашингер“. Там човек можеше да си поръча гроздова ракия с лимонада или мастика и да за­ мезва с варени и опиперени свински крачета. А по-бедните се черпеха с наливна бира. Предлагаха се и салата

116

от боб, кьопоолу, лютеница и задължителните кебапчета за 0,22 лв. Любителите на виното трябваше да се задово­ лят с бяло и червено ординерно, защото „марковите“ вина се изнасяха за презряната нестабилна валута, коя­ то финансираше закупуването на уиски „Балантайнс“ за глътките забрава на „незабравимите“. Кореком просперираше. От лачените някога питейни заведения, където те пропускаха само срещу надлежен пропуск, стана днешният ресторант „Писател“, отворил гостоприемно врати за всеки, който го пожелае, от 11,00 до 2 часа за­ ранта. Публиката не се е много променила. Там заедно с „вечните“ посетители Янко Станоев, Христо Калчев, Ва­ сил Сотиров започнаха наново да се прокрадват тъжни­ те сенки от миналото: Георги Джагаров, Богомил Райнов, Лъчезар Еленков, Петко Братинов, Кольо Георгиев и дру­ ги, плачещи и страдащи за евтините и почти безплатни обеди и вечери в писателската кръчма. И как няма да е така, след като една порция салата е 18 лева. Порция варен език — 25 лева, едно свинско шишче също 18 лева, а бутилка добро вино се разтяга между тридесет и осем­ десет лева. За по-скромните любители на трапезните удо­ волствия порция пържени картофи е 15 лева, а водката с национален произход — десет лева. Обслужването е твърде мудно. Въпреки тази констатация от минуси мом­ чета нерядко се опитват да си увеличават личния вечерен доход за сметка на развеселените графомани. Скандали­ те са пикантно допълнение към общия колорит на подзе­ мието на ул. „Ангел Кънчев“ 5. Побои стават рядко. Асен Георгиев, Любен Любенов

117

ХРИСТО КАЛЧЕВ

За Иван Вазов „...Защо Иван Вазов се изучава задължително в учили­ щата? Това е някакво клише. Той е скучен автор. Има много по-големи български писатели, които не се изуча­ ват в средното образование...“ За себе си „...Интересува ме единствено какво става по сергиите и дали ми се продават книгите. Скоро се срещнах с шот­ ландски професор, който говори български. По едно вре­ ме той ме попита: „Ти защо не пишеш човешки книги?“ Изпъдих го от масата. Да си пише той човешките книги!“ Роман от Христо Калчев Тогава тя влезе и каза: — Аз се чуках с Гоцо. Той стана и й запали един шамар. После седна и отвъртя една цигара. — А, не така! — рече тя. — Да бе, верно — каза той. Стана и й ОТВЪРТЯ един шамар. После седна и ЗА­ ПАЛИ една цигара.

118

ПЛОЩАД „СЛАВЕЙКОВ“ ТОП 5 Най-продаваните книги от 15 до 21 март: 1. „Спайс Гърлс“, Роб Макгибър 2. „Распутин“, Елизабет Хереш 3. „Без свидетели“, Карол О’Конъл 4. „Страх от летене“, Ерика Джонг 5. „Ликвидирайте Генерала“, Христо Калчев ХРИСТО КАЛЧЕВ САМО ПИЕ С ГРУПИРОВКИТЕ София. Христо Калчев представи „Цикълът на Месалина“ в галерия „Драка“ снощи. Книгата е последна част от мафиотската му трилогия и от два дни е на пазара. Писателят я довърши на спокойствие в Дома на кино­ дейците в Лесидрен, въпреки че след излизането на „Не­ рон Вълкът“ и „Калигула Бесният“ получил доста запла­ хи от силови групировки, припознали свои шефове в два­ та тома. Рекетьори пък смятали, че Калчев е по рекетьор от самите тях. Сега съм просто обикновен писател, кой­ то си пие пиенето с хора от подземния свят, обяснява битието си той. Без автор ПРЕЗ КЛЮЧАЛКАТА Христо Калчев, писател: — Аз признавам, че съм един от СДС, обаче ако Едвин Сугарев ме попита: „Защо си седнал на маса с Иван Славков?“, ще му отговоря: „Защото с теб ми е скучно, а с него — не.“ Пламен Тимев-Ганди, спонсор на фестивала „Бялата лястовица“: 119

— Значи, като имаме пари, много даваме за тази наш’та култура. За разлика от онези, дето правят разни „пъпеши“ и други плодови празници, ние държим главно на културата. 21 август 1996 г. РАДИОЦУНАМИ Програма „Христо Ботев“ ще се преименува на Христо Калчев Член на управителния съвет на националното радио е направил предложение за преименуване на програма „Христо Ботев“. „Така се наричаше навремето нелегал­ ната радиостанция на Георги Димитров — сподели за „К’во става“ членът на УС. — Името на Ботев е някак си свързано със социализма. Трябва да го заменим с някой истински демократ — например Христо Бисеров, Хрис­ то Куртев, а защо не и Христо Калчев! Че той е много поизвестен от Христо Ботев“ — вдъхновено заяви членът.

120

КЛАСАЦИЯ Янко Станоев Като си седяхме в кафенето неколцина стари авери с Иван Цанев, Светлозар Игов, Минко Бенчев, Емил Си­ меонов и с още един, който сега отрича, че е бил там, — покрай чашката подхванахме и една невинна игра. Завчера ми попадна това листче и се засмях, без да искам. Рекох си, че ако и останалите го възприемат така, няма да ни навреди нито на здравето, нито на репутацията. Макар че в тия мрачни и подозрителни времена... Но да не сме толкова мнителни, още повече че и авторите не са подминати (т. е. не са се поминали) в тази дружелюбна класация. И така: най-дълъг — Минчо Минчев най-кратък — Александър Спиридонов най-раздут Димитър Мантов най-изпосталял — Йордан Радичков най-хубав — Георги Белев най-грозен — Янко Димов най-източен (и западен)— Димитър Паунов най-затънтен — Симеон Манолов най-значителен — Димитър Василев най-безгласен — Димитър Стойчев най-автентичен — Атанас Мочуров най-усмихнат — Никола Инджов най-хвален — Борис Христов най-отречен — Георги Джагаров най-преследван — Константин Павлов най-негонен — Андрей Гуляшки най-затварян — Йордан Вълчев най-въдворен — Радой Ралин най-разхайтен — Николай Кирилов най-разгащен — Славе Македонски

121

най-галантен — Йордан Милев най-разкопчан — Михаил Василев най-безработен — Николай Кънчев най-коректен — Дико Фучеджиев най-сънлив — Жак Битев най-обиден — Недялко Йорданов най ерген — Милчо Радев най-космат — Рашко Сугарев най-плешив — Петър Караангов най-добродушен — Иван Цанев най-любезен — Симеон Хаджикосев най-мрънкащ — Ивайло Петров най-сърдит — Янаки Петров най-занимателен— Васил Сотиров най-досаден — Климент Цачев най-незабравим — Христо Калчев най-увехнал — Георги Свежин най-учен — Владимир Свинтила най-задомен — Иван Балабанов най-недоженен — Янко Станоев най-прав — Иван Спасов най-гален — Владко Зарев най-бит — Тодор Климентов най-чувствителен — Николай Драганов най-заселен — Димитър Яръмов, а защо не и — Димитър Вълев най Петър — Георги Марковски най-дружелюбен — Лъчезар Еленков най-наш — Кольо Николов най полковник — Орлин Орлинов най-семеен — Кръстьо Станишев най-мигащ — Калин Донков най-спретнат — Петър Борсуков най-черен — Стефан Коларов най-бял — Радко Радков

122

най-зачервен — Иван Цветков най-младоженец — Светлозар Игов най-редактор — Атанас Наковски най-криминален— Атанас Мандаджиев най-набожен — Младен Исаев най Тотев — Марко Недялков най-облечен — Владимир Голев най комунист Енчо Мутафов най балетен — Михаил Неделчев най-честен Иван Динков най-бърнест (но не и Хемингуей) — Павел Матев най-самобитен — Борислав Геронтиев най-платен — Николай Хайтов най-надарен — Добри Жотев най-услужлив — Кольо Севов най-ощетен — Божидар Божилов най-барабар — Петко Братинов най-панорамен — Пантелей Зарев най-окумен — Христо Радевски най-цанен — Стефан Цанев най-методичен — Иван Методиев най-затънал — Константин Площаков най-тих — Димитър Шумналиев най-дебелоглав — Емил Рупел най-ненаситен — Юлиан Вучков НАЙ-НАЙ ДОНЧО ЦОНЧЕВ Това е, което запазих и ви предлагам с най-добро чув­ ство - аз, най-недожененият тогава. Има и пренебрегна­ ти, хора не по-малко достойни да попаднат в тази пре­ стижна класация, а оттам вкупом и в историята, но за тях нека да пишат други.

123

ЩУРИ ХОРА Столично заведение. Приятно. С приятна сервитьор­ ка. От съображение за сигурност няма да споменаваме нито името, нито адреса на заведението. Ще кажем само, че някои от приятелите на писателя го наричат „Калчев бар“. Кръстили са и питие на негово име — „Коктейл Калчев“. През това време Калчев се оттегля за малко на съседната маса — има делови разговор. Показваме му с недвусмислен жест касетофона и фотоапарата. — Момент! — казва той. — След малко ще почнем да безобразничим! Наистина след малко започваме. — Ицо, откога безобразничиш в литературата? — От доста време, обаче през последните шест-седем години много безобразнича... — Откакто тръгнаха вулгарните ти романи ли? — Да. Какво ли не прави литературата от човека?! Тук виж­ дате едно и също лице — преди да стане автор на вулгар­ ни романи и след това... — Защо ги кръсти „вулгарни“? — За да не се намери някой глупак, който да каже, че това е вулгарна литература. По тоя начин парирах пред­ варителни ходове. — Извън романите безобразничиш и в интервюта. Кой те би по главата да оплюваш Вазов? — Не съм го оплювал въобще? Не съм казвал нито дума против него. Това, което казах, е следното: Дивият русофилизъм на Вазов е вреден за подрастващите и аз, ако съм министър на образованието, ще го забраня в училищата. А Вазов си е Вазов! —Целия Вазов ли ще забраниш или определени неща? — Определени неща! Ония, които проповядват дивия

124

му русофилизъм! —А какво ще кажеш за дивия демократизъм? (В този момент по улицата покрай заведението с вой минава полицейска кола.) — Току-що го чу! — отвръща Калчев. —Известен си като литературен хулиган... — Така ме определи навремето Емилиян Станев. Ма­ кар че на него не съм му направил нищо. А иначе на три­ ма литературни критици съм правил ташаците на омлет. —На кои? — Да не споменаваме имена, че двама от тях вече са покойници. Бог да ги прости! — А ти простил ли си им? — Отдавна. — Да се върнем към вулгарните ти романи. Ти май имаше проблеми с мутрите заради тях? — Никакви проблеми! Само дето мутрите ме съдиха. Крих жена ми, хлапето... Това беше в Балчик, преди кол­ ко години... Пет... Но после стихнаха напреженията. Така си въобразявам де... — Добре, мутрите какво искаха от тебе? — Георги Илиев беше побеснял от втората книга и ме беше осъдил на смърт. — Чакай, ти нали с Васил Илиев, с брат му, се познаваше? За него казват, че бил хубав човек... — Красив човек — да! Хубав — не! Запознахме се с него на един Великден. Бяхме на една вечеря с него, на дру­ гия ден бяхме на обяд. Чисто императорско поведение! Предишния ден ми бяха откраднали колата. И му нося талона. Той го подава на мутрите, вика: „Да се намери колата! Ако не я намерите — същата! Може и по-мощна, може и по-добра!...“ И накрая от BMW-2000 тия идиоти ми предложиха петица. Същия цвят. — Ами значи много точни са били към тебе момчетата! Даже прекадено точни!

125

— Да, обаче няколко месеца след това, след убийството на Васил, когато трябваше да излезе новата ми книга, Жоро ми прати за рождения ден бутилка шампанско, на което пишеше „Вместо куршум“. Това при тях било знак. Тогава министър Николай Добрев ги укроти. Спря акцията. Той ги вдена в един ъгъл, едно такова циментово кьоше, полицаите и неговите хора са наоколо, нали, и ние почнахме да си пием с него... — Със... — С Добрев! И ония почнаха по някое време: „Госпо­ дин министър, може ли до тоалетната?“ Той: „Не!“ Държа ги три-четири часа, скапа ги мутрите! И казва по едно време: „Айде, изчезвайте!“ Така ми свършиха про­ блемите с тях. Добрев беше мъжко момче. — Ясно, покрай предишните вулгарни романи си имал про­ блеми с мутрите. Сега готвиш роман за Осама бен Ладен — све­ товна мутра. Не те ли е шубе? — Сега ще имам проблеми с руската мафия. С косоварските наркотрафиканти. Но какво ми дреме! Който се бои от мечки, да не ходи в гората! Наздраве! — Ицо, много сериозно ни стана интервюто. А ние все пак издаваме списание за забава... — Е кво лошо?! Дотука всичко беше хумор! Вие за че­ рен хумор не сте ли чували бе, момчета? — Чували сме. Карай тогава в същата писта! Черен хумор! Преди време в ред интервюта ти се обяви против акцията на НАТО в Косово. И там голям черен хумор падна! — В моите интервюта? — Не, в акцията на НАТО. — Това беше видимо безумие! Какво постигна НАТО в Косово? Счупи няколко моста, уби хиляди цивилни и Милошевич си е на власт! От един геноцид се получи същият геноцид с обратен знак. Какво постигнаха, ако обичат да ми кажат? Нищо! И не случайно имах намерение да им показ­ вам среден пръст! Това е пълното американско невежество за Европа, пък да не говорим за нашия регион!

126

— Като продължаваме в пистата на черния хумор — нов въпрос. Айде да го ударим малко на литература! Смешно ли е, че български писатели в момента не вървят на пазара? Ти си едно от малкото изключения. — От гледна точка на черния хумор е смешно, иначе е тъжно. — Добре, но самият ти в общи линии не признаваш нито един от живите български писатели... — Това не е вярно! — Става дума — нито един освен Христо Калчев. — И това не е вярно! Виктор Пасков, с когото иначе се ядем като куче и котка, е голям писател! Между другото снощи тука се насветкахме с него. Янко Станоев — жив класик! Боян Биолчев! Тук присъстващият Виктор Самуилов... Не, него го задрасквам, понеже присъства... Да изброявам ли още? —А някой от по-младите? — По-младите... Те предпочитат да ме псуват, а аз предпочитам да им забравям имената. — Според разни проучвания българите са на второ място в света по интелигентност. Какво ще кажеш по въпроса? — Пълна глупост Каква интелигентност и къде е при­ ложима тя? Познавам примерно двайсетина млади копелдака, които си биха камшика и отидоха оттатъка пре­ димно като програмисти, компютърни специалисти и се ситуираха много бързо в оня свят. Но това са единици. А ние с вас, ако отидем в Америка, какво ще правим бе, момчета? Кво стана с Кольо Николов? — Защо? Ето, например Владо Левчев в Америка мие чинии, но същевременно преподава поезия! — Неговата поезия е толкова сламена и безвкусна, че не знам как са му дали да мие чинии! — Да го оставим ли това? — Не знам. Вие сте цензорите. Абсолютно ваша рабо­ та кво ще оставите, кво няма да оставите!

127

— Добре, като казваш, че не можеш да се пласираш там, озна­ чава ли, че съжаляваш, задето си станал писател? — Не! Макар че е мъчителна работа. Прави се дълго и тягостно! Седиш тъпо замислен над водка, две, три, по едно време... — Оставаш само тъпо замислен? — Не, остава само водката! Но никога не съм съжаля­ вал! — Последен въпрос, Ицо. Оптимист ли си? — По отношение на какво? И на кого? — По отношение на България, на себе си, на литературата? — От гледна точка на черния хумор — да! На масата на Ицо се почерпиха Доньо, Виктор и Митко.

ПЛАКАТИСТЪТ ОГНЯН ФУНЕВ ЗА ПЕТЕЛА КАЛЧЕВ Имам си интересна придобивка. Петел. Казва се Хри­ сто. На името на един мой приятел (тъмносин). Но пе­ телът е шарен като нашата политическа палитра. Нави­ вам го вечер и сутрин ме буди. Защо пък да нямам петел? Цялата ни кооперация е пълна с кучета, котки и хлебар­ ки. Гласът му при кукуригане е малко теноров, но съм в преговори с Руслан Райчев да се позанимае с него. Доста забавно създание. Има нещо в него. Гледа ме особено, с тревога и любопитство. Изпитва неприязън към тендже­ рите. Даже и да са Цептер... Целувам крепко латекса на гарсониерата ви и желая да си вземете една легхорна и да се сродим. Чувствам се малко потиснат от наличието на петела Христо, който ми кукурига в 5,15 по половин час. Освен това кукурига и към 9 часа. Вечер, слава богу, спи. Но сутрин пак кукурига. С един фалцетен глас. Не е

128

Балчик, Христо с майка си Христо Калчев Христо с майка си Баща му

2

3

4

6

7

8

9

12

13

14

15

16

като тембъра на другаря Калчев (негов почтен кръстник). Дали да не му залепвам човката със скоч вечер? Иначе е доста буден за годините си. Отдавна не съм ви писал по някои теми. Теми има достатъчно, по-кът са сюжетите на Христо Калчев. Той закъса с парите и идеите. Не знам кое е водещото, както при вечния спор за форма и съдържание. Моето съдържание в момента е в ръката ми — малко джин с „Фанта“.

ГАНДИ НАРЕЧЕ ДЪРВО НА ХРИСТО КАЛЧЕВ Пламен Тимев-Ганди, който се изявява като спонсор на фестивала „Бялата лястовица“, ще извърши тези дни тържественото освещаване на скално образувание, при­ личащо на дърво. Тимев, чиято архитектска жилка го на­ кара да се заглежда във всякакви причудливи природни форми, открил природната скулптура във форма на дърво в Каваците. Феноменът бил обявен за символ на писателя Христо Калчев и кръстен на него. На утрешния Йовков фестивал двамата участници ще осветят „дърво­ то“ с коктейл край дънера му. ЗАТВОРНИЦИ ЧЕТАТ КРИМКИ, ГЛАД ЗА КНИГИ ПРИ ЧЕНГЕТАТА Трилогията на Христо Калчев „Нерон Вълкът“, „Ка­ лигула Бесният“ и „Цикълът на Месалина“ е хит сред бургаските затворници. Роднини доставяли книгите на лишените от свобода, по-бедните търпеливо изчаквали ред да ги четат, след като това сторят по-заможните им съкилийници. Сред най-търсените автори в затворническа библиоте­ ка, разполагаща със 7000 тома, е Джеймс Хадли Чейз.

9. Диалози

129

Почти не се задържали по рафтовете „Нощна работа“ от Ъруин Шоу, „Мойра“ от Жулиен Грийн и „Къщата на бре­ га“ от Дафни дьо Морие. По същото време библиотеката на СДВР — Силистра, не е отчела нито една отдадена книга през април. Налич­ ните заглавия отдавна били прочетени по два-три пъти от местните полицаи, а от седем години дирекцията не е закупила и една нова книга. Освен това ченгетата имали толкова много работа, че не им оставало време да се наслаждават нито на класи­ ка, нито на детективски романи. АКО НЕ Е ИСТИНА, НЕ Е И ЛЪЖА Мисия

Запитали писателя Христо Калчев: — Бай Христо, какво ще правиш, като напишеш българската литература? — Ще отида в други страни, да напиша и тяхната! ЖИВИ КЛАСИЦИ СЪРБАТ КАФЕ Възродителен процес върви в списание — Ние в списание „Дружба“ също извършихме възроди­ телен процес — хвали се в кафенето на писателите Янко Станоев. По онова време в Москва върви перестройка, а у нас — преименуване на българските турци. Съчетахме и двете неща — продължава авторът на „Неандерталецо мой“. — Хем сме възродени, хем сме актуални. — И как я направихте тая работа? — питат околните. — Много просто — отговаря Станоев, — измислихме си псевдоними. Главният редактор Лъчезар Еленков стана Перестрой, Борис Вулжев — Прибой, защото има вила в село Прибой...

130

— А твоят псевдоним какъв е? — Янко! — гордо възкликва Янко Станоев. Учителка приема Калчев за класик Учителка от столично училище прочита високохудожествения роман „Цикълът на Месалина“ и остава във възторг от талантливо написаната книга. Досега писате­ лят Христо Калчев някак си е убягвал от вниманието й, българските учителки по литература са свикнали да че­ тат само класиците. И понеже жената чула, че прочетено­ то произведение е последна част от трилогията, запалва се да намери останалите и да ги прочете. И къде-къде — в антикварната книжарница. Провървяло й — на един рафт стоят точно четири тома избрани произведения от Калчев. Учителката толкова се зарадва­ ла, че моментално ги закупила и четирите. И само смътно през ума й минало, че ги купува доста на сметка. Прибира се вкъщи учителката и естествено установя­ ва, че е закупила избрани произведения от Камен Калчев. Също Калчев! Жив е той! Има я и досега тая практика — пред Съюза на писате­ лите на „Ангел Кънчев“ № 5 да се лепят некролози на току-що починали писатели. Пък и за помени. Понякога цялата стена се запълва, което не е никак безопасно за деликатните души на живите им колеги. По тоя повод Генчо Узунов се шегува: — Преди да вляза в кафенето, аз първо поглеждам дали ме няма по некролозите, и ако ме няма, тогава влизам. Милкин е голям поет

131

Пишеше стихотворения някога и хубава книга издаде поетът Петър Милкин, редактор в „Народна младеж“. Някъде се загуби напоследък. Но преди години и той бе член на приятелския кръг около незабравимия Христо Банковски. Събрали се един ден поетите Братинов, Климентов, Шопкин, Власов, Милкин в квартирата на Банковски и спорят кой от тях е най-големият поет. Изведнъж Банков ски се изправя и натъртва: — Какво се перчите. Най-големият поет е Петър Мил кин. — Защо бе! — ревват останалите, а блажена усмивка пропълзява по устните на Милкин. — Как защо? С малко думи — големи глупости пише! — обобщава Банковски. Разказал Валери Калонкин ЖЕНИТЕ С ВИД НА ДЕВСТВЕНИЦИ СА НАЙ-ГОЛЕМИТЕ МРЪСНИЦИ „Истинските сини очи на една жена могат да бъдат много объркващи — твърди писателят Христо Калчев. — В зеленото се крие ориенталска коварност. Черното е топло и е най-възможно за партньорство. Кафявото око е нюансирано — то е окото на променливите чувства.“ — Можеш ли да познаеш по очите на една дама дали те е ха­ ресала? — Имам безпогрешен усет към женските очи и може би затова никога не съм чукал на затворени врати. — Какви жени харесваш? — Женил съм се три пъти за абсолютно различни на външен вид жени. Всички мъже — а аз съм мъж до мозъ­ ка на костите си — харесват жени, които предизвикват стичане на сокове в стомашната кухина. Общо взето, за

132

дългокраки жени съм се женил. Като си помисля, и едрогърди се случиха. Една истинска жена е като гръмнал реактор от Чернобил — разпръсква радиация, която може да е и смъртоносна... — Ти се прочу с вулгарната си трилогия — привличат ли те жените, които имат вулгарен език? — От нечии женски уста вулгарните думи са прекрас­ ни. Умирам да си говоря мръсотии с Пепа Николова. От други женски уста, които използват най-банални христоматийни изрази, лъха толкова вулватична вулгарност. Колкото до сладките мръсотийки, които се говорят в ле­ глото, те са съставна част от секса. Жени, които изглеж­ дат като заклети девственици, са най големите мръсни­ ци. В тях е стаен един хищник, който се прикрива, както хамелеонът с цвета. Покаже ли обаче същността си, това са най-истинските мръсници. — Как най-лесно можеш да бъдеш свален? — Предпочитам аз да . свалям жените. По интуиция знам кога с един скок ще попадна в недрата на жертвата си. — Кога легна за пръв път с жена? — Аз съм един позакъснял участник в процеса. Загу­ бих девствеността си на осемнайсет години. Попаднах на партньорка, която знаеше как да ме въведе в света на секса — беше по-голяма от мен с цяла една генерация. — Сънуваш ли еротични сънища? — Не съм стигал до оргазъм при сънуван секс. — Има ли нещо във външността ти, което искаш да проме­ ниш? — Не. Баща ми казваше, че един мъж трябва да е мал­ ко по-красив от дявола. Мисля, че съм една идея пред рогатия. Винаги ми е допадало лицето на Белмондо пред това на Ален Делон. — Сподели една своя сексуална фантазия. — Мъжката перверзия е не по-малка от тази, която се

133

заражда в женската глва. Дали във фантазията си пра виш любов с жена, която изглежда като голо момче, или с млада Рубенсова хетера, е въпрос на настроение. Поради липса на фантазия това може да стане и реалност. Нина Норд

НЕ СЪМ СЕКСУАЛЕН МЕЧ ТАТЕЛ

Разговарям с писателя и бохема Христо Калчев, чието творчество без натурализъм и грубост поднася любовта и еротиката в един изчистен и естетичен вид. В личния си живот той не е най-сполучилият човек и като много други разностранни н интересни хора и той е имал два брака и десетки, а може би и стотици любовници. Хрис­ то Калчев е един от най-дискретните хора и рядко гово­ ри за любовните си авантюри. Към жената се отнася като към дама и грубостта не е негов модел. — В твоите романи жената е понякога по-истинна от реална­ та. На какво се дължи това познаване — на личен опит или инту­ иция? — И на двете. Когато прави книга, писателят гради нов свят. А това значи, че е длъжен да го насели с досто­ верни поданици. Това е валидно при създаването и на мъжки, и на женски образи. Но, разбира се, колкото един писател по-добре познава жената, толкова по-голяма е вероятността да я пресъздаде достоверно. — Има ли жени, които са служили за прототип на твоите об­ рази? — Преки прототипи не. Въпреки че някои са се откри­ вали в книгите ми. Така например покойната ми майка беше убедена, че г-жа Москова от „Луда вода“ е моята неласкава характеристика за нея. Това не беше вярно, разбира се.

134

— Имал ли си любовница, която се е откривала в твой роман? — Имал съм. Макар че обикновено се случва така — от написването до излизането на книгата въпросната лю­ бовница вече не ми беше никаква. — От книгите ти личи, че обичаш секса. Така ли е? — Разбира се. Сексът не е непременно чукане. Секс е всичко, дори онова недоизказано между мъжа и жената, при които съществува привличане. Сексуален може да бъде глас, походка, извивката на раменете и така на­ татък. Половият акт е само финал на една сексуална игра, която е започнала много преди това. — Какво отношение имаш към бисексуалната и хомосексуал­ ната любов? — Никакво. Бисексуалността според мен е плод на ра­ зюзданост. Само блазиран тип може да изпитва едно и също влечение към мъж и жена. А хомосексуализмът ме изпълва с отвращение. Като по-млад много често ми на­ литаха педерасти и ми се е налагало да се справям с тях с бой. Пребивал съм не един и двама... — Има ли известна, световна жена, която не познаваш, но би искал да прекараш една нощ с нея? — Аз не съм сексуален мечтател. Много красиви жени ни предлага екранът, но те ми действат по-скоро като картина, отколкото като евентуален обект на еротични желания. Жени на кино и на картинка не са моя работа. Може би това е причината, поради която не гледам пор­ нографски списания и филми. — Имаш ли определен тип жена? — Качествената, сексапилната, интересната. Не обичам кравешки секс. Цици и задници не са сексуални аргумен­ ти за мен. Този тип красавици оставям на други хора. — От колко години имаш секс? — Момчетата обикновено ги прилъстяват между 15 и 16 години, което значи, че водя малко повече от 30-годишен сексуален живот.

135

— Не ти ли омръзна? — Ако мъжът е мъж, може да му омръзне жена, но сексът никога. Всеизвестно е, че дори при немощните старци така нареченият мерак остава. Макар слабините отдавна да са мъртви. — Нуждаеш ли се от определени обстоятелства, при които обичаш да правиш секс? — Момчетата чукат по пейки, по градинки. Общо взе­ то, където сварят. С възрастта сексът започва да има нужда от уют, а дори и от комфортна обстановка. — Ако разбереш, че си болен от СПИН, какво ше направиш? — Нямам обмислен отговор. Но познавам няколко до­ стойни хора, които, разбирайки, че са неизлечимо болни, макар не от СПИН, сами прекратиха живота си. Дай боже всеки да има кураж да напусне с достойнство белия свят, вместо да се превръща в безпомощна дрипа. — А ако разбереш, че си станал импотентен? — Ще отговоря с думите на Хемингуей в предсмъртно­ то му писмо до Хочнър: „Не мога да пия, не мога да пиша, не мога да любя — животът свърши.“ Мира Маринова БЕЛИЯТ ДЯВОЛ - СИНОВЕ (Откъс от втората книга на романа на Христо Калчев) — Мълчи — каза румънката. Дланите й галеха гърдите му, зъбите й се забиваха в брадата му, острите й колене предизвикаха болка в сла­ бините му. Филип се събуди. Дъждът беше спрял, всеки момент денят щеше да се подаде от морето. Това беше онзи миг от денонощието, когато, объркана между ден и нощ, природата се смълчаваше. Филип обърна снаха си по гръб, вплете пръсти в косите й и вдигна пешовете на копринената нощница.

136

— Спайдер ? изплака румънката. — Спидер — механично каза той, прониквайки в нея. Алика изпъшка сластно и плувна в сокове. Филип я обла­ да с целия бяс на принудителното си въздържание, обърна я по корем, впи възлестите си пръсти в настръхналите й гърди, заблъска главата й в таблата на леглото. — Тихо, Спайдер, боли, Господи... Филип беше и глух, и сляп, но малко по малко похотта му се превърна в ликуване, актът в някакво злорадство... и свърши. Отпусна се по гръб. Тялото му гореше, но мозъкът му се избистряше, просветляваше, започваше да действа... Алика успокои дъха си, стана и залитайки, се измъкна от стаята. Спидер остана сам. Миг по-късно започна денят. Слабините му лепнеха, гърдите му свете­ ха, оросени от капки пот. Алика беше дошла и си беше отишла като видение. Единствено секрециите им, и него­ вата, и нейната, бяха доказателство, че е била тук. Надигна се. Беше студено, свежо, обаждаха се петли, гълъби... Отвори вратата. В патиото нямаше никой. Гол, разчорлен, но освободен и като че ли пречистен, Спидер отключи тежката кована врата и излезе на езерния кей. Водата беше по-топла от въздуха. Отпусна се в прозрач­ ните й прегръдки и заплува... Плуваше бързо, мощно, с широки махове на ръцете. Плуваше в моряшко-леванския стил на Сокон лаза... На вода Сокон Мехия, по дяволите! Плъзна се по коридорите от камък и тръстика и бързо загуби къщата от поглед. Утрото наложи волята си, слънцето се вдигна над мо­ рето, щуката се разигра, пернатият свят закръжи над главата му. Спидер плуваше, тялото му ликуваше, но колкото по-стройно подреждаше мислите си, толкова по­ объркан се чувстваше. „Ще се наложи да стисна брат си за гушата? Ще мисля после...“

137

КИЛОМЕТРИТЕ В делника си Христо Калчев отдавна не стъпва по зе­ мята: откакто е взел шофьорска книжка, няма спомени що е то градски транспорт. Не знае кой автобус къде отива, изобщо не е наясно с маршрутите им. Все е на колела, но със собствен автомобил. Не поглежда километража и ко­ май е обиколил няколко пъти екватора. Преди „да избухне свободата“, както сам се изразява, поради невъзможност да кара други коли е сменил доста соцтаратайки — лади, шкоди. А за навъртени километри по един и същи международен маршрут София — Прага сигурно би оглавил някоя достолепна класация. Дългогодишният му брак навремето с чехкиня всяка година и все в зимата го поставя на изпитание. Марш­ рутът през Румъния — изтезание за нервите, и преодоля­ ването на Карпатите се оказват ужасни препятствия дори и за дългогодишния водач на лично МПС. Писателят не е твърде словоохотлив за изворите на творческото си кредо, но е отворен към автосвета и с емоционален хъс разказва за любимата си марка кола и за отминали автоперипетии А техническият му „гений“ стига — по собствени признания — едва до сваляне на ремък на лада и до отвинтването на капачката за бензин. „Майка ми все казваше, че имам глупави ръце. И беше права — откровено признава популярният крими автор. — Технически съм доста неграмотен човек и най-добро­ то, което правя, е да шофирам. За разлика от мой колега, който може да си купи кола в чувал и да я направи слънце.“ Христо Калчев умува сюжетите на творбите си и зад волана на любимата си автомарка БМВ. Сменил е досега три беемвета тройки. В момента управлява „М-паулър инжекцион“, модел 1990 г., двулитрово, 135 коня и в цвят,

138

който според него е лилав, а за всички останали си е кла­ сическо тъмно бордо. „Първото ми БМВ го потроши една дама. Дадох й да шофира, а тя го кара с тъмни очила. Така и не прецени разстоянието до една стена, удари се в нея и направи колата направо за вторични суровини. Слава богу, досе­ га съм се отървавал все леко, с изключение само чупене на носа. Бях пътувал от Прага до София с едно преспиване и веднага тръгнах за морето с ладата. И някъде към Карнобат съм заспал и се треснах в едно дърво. Второто ми БМВ го откраднаха. Приятели ме посъвет­ ваха да се обърна към застрахователна фирма да го из­ дирят. Така и не се откри колата, но оттам ми хрумна инспирацията за най-новите ми книги. Сега пак карам БВМ — намирам, че „Баварише Мотор Верке“ са твърде добра фирма. Така че не искам да имам друга марка кола. Освен това не ми е комфортно да ка­ рам с повече от 150 км/ч, фукливият ми период отдавна мина, вече не въртя гуми, а си возя семейството много по-внимателно. Наскоро правя завой по „Оборище“ да се прибирам вкъщи и отсреща ме лашна едно ауди — без светлини, странично. Изобщо не спря, а избяга. Сигурно колата беше крадена. Затова сега съм си наел един шофьор и повечето ми грижи отпадат. Мисля, че съм единственият шофьор в България, кой­ то е правил автотаран на „възродителите“. Някъде око­ ло 1985—1986 г., точно по времето на възродителния про­ цес, на един тънък лед и на пияна глава. Че като наиз­ скочиха векеретата с автомати в ръце и ме измъкнаха от колата. Провериха ми внимателно паспорта, разбраха, че не съм опасен, и ми викат: „Малко си се напил бе, при­ ятел!“ Закараха колата в техния гараж и я ремонтираха, а пък аз им върнах жеста и ги откарах до парада. Напра­ вихме си бартер без проблеми, както се казва.

139

Най-нестандартното ми произшествие е, че сс ударих в предишния парламент. В сегашния никога не бих се уда рил. И си представям с какъв тон всеки стандартен аш личанин би казал: „Тоя взе, че се удари в английския пар ламент!?“ Досега в световен мащаб само двама са го пра­ вили. Така че от всичко може да се изтегли метафора.“ Пламен Христов КРЪВНА ВРЪЗКА БАЩА ТА — любим писател: няма — любим певец: „Бийтълс“ , „Ролинг стоунс“, Ерик Клептън, попмузика и класика — любим филм: „Приятели мои“ на Марио Боничели — любим отбор: няма — девиз: няма — Вие ли съветвате сина си да не посяга още към вашите книги, наричани от някои „вулгарни романи“, г-н Калчев? — Не, просто още му е рано да ги чете. Сега има нужда от фантастика и полет на въображението, а не от гнилотата на живота. Ще му дойде времето и за това. — Либерален баща ли сте? — Аз съм се родил в дом, където не се повишаваше тон. Скандалите и побоищата бяха неизвестни понятия за нас. Същия маниер на семейство се опитвам да създа­ вам сега. Вкъщи не се крещи, никой на никого не се сърди. — Как все пак го напътствате? — Като беше по-малък, се опитвах да давам безсмис­ лени съвети, които той, естествено, не спазваше. Един баща в съвременния свят трябва да съзнава, че най-важ­ ното е да отдели детето си от пороците на улицата. Това

140

върши само спортът. Освен това трябва да се научат ези­ ците на света, за да не си сляп и ням. Важно е и да про­ никнеш в дебрите на новия вид техника. — Притеснявате ли се, че синът ви може да остане във ваша­ та сянка? — Като порасне, ще разбере, че младият глупак става стар глупак. Младото и умно момче става умен мъж. Аз няма да го затрупвам със собствената си известност. Някои може и да правят сравнения след време. Но ако се подготви добре за живота, сравнението може да бъде в негова полза. —Усещате ли пропаст между вашето и неговото поколение? — Ние бяхме под идеологическата преса на комуниз­ ма. Сега и да се опитам да му обясня какво значи това, едва ли ще ме разбере. Приемствеността между поколе­ нията трябва да се извърши по плавен начин. Младите обаче не бива да растат с комплекс за малоценност и чувство, че нещо им е подарено. —Когато бяхте на неговите години, за какво си мечтаехте? — Бях фехтувач. Вкъщи имахме само един черно-бял те­ левизор. Сега у нас е пълно с компютри. Освен това ние израснахме на улицата. Аз и досега смятам, че за мъжа е много важно да е запознат с улицата, с т. нар. вълчи жи­ вот на джунглата, за да избегне клопките й. —Какво научихте вие от улицата? — Цялата моя бийтълс-генерация се възпитаваше само там, както и по купоните. Ако не познаваш този живот, ще останеш непригоден за битките. — Синът ви каква представа има от живота на улицата? — Надявам се, добра. — Какви са страховете ви, свързани с него? — Изпитвам паника от т. нар. зарибяване с наркоти­ ци и секти. За тези неща си говорим открито. С него ня­ мам теми табу. —Не е ли лошо децата да са толкова задоволени?

141

— Между задоволено и разглезено дете има съществе­ на разлика. Ако задоволен означава да си нахранен и облечен — това е задължение на родителя. — Какво обичате да правите? — Ходим в един мотел край София. Той лови риба, плува, беснее, вършее по села и паланки, а аз си пиша книгите. През деня не се виждаме, всеки живее собстве­ ния си живот. — Еднаква музика ли обичате? — Естествено, че не. Той мина през Еминем и рападжиите, които аз не мога да понасям. За мен този шум не е музика. — Познавате ли приятелите му? — Домът ни е отворен за всичките му приятели. Те са добри махленски деца. Живеят си на тумби. — Споделил ли ви е дали има гадже? — Чул съм, че има гадже, но не съм го виждал. В лич­ ния му живот няма да се намесвам. На майка му й текат лиги да се меси, но се надявам, че ще прояви разум. — Страхувате ли се от момента, когато ще заживее сам? — Не. Разбира се, предпочитам да остане да живее в България. Но ако избере друг живот, няма да му попреча. — На какво най-много се смеете? — При нас няма забранени теми. Ние си говорим улич­ ните вулгарни простотии. Не живеем в девствена памуч­ на обстановка. Веднага ми разказва всички мръсни ви­ цове, които чуе. — Това не ви ли притеснява? — Какво ще ме притеснява? Това е език, който говори цяла България. Половината обаче се преструва, че го презира. — Какво искате да му покажете? — Европа, но по начина, по който аз съм я видял. — Той ли ви е най-добрата творба? — Не се оплаквам от производството.

142

синът — любим писател: няма — любим певец: Фил Колинс, Елтьн Джон, Шакира, поппевци — любим филм: „Таралежите се раждат без бодли“, „Гладиатор“, „Властелинът на пръстените“, „Хари Потьр“ — любим отбор: във футбола „Реал“ — Мадрид, в бас­ кетбола „ЛА Лейкърс“, „Филаделфия 76“ и „Лукойл — Академик“ — девиз: „Който ме мрази, под мене да лази; който ме обича — след мене да тича“ — Защо искаш да те наричат Додо? Нали се казваш Алек­ сандър? — Това ми е прякор от съвсем малък. Като счупех нещо и майка ми ме питаше кой е направил белята, аз все от­ говарях „Додо, Додо“. И така тръгна. — Чел ли си някоя от книгите на баща ти? — Не. Много съм малък и нищо няма да разбера. —Не ти ли е интересно? — Чудя се какво пише, но ще изчакам още малко, пре­ ди да разбера. — В училище приятелите ти знаят ли, че баща ти е писател? — Повечето знаят, но се държат с мен естествено. Не им давам основание да си мислят, че се надувам. Смя­ там се за нормално дете. — Не те ли разпитват за баща ти? — Понякога се интересуват. Най-често искат да знаят дали ще излиза скоро нова негова книга, защото техните родители ги питали. Някои искат автографи от него. По-рано им ги осигурявах, но напоследък не. —Учителите имат ли по-различно отношение към теб? — Държат се малко по-странно. Не че ми обръщат по­

143

вече внимание. Вероятно причината е, че съм по-буен от останалите. — Какво толкова правиш? — Веднъж подпалих къщата. Беше през лятото и бях малко слънчасал. Сигурно бях получил слънчев удар. Прибрах се у дома и започнах да паля клечки кибрит в един пепелник. Килимът се подпали. Баща ми веднага дойде и изсипа една кана вода отгоре. Беше страшно. Веднъж пък си правех пържени картофки, но забравих котлона, а го бях включил на шест. Пламна. Занесох го веднага пак при баща ми. Той отново изля вода отгоре и всичко се оправи. — Не искаш ли да станеш писател като баща си? — Мислил съм си по този въпрос, но мисля, че не съм надарен. Преди време литературата ми вървеше. Сега вече — не. Чета доста, но не мога да пиша. — Какви писатели харесваш? — Обичам Толкин. Харесват ми историите за Хари Потър. Макар че прочетох само първата книга, после нещата ми се сториха малко глупави. Харесват ми и българските писатели. Иван Вазов обаче ми е скучен. Предпочитам приключенски романи, фентъзи. — Какво най-много обичате да правите заедно? — Да седим на масата, да гледаме телевизия, да ядем пуканки и да си говорим за обикновени неща. — Опитваш ли се да му подражаваш? — Понякога искам да съм умен като него, но не става. Малък съм, пък и никога няма да стана толкова умен. —Все още имаш време... — Абе не мога да стана умен колкото него. — Разказваш ли на баща си, ако си се сбил с някое момче? Той какво те съветва? — Не му казвам тези неща. Оправям се сам. Ако му кажа, сигурно ще отиде да разговаря с момчето, с което съм се спречквал. Но няма да ме посъветва да се бия.

144

Това не е хубаво, поне според мен. Бия се само ако някой обиди майка ми и баща ми. Имало е такива случаи. Каз­ ват разни работи, а аз налитам на бой, защото не търпя да обиждат близките ми. — Води ли те баща ти на светски събития? — По-рано ме водеха на партита, но аз само тормозех хората. Ходех след тях, бутах ги, влизах под масата и там ядях фъстъци, развързвах им връзките на обувките и ги завързвах за масата. И те не можеха да станат. Такива екшъни. — Баща ти не ти ли правеше забележки? — Не, само се смееше. —Той май никога не избухва? — Дразни се, ако го излъжа. Много мрази лъжата. То­ гава може и да викне. — Какво искаш да преживеете заедно? — Да отидем в някоя екзотична страна. Там винаги да е лято, да има палми и море. Място, където да си живе­ еш хубаво и по цял ден да си правиш кефа. Е, няма да пренебрегнем майка ми. И нея ще я вземем.

НЕ Е ВРЕМЕ ЗА МАДАМ БОВАРИ — Г-н Калчев, защо избрахте петък 13-и за премиера на нова­ та си книга? — Не съм фаталист. Просто съм поканил 200 прияте­ ли да пийнем. Нито ще чета откъси, нито литературните критици ще сричат. — Министър Богомил Бонев ли е главният герои в новата ви книга? — Не е главен герой, но той е Генерала, когото искат да убият. Интригата около него е много по-малка, отколкото я разду пресата. — Мислите ли, че с вашата книга ще му вдигнете имиджа?

Ю. Диалози

/45

Наскоро един художник рече, че никому неизвестен министър уволнява световноизвестна спортистка. — Не мисля, че Бонев се нуждае някой да му вдига имиджа. Върши си добре работата. Желая му да успее да си я довърши. Битката, която води, е много тежка. Изказ­ ването на Нешка Робева, че неизвестен министър уволня­ ва Весела Лечева, си остава за нейна сметка. — Това го каза в интервю Вежди Рашидов. — Е, това ме изненада. Започва да остарява момчето и да греши. — Министър Бонев знае ли, че е герой в книгата ви? — Знае и е поканен да пийнем довечера. Приятелката му Нона Йотова също участва в разказа ми. — Андрей Луканов и Васил Илиев, които бяха персонажи в предишните ви романи, вече са в отвъдното. Бонев не се ли страхува да не го сполети някое нещастие? — Първата му фраза, когато разбра, че го визирам в романа, беше: „Да не ме сполети съдбата на Луканов!“ Надявам се, че не го е страх. Ако имаше шубе, нямаше да се хване с избиването на зъбите на гангстерските групи­ ровки. Сигурен съм, че генералът ще е жив и здрав и не само ще отреже опашката на гущера, а ще успее и да сма­ же главата на змията. — Много от предсказанията в предишните ви книги се сбъднаха, чувствате ли се пророк? — Какъв пророк съм? Не съм Нострадамус, нито в мое лице се е преродила Ванга. Просто познавам действител­ ната обстановка в България. — През 1996 г. ми казахте, че сте благодарен на Николай Доб­ рев. Днес потвърждавате ли го? — Кольо Добрев е мъж, отговорен човек и си свърши добре работата. —Гледахте ли „Хъшове“? — Не съм, но разбрах за какво става дума. Не съм съгласен с екзекуцията им. Една сериозна власт не може

146

да се страхува от простотията на една шайка хлапаци, които нямат чувство за мярка. Иначе и мен ме дразни простотията, която ме заобикаля в България. Тя няма да отмине нито с тая власт, нито със следващата, която пак ще е на СДС. Мисля, че момчетата, които са начело на държавата, работят умно. Приятел съм с много от управ­ ляващите, но не злоупотребявам. —Мнението ви за срещата Клинтън — Стоянов. — Добра среща. — Кой е любимият ви политик? — Нямам. Не обичам да се пристрастявам освен към водката. — Е, наричат ви тъмносин, а си нямате любим политик от управляващите? — Тъмносин съм по рождение. Точното определение за моята идеология е, че съм антикомунист. — Мъчно ли ви е за Луканов? — Не, макар че никога не съм желал смъртта му. По­ знавах го лично. Беше интересен човек, с пластичен ум, бързорефлексен и бандит номер 1 на държавата. — Чух, че срещу вас се водят някакви дела. Вярно ли е? — Юлиян Генов ме съди за уронване на престижа му. — А другото? — Един бивш приятел и той решил, че съм го изложил. Името му няма да го кажа. Става дума за собственик на заведение, в което се развива действие от предишните ми романи. — Имате много приятели, прощавате ли предателствата им? — Това е нещо, което Христо Калчев не прощава. Имам едно чекмедже, там съм складирал доста бивши приятели. — Колегите ви непрекъснато се оплакват, че книгите им не се продават и читателите не се интересуват от българска литерату­ ра. Вие как успявате да издавате книгите си в голям тираж и да не се задържат на пазара?

147

— Колегите ми не ме интересуват. Писателите не са стадо. Не контактувам с тях. Литературен контакт поддържам само с Димитър Паунов. На оплакващите се ще кажа — да пишат за действителността. Тя е пред очи­ те им. Не се чете лоша литература. — Да се пише в трудното ни време предизвикателство ли е, или трудното битие обезсърчава писателя? — Да се пише в това време е задължение на писателя. Само че не е време за любовни романчета, пасторални картинки и за мадам Бовари. Погрешно е да се смята, че литераторът е кабинетен чичко, потънал в прах. Той е войник на своето време и народ и трябва да има куража да каже какво вижда. Друг е въпросът, че нищо не може да оправи. Писателят е второ правителство в нормални­ те държави. — Суетен човек ли сте? — Външната суетност не ми е приоритет. Вътрешната е важна за мен. Достатъчно е да си помислите кой човек се захваща да пише литература. Може да ви прозвучи много нескромно, но според мен това са хора, които вътрешно са уверени, че имат какво да кажат на читате­ лите. — Пишат и такива, които нямат какво да кажат. — Кой ги чете, кой ги знае? Да не говорим за този склад, който се намира на улица „Ангел Кънчев”. Пълни дървета начело с председателя им — бандита Николай Хайтов. — Каква ще е следващата ви книга? — Скицирал съм я и съм я нарекъл засега „Оратория за два вълка и една ангорска котка, вулгарен опус в до мажор“. Повече няма да ви кажа. Валя Стоянова

148

НЕПРОКОПСАЛИЯТ МЛАД ПИСАТЕЛ Е НЕЩО ЗЛО — Г-н Калчев, трябва ли писателите да се събират в групи, за да пробият по-лесно? — Ни най-малко. Писателят не е овца, че да има нужда от пастир. Напротив, той е сам юнак на коня. Той може да има литературна дружба с колеги, но това е заради вътрешния му избор, а не защото заедно защитават общи интереси. Не разбирам този хленч на младите писатели — сега те живеят в много по-добри условия на литератур­ ния пазар, отколкото ние по-рано. Трябваше да спазваме хиляди условности. Сега ще оцелее този, който има каче­ ства. През дългия ми престой в литературата видях мно­ го литературни сривове. Доста хора станаха психопати, полудяха, алкохолизираха се. Само заради това, че някой не ги разбирал. Това са дивотии! На литературния пазар оцелява този, който намира своята ниша. — Нямат ли писателите нужда да се виждат в някаква кръчма или кафене? — Аз не влизам в кръчма, за да се видя с писатели, а с приятелите си. От писатели нямам нужда. Ако имам нуж­ да, купувам си книгите им и ги чета. Не ми трябва личен контакт с тях. Навремето Божидар Божилов беше потре­ сен, че Уилям Сароян и Джон Чийвър не искат да се за­ познаят. Живеят от сто години в Америка и не се позна­ ват. А и не искат да се познават. На мен това ми се стру­ ва нормално. — Някой помагал ли ви е, когато сте започвали? — Никога не съм го крил. Покойните Георги Марков и Васил Попов ми подадоха ръка навремето. До голяма степен на тях дължа излизането ми в печата. Но никога не сме били група. Нечетеният и непрокопсал млад пи­ сател е нещо много зло. Той търси начини да клъвне и унижи колегите, които се търсят на пазара и са наложи­

149

ли имената си. Това не прави чест на младите хора! Цека да си изберат собствена литературна нива и да не се За. нимават с чуждите. — Те казват, че пишете повърхностно и героите ви са неправ. доподобни. — Току-що пуснаха „Ликвидирайте Генерала“ в още 50 000 бройки. „Нерон Вълкът“ излезе в тираж, който и Ва­ зов е нямал. Нямам нищо против да наричат книгите ми „вулгарна проза“. Не съм започнал с нея и нямам наме­ рение да се изпиша с нея. Времето в момента я изисква. — Не търсят ли вестниците едни и същи имена сред писате­ лите и не им ли пускат каквото и да напишат? — Естествено, че като видят на първа страница сним­ ката на Стефан Цанев или на Дончо Цончев, купувачите на вестници ще си го купят. Те търсят познати лица, това е норма на пазара. И няма да си го купят, ако там са лицата на онези, дето работят в такива вестничета като „Литературен вестник“. — Интересувате ли се от литературните награди? — Ни най-малко. Първо, никога не съм получавал. Вто­ ро, знам, че никой няма да ми даде. Аз се самонаграждавам! Димитър Стайков

ПИСАТЕЛЯТ КАЛЧЕВ НЕ ИСКА ДА Е В ТВОРЧЕСКА ГРУПА „Нямах време да кажа на Вежди Рашидов, че се отказ­ вам от тази група. Присъствах на едно заседание, под­ писах протокол, но когато разбрах, че всичко това около „Тео“ е под знамето на „Мултигруп“, станах и си изля­ зох. Аз под шапката на „Мултигруп“ няма да вляза. Това е купуване на души и мозъци. Нямам какво да правя с

150

тия хора. Възванието е от празни приказки. Много праз­ ни приказки съм чувал и чел, даже мога да ги напиша похубаво.“ Станислава Петкова 1997 г. ИНТЕЛИГЕНТ - ТОВА НЕ Е ПРОФЕСИЯ — Коя част от българската интелигенция остава в Бълга­ рия? — Само тази, която е неприложима навън. Това е пре­ димно художественотворческата интелигенция, пряко свързана с българския език. Техническите и медицински­ те кадри поголовно напускат страната, а тези, които са все още тук, мечтаят да ги последват. Съчувствам, но не ги разбирам. Те задължително би трябвало да знаят, че извън България ги чака социално декласиране. Що се отнася до литературата, знам само няколко примера на писатели, които са прописали успешно на чужди езици: Набоков във Франция и Америка, Джоузеф Конрад в Англия, Ромен Гари във Франция, но на повече от пет езика. — Има ли приложение в чужбина творчеството на нашата интелигенция, като се абстрахираме от фактора език? — Смятам, че цялата интелигенция ще загуби квалифи­ кацията си. Вместо да изнасяме гастарбайтери, ние изнасяме интелигенция, която ще се превърне в същото нещо, т. е. в гостуващи работници. — За вас това ли са единствените мотиви за оставане в България? — Има и една емоционална причина, свързана с про­ словутата фраза „Само плъховете напускат потъващия кораб“. — На България й трябват квалифицирани млади хора. Емиг­ рационната вълна не ви ли плаши?

151

— Не. Миграция съществува по цял свят. Един ден България ще стане европейска страна и тогава ще започ­ не прословутото емоционално завръщане по родните ме­ ста. — Има ли днес в България условия за демократично творче­ ско развитие? — Творецът има нужда да преодолява. Тези, които не бяха лакеи на комунистическия режим, бяха настроили своята психика така, че да преодоляват кодирано соци­ алното напрежение. Покойният Максим Наимович беше озаглавил една статия, посветена на мен, „При какви социални обстоятелства?“. В нея беше установил, че за десет публикувани книги аз не съм употребил нито веднъж обръщението „другарю“, думите „комунист“, „партия“ и т. н. Затова задаваше въпроса в коя държава и при какви социални обстоятелства се развива действи­ ето на споменатите книги. Това беше моят начин да не се съобразявам със социалната действителност и, разби­ ра се, да не я обслужвам. При новата обстановка е необ­ ходима дистанция. Трябва хладнокръвно обмисляне на тоталната политизация, за да може да се направи дълбок и сериозен анализ на реалното положение в страната. — Призвана ли е интелигенцията да извади България от кри­ зата? — Интелигенцията е тази, която премества разума и емоциите от ниските във високите етажи. Да си интели­ гент не е професия. Интелигент е този, който цивилизо­ вано балансира страстите в едно общество, но заедно с това се нагърбва да поеме и отговорностите му. Ако ин­ телигентът било като личност, било като прослойка се нагърби да балансира това общество външно и насилст­ вено, той рискува да изпадне в положението на полицая, който, прилагайки закона, убива в негово име. Маргарита Петрова

152

ХРИСТО КАЛЧЕВ ОТКАЗА ШЕФСКИЯ СТОЛ НА НАРОДНИЯ ТЕАТЪР Христо Калчев е поканен за директор на Народния театър, научи „Стандарт“ от осведомени в храма на Мелпомена. Неговото име беше прибавено към поредицата от личности, спрягани за вакантния висок пост, като Сте­ фан Данаилов, Александър Морфов, Николай Поляков. Авторът на най-касовите романи в татковината ни „Не­ рон Вълкът“, „Цикълът на Месалина“, „Кървавият път на коприната“ е отказал да оглави трупата на първия ни театър. Предложението, твърдят осведомени, е направе­ но лично от президента Стоянов. „Има такива слухове. И да са ми правили такова предложение, аз предпочитам свободата и няма да оти­ да администратор. Канили са ме, но няма смисъл да ко­ ментираме неща, които няма да станат. Зная, че въпросът с директора на Народния театър е належащ, но този директор няма да се казва Христо Калчев. Актьо­ рите в Народния театър са ми приятели до един. Човек много трудно управлява, командва и наказва близки при­ ятели. Ето ви едно основание да не приема подобно предложение. Президентът трябва да реши кой да седне на този пост“, казва писателят. Според него Народният театър е свръхинституция и не може да бъде командван от Министерството на културата. Калчев призна, че е почитател на Мелпомена и ходи често на театър. „Имам много любими артисти и приятели — всеки в зоната си. Едни са герои като Стефан Данаилов, други са супершоумени като Тодор Колев. Палитрата е доста пъстра. Няма държава по света, която да не финансира националния си театър. Изключение е може би Швейцария, която няма такъв. Търсенето на мениджъри и спонсори е просия. Това е обидно за самата държава. Тя трябва да се отнесе

153

сериозно към най-престижната си институция” разсъждава авторът на вулгарни романи. Според него и Александър Морфов, и Стефан Данаи­ лов могат да застанат начело на първата ни трупа, защото и двамата са театрални хора. „Те знаят какво е чига откъде идва осветлението. А на мен ще ми трябва една година да се ориентирам в работата“, сподели за „Стан­ дарт“ писателят. Енигмата с шефа на Народния театър ще бъде решена скоро. До средата на ноември ще бъде обявен конкурс за вакантната длъжност. Който и да седне в мекото начал­ ническо кресло, той отрано трябва да си направи смет­ ката дали може да е съвършен мениджър, за да успее да набави пари както за поддръжка на сградата, за отопле­ ние и осветление, така и средства за достойно възнаг­ раждение на актьорите. Йорданка Христозова САМ ЮНАК НА КОНЯ — Христо, наричат те конюнктурен писател, автор на вулгар­ на проза. Свикна ли вече с това? — Автор на вулгарна проза се самонарекох. А кой каз­ ва, че съм конюнктурен писател? Ами това е глупост, неграмотност! Понеже 90 на сто от занимаващите се с литература у нас — и особено литературните критици, са идиоти и невежи. Знаеш ли каква е разликата между мен и другите? В начина, по който се прави бестселър в Аме­ рика и как се прави тук. Марио Пузо, Гришам, Лъдлъм пишат огромни дебели книги на компютър, без да зася­ гат конкретни личности, занимават се с някакви абст­ рактни фигури. А аз се заех да разкажа биографии на истински мутри приживе... Е, ако това е конюнктура» здраве му кажи...

154

—Важно ли е за теб кой чете романите ти? — С времето човек започва да разбира кой го чете. Още навремето, като издадох „Луда вода“, разбрах, че щом излезе от ръцете ми, тя си заживява собствен живот. Но ако говорим за т. нар. вулгарни романи, първите ми „чи­ татели“ бяха мутрите. Щото почнаха да купуват книгите ми и да ги унищожават. Те ги изкупуват, ние ги възста­ новяваме... И така до полуда. После те се отчаяха и пре­ станаха, като разбраха, че мога да напиша повече книги, отколкото могат да унищожат. А иначе българинът е свикнал да гледа на писателя като на някакъв стар чичка с дебели очила, потънал в книжен прах, който не е из­ лизал от библиотеката си двайсет години. Не е така. Пи­ сателят е войник. Той е човек на своето време. Или уча­ ства в него, или не. Ако участва — времето го приема, ако не участва — то го отхвърля. — Само това, за което пишеш, ли ти е любопитно от днешна­ та ни действителност? — Искам тази действителност да изчезне, тя ми е от­ вратителна. Не само не ми е любопитна, ами направо ме втриса от нея. И понеже съм информиран, което според древните римляни значи предупреден и въоръжен, знам за какво става дума. Колкото до литературата, имам съвсем друга представа за нея, други неща обичам от нея, други са любимите ми писатели. Не е Чандлър, нито Хамет. — А кои са? — Сто пъти предпочитам Скот Фицджералд. Но дейст­ вителността ни е такава, че не можеш да се правиш, че не я виждаш. А като я виждаш и си писател, трябва да я покажеш и на другите. — Излиза, че мутрите или някакви преходни политици заслу­ жават да бъдат пресъздавани? — Не мутрите, а хората заслужават да разберат какво и защо се случва у нас. Не съм правил апотеоз на нито една мутра. Просто българите не знаят какво ги чака...

155

— А ти знаеш ли? — Да. Следва още един много тежък бум. Навремето не знаех къде ми е ключът от къщи. Сега и ме обираха, кра­ доха ми коли... Да знаеш партерен етаж да не е в решет­ ки? Предстои обаче друго, по-страшно. Държавата, като удари балтията на застрахователите, те ще трябва да се захванат с друго. Най-умните от тях ще напуснат държа­ вата, средният ешелон на мафията все още се надява да намери някакви вратички, а т. нар. бригади остават на улицата. Точно тия, дето бият, хвърлят в багажника, уби­ ват по заповед на шефовете си. Оттук нататък са без ра­ бота и без професия. И какво, по дяволите, ще правят? Няма да отидат да работят в Кремиковци, нали? Или да се заемат с някакъв почтен труд? Така че предстои нова вълна. Предвиждам я в края на лятото, като се уверят, че на морето им е заключена вратата. И тогава, дай боже, Богомил Бонев и компания да се справят с тях, стискам палци, — Обществото, нравите ни ще се променят ли скоро? — Ние сме в безнравствено време. Шоу, проституция, бандитизъм, грабежи. Общо взето, сме като древния Рим преди разпада. Не че ще изчезне безнравствеността, но поне българинът да може да ходи по улиците спокоен и да не се тревожи за децата си. — Мислиш ли, че политиците ни се трогват от друго освен от собствените и партийните си интереси? — Да, имам доверие в тях. Много от тях са ми прияте­ ли. Надявам се, че наистина имат намерение да напра­ вят държава. Щото, ако не я напрарят, и за тях няма да има място тук. Не мога да кажа какво става в чиновни­ ческата йерархия. Знам обаче какво натягане пада за домогване до министри, депутати... — Не ти ли се струва, че доста бездарници пробиха навсякъ­ де, дори в политиката? — Нямам такива наблюдения. Не познавам прокопсал

156

бездарник. Ако говориш за депутатите, ами те са случай­ но сбрано стадо по политически причини. От тях не се иска да бъдат талантливи, а нравствени хора. —Такива ли са? — Не. И все повече се убеждавам в това. — В какво вярваш? — Не съм най-големият християнин на света. Родих се в дом, в който не се повишаваше тон, нямаше бой. Бях буйно момче и правех много бели, останали в графата „Кипи му кръвта“. Вярвам в семейството, в изконни цен­ ности, които съм подредил за себе си. Не вярвам в ЖанЖак Русо и глупостите за равенство между хората. Про­ сто хората не са равни. Ненавиждам комунизма. Не мога да не мразя една политическа структура, която държа баща ми шест и половина години в лагер без съд и присъда. Тази омраза обаче съм я изхвърлил, не седи в мен като отрова и не ме гложди... — Не е ли наивно да се твърди, че със смъртта на Т. Живков окончателно си отива комунистическата епоха от България? — Тя си отиде много преди него. Друг я разби. Той ня­ маше инструментариума нито да я съхрани, нито да я разруши. Докрая си остана Андрешко. Беше просто един старец, който добре знаеше, че не „работи“ комунизмът, нито социализмът. Мисля, че в този смисъл не беше поголям комунист от мен. — Егоцентрик ли си? — В известно отношение да. — На какво казваш „Майната му!“? — На всичко, което не ме засяга. А това са 90 на сто от нещата, които ми се случват всеки ден. — За мнозина си скандална личност. Това ласкае ли те? — Ако публичното ми поведение само по себе си ги скандализира, значи, че просто имам публично поведение. Каквото те нямат или не могат да си позволят. Не мисля, че съм скандалджия...

157

— Какво цениш у другите, у приятелите? — Приятел е този, с когото си пиеш питието. И после си отива. И ти си отиваш. Приятел е също и този, с кого­ то не си пиеш питието, но ако се случи нещо, знаеш, че ще се появи и като Галахат или Ланселот от „Митът за крал Артур“ ще престанеш да имаш проблеми. Сложно и крехко нещо е приятелството. Затова и много бързо се руши. Имам си едно „чекмедже“ за живи покойници. Като се уверя, че някой е боклук, подлец, просто го слагам вътре и го забравям во веки веков. И по никакъв повод не мога да го извадя оттам. — Истинският писател може ли да бъде подчинен на някак­ ва кауза? — Не. Писателят е човек, който може да се разплаче от цвете и да подмине като бърз влак умрял на улицата. Никой не знае какво точно е истинският писател. Затова няма и университети за писатели. Има обаче големи пи­ сатели и малки писатели. В България предимно са мал­ ки писатели. Имах приятели писатели, те вече не са меж­ ду живите, като Джери Марков, Васил Попов, Иван Радо­ ев. Бяха такива невероятни мъже... А като цяло българ­ ският писател си беше един боклук, лакей и свиня. Виж­ дал съм да целуват ръка на Живков... — Сега не е ли същото? — Сега не знам. През 1990 г. напуснах всички видове съюзи. Аз съм сам юнак на коня. Не общувам с писате­ ли, не ги познавам... — Като че ли не слагаш нищо на сърце... — Човек, който носи панталони, не би трябвало да хленчи. Животът ме е удрял много пъти. И тежко. Погре­ бал съм всичките си роднини, изкъпал съм ги, подгот­ вил съм ги за последния им път. Бях едва петнайсет-шестнайсетгодишен. Така че едно е как изглеждаш, друго е... Просто не искам да занимавам другите със себе си. —Ставаш на 54, чувстваш ли се помъдрял?

158

— Тежка артилерия или баба пред телевизора не мога да стана. Но годинките си тежат... Имах прекрасна май­ ка. Като заключиха баща ми, тя стана даскалица по анг­ лийски и френски. Един ден, бях на петнайсет, отидох и й казах: „Прочетох „Тримата другари“ на Ремарк. Ще стана писател.“ Тя затвори очи, помълча известно време, после донесе Библията и вика: прочети, тук пише, че във всяка професия има седем гладни години. Аз твоите ще ги подсигуря, после се оправяй сам... Така и стана. —Следваш ли някакъв собствен принцип? — Има една английска песничка „Опитай се да оцеле­ еш“. Може би това е най-близо до собствената ми фило­ софия на поведение... —Над какво работиш сега? — Над нов вулгарен роман. Неконюнктурен. Нарекъл съм го засега „Оратория за вълк и ангорска котка“ и ве­ роятно в края на септември ще излезе. Но ако сега раз­ кажа сюжета, после кой ще го чете? — Ако съществуваше Машина на времето, къде би искал да попаднеш с нея? — Ако можех да си избирам времето? Не, не бих го сто­ рил. Няма да го избирам... Соня Димитрова СИЛНИЯТ АВТОР Е НА ПАЗАРА, СЛАБИЯТ - НА ЯСЛИ — Защо стана скандал с участието ти в групата „Тео“? — Не можах да откажа на Вежди Рашидов, приятел ми е от 25 години, една торба сол сме изяли заедно. Отидох на събирането в офиса на фирма „Деу“. Това, че взимат името на генералния представител на „Деу“ Теодор Анге­ лов, не може да остане дълго време в тайна. В момента, когато чух, че групата е под шапката на „Мултигруп“, ста­

159

нах и си отидох. Не искам да живея под шапка. Ако исках, щях да остана в Съюза на писателите. Всеки преценява силите си и излиза на пазара или остава някъде на ясли. — А в каква група би влязъл? — Никаква група не ме интересува. Лъвовете не се събират на стадо. Навремето Божидар Божилов се опита да запознае Уилям Сароян и Джон Чийвър, които от сума години живееха в една страна и не се познаваха. И бе страшно учуден, когато те не поискаха това. Така наре­ ченият клубен, или съюзен, живот не е моя работа. — Доволен ли си, че твоята тема за нарковойните излезе на преден план? — За тях отдавна се знаеше. Боже господи, сега се на­ правиха на изненадани, наркотрафикът минавал през България! Ами той минава от много години. Още от вре­ мето на Тодор Живков, и то с държавна благословия. Разбира се, че ще има война между наркобандите. Защо­ то някои ще огладнеят за сметка на други. Докато съм жив, ще наблюдавам този процес. Мислех да престана да се занимавам с тази тематика, но тя ме изтезава и аз продължавам. — Ще има ли нови големи жертви? — Във Варна ще паднат много млади хора. Да дава Господ здраве и сили на Бонев да се справи с многото врагове в собствения си отбор. Защото положението е повече от критично. Живеем в държава на една крачка от колумбизацията. — Имаше ли момент след публикацията на книгите ти, когато се уплаши? Или вестниците преувеличиха опасността? — Разбира се, че преувеличиха заплахата. Преувеличи­ ха ужаса, който евентуално ще се стовари върху мен. Но имаше и реални заплахи. В продължение на десетина дни живях в доста голямо напрежение в къщата ми в Балчик. Но ми помогнаха и на мутрите им беше казано да си зна­ ят местата.

160

—Кой им каза? Полицията ли? — Министър Добрев и пряката намеса на депутата Веселин Методиев. — След последните истории с крадените мерцедеси в каква светлина виждаш Татарчев? — Като независим човек мога да оценя Татарчев по един-единствен начин — противен! Ако това е подсъдно, нека ме съди! — Ще има ли край сюжетът на досиетата? — Едва сега почна от „а“. До „я“ има много време. На­ дявам се, че ще се промени законът. Надявам се да влезе лустрацията. Президентът е прав да не иска тя да е об­ ществен фактор сега, но без нея няма да минем. Държа­ вата трябва да се прочисти, а това е бавно и мъчително. —Ти видял ли си досието си? — Видях го много отдавна. Намериха се хора да ми го покажат. Заклевам се в покойната си майка, че то е абсо­ лютно чисто, не съм бил доносник. Но има поразителни доноси срещу мен, и то от хора, които съм смятал за близки приятели. Това е най-горчивата чаша от досиета­ та. Ако си бил ченге, знаеш, че ще се видиш като ченге. Но ако не си бил, ще видиш как са се опитвали да те уни­ щожат хора, с които си бил на една маса. И още претен­ дират да са ти добри приятели. — Ти какво направи? — Аз съм като Господ — прощава, но не забравя! — Какъв ти е режимът? Пишеш ли всеки ден? — Опитвам се. Аз съм най-неорганизираният човек — понякога пия, понякога пуша, но вървя малко по малко напред. — Гледаш ли телевизия? — Много рядко. Ако в петък съм у дома, гледам пано­ рамата на Иван Гарелов. Понякога поглеждам „Каналето“ и НЛО. Но друго не ме интересува, макар че в къща­ та ми е пълно с телевизори.

11

Диалози

161

— Значи ли, че си консервативен, щом харесват Гарелов? — Точно това, за което го обвиняват — че е пластичен и повратлив, — е истината за журналист, който води пре­ даване с такъв характер. Той е българският Лари Кинг, откъдето и да го погледнеш. — Има ли нещо в тази държава, към което се отнасяш с ува­ жение? — Уважавам семейството си, приятелите си, религия­ та и държавността. Банални неща, но са темелите на чо­ вешкото поведение. — На Задушница ходи ли на гробищата? — Аз имам 44-и парцел на софийските гробища. Там са шест гроба с деветнайсет покойници. Много от тях аз лично съм измил и подготвил за последния им път. Не отидох на Задушница, защото не обичам да се блъскам в навалица и да пътувам два часа с колата. Но ще отида — поддържам гробовете в перфектно състояние. — Иначе забавляваш ли се? — Забавлявам се с нервни тръпки по гърба. Без това е безсмислено да се живее. Настъпва вегетиране. Димитър Жейнов 1997 г. ИНТЕЛЕКТУАЛЦИ В БЪЛГАРИЯ ТОВА Е ИЗМИШЛЬОТИНА — Одобрявате ли идеята интелектуалците да се срещат с Иван Костов, за да му обясняват какви са проблемите на култу­ рата, г-н Калчев? — Това е пълна глупост и ще бъде само губене на вре­ ме. Всеки един от поканените ще пита премиера: „Г-н Костов, вие познавате ли ме?“ И той като възпитан чо­ век ще каже: „Да.“ На въпросния псевдоинтелектуалец ще му е приятно два дни. Тия масови истории не водят до

162

нищо. Помня ги от времето на Тодор Живков. Петър Сто­ янов прави нещо подобно, но той събира интелектуалци­ те и учителството само на 24 май. Тогава всеки може да му каже каквото иска. Амбициите на интелектуалците да се срещат сега с Костов са ми много комични. — Предвиждате ли драми около притесненията на творците кой точно ще бъде поканен да се срещне с Иван Костов? — Изведнъж ще настане страхотно боричкане кой да влезе в тази прословута група. И накрая ще се оформи гигантска армия, по-голяма от националната. Никакъв ефект няма да има. Само ще губят времето на министърпредседателя. Ако някой има нещо против него, като Стефан Цанев например, винаги ще намери начин да му го каже в пресата. Аз самият поддържам кабинета и ми­ нистър-председателя, макар че бях против войната в Косово. И си го казах. — Вие лично ще отидете ли при Иван Костов, ако ви включат в групата? — Не виждам никаква причина да отида на масова среща, на която ще срещна хора, които не ми е приятно да виждам. — Има ли вече оформена група от интелектуалци, фаворити на властта? — Винаги се намира тълпа лакеи. Не може и без таки­ ва, които си разчистват пътя с лакти или пропълзяват на колене до висшестоящите. Тази група страшно много ще се разшири в бъдеще. — Какво се цели всъщност с тези среши между власт и творци? — Творците непрекъснато пискат, че са загърбени от властта. Какъв е изходът? Премиерът да ги покани на среща, за да им види сеира. И точно това ще стане. Ще станем свидетели на жалки, гадни, слагачески изпълне­ ния. С една скрита камера могат да се запечатат чудо­ вищни сцени. — А защо според вас към Министерския съвет ще се прави

163

фонд за подпомагане на културата, като в същото време десета година не се приема законът за данъчните облекчения при спон­ сорирането на изкуството? — Този закон отдавна е в Народното събрание. Край­ но време е да бъде приет, защото наистина тогава тези, които имат пари, ще имат и полза да финансират култу­ рата. За бога, не знам защо това не се случва. Може би някой икономист трябва да обясни. Но в никакъв случай това не бива да бъде Лупи Вълка или някой друг хищник от този порядък. — Има ли според вас смисъл от съществуването на Минис­ терство на културата? — В някои страни въобще няма такова ведомство. Щом у нас има — добре, но да си върши работата. На всички ни е известно, че министерството има много малък бюд­ жет, прави тежка и мъчителна реформа. Николай Поляков го обявиха за убиец на театрите, макар че аз не съм видял още мъртъв театър. — Но има закрити. — И с пълно основание. В Швейцария има 5 театъра, а в България имаше повече от 40. Как става този номер? Това не е по силите на нашата държава. — Вие окончателно ли решихте да не оглавявате Народния те­ атър? — Този въпрос не искам да го коментирам. — В крайна сметка каква е разликата в манталитета на инте­ лектуалците преди и сега? — Много са ми смешни т. нар. интелектуалци. Аз позна­ вам интелигентни хора, но не и интелектуалци. Това е ня­ какво сборно понятие, руска измишльотина. Няма такова животно. Интелигентните хора и тогава, и сега бяха до­ стойни. Сега разни боклуци, на които им спряха комунис­ тическата ясла, решиха, че културата обеднява. Това не е истина. Обедняха те, защото са бездарни и нямат място в културата. Просто са си сбъркали професията. По-добре

164

е да ходят да си копаят по нивите, вместо да раздават акъл и да пишат нежна лирика и мръсни романи. __ Това ли е причината да не се появяват стойностни произ­ ведения? _ Българската държава наследи от Живково време сива маса от интелектуалци. Това са хора, които гледаха на културата каго на ясла. Но яслата свърши. И оттук нататък всяка коза трябва да виси на свой крак. Вече са разбра кой може и кой не. Защо не плаче Стефан Димит­ ров? Чули ли сте ме мен да плача в пресата? Или Борис Христов, който може би има и основание за това. — Не се ли изкушавате да напишете вулгарен роман за поли­ тическите нрави? — В крайна сметка, ако продължа да пиша вулгарни пи­ сания, ще се стигне и дотам. Тези дни четох интервю на Жан Виденов. И се оказва, че той е едва ли не като Де Гол — спасител на нацията. Между другото, Де Гол правеше подобни срещи с интелектуалци по настояване на култур­ ния министър Андре Малро. Тогава в Елисейския дворец се събираха перовете на Франция. Там идваха и интелек­ туалци, които предстоеше да бъдат номинирани с награ­ ди. Това беше съвсем друго. Не беше среща на господар и просяци, както ще бъде при нас. На мястото на Костов никога не бих се навил да се срещам с творците. — Понеже стана дума и за политика, смятате ли, че България пра­ ви огромен компромис с Козлодуй, за да влезе в Европейския съюз? — Не ми стига компетентността да отговоря на този въпрос. Не вземам становище по разни теми безразборно. Мога да се изкажа, ако знам икономическите основания. — Коя е най-голямата перверзия в България днес? — Перверзия обикновено е понятие, което се адресира само към секса. Ако трябва да говорим за политическите нрави, найперверзната фигура е Ахмед Доган. За мен той е човек, които лавира вече десет години за своя изгода. Но в крайна сметка и тази лампа ще загасне. Желю Желев, изгонен отвсякъде, напос­

165

ледък непрекъснато дава интервюта и обяснява как е основал СДС. Това е просто носталгия по властта. Самият Желю обяви Доган за голям политик. Но Желев беше толкова малък политик, че според неговите аршини и Доган е същата работа. — Не се ли опасявате, че някои хора ще кажат, че се изживява­ те за велик с оценките, които давате? Колегите ви също сигурно ще са сърдити, че така ги оплювате? — Пука ми централно какво ще кажат колегите. Аз, между другото, въобще нямам колеги. Има двама-трима писатели в тази държава, които са мои приятели, но те не са ми колеги. Какво ще си каже Сульо и Пульо или някакъв смолянски иди­ от като писателя Христо Стоянов, който е омазал с лайна две книги, въобще не ме интересува. — Какво все пак ви интересува? — Как живее семейството ми, приятелите ми. Интересува ме здравословното ми състояние. За мен е важно дали ще събера сили да си свърша работата. Няма човек, който да не се вълнува от тези неща. Но българската интелигенция не ме вълнува. Това е измишльотина. Въобще погрешна постанов­ ка е, че държавата трябва да се грижи за така наречената си интелигенция. Погрешна е визията, че Министерството на културата може да огрее навсякъде. — Какъв е според вас изходът? — Спасяване поединично. Не става дума за пожар и търсе­ не на авариен изход, а за най-обикновен съвет: оправяйте се сами в живота, защото никоя държава и министерство не може да ви даде талант. Дори да има най-доброто желание. — Пишете ли нещо сега? — Естествено, иначе нямаше да съм писател. Продължавам поредицата. Новата ми книга се казва „На лов за зеления принц“. Ако е рекъл Господ, ще я завърша. Кристина Патрашкова 1999 г.

166

В СЪЮЗА НА БЪЛГАРСКИТЕ ПИСАТЕЛИ ИМА 420 ЧЛЕНОВЕ, ОТ ТЯХ САМО 20 СА ПИСАТЕЛИ — Навремето нашумяхте с „Луда вода“ и „Вътрешна светли­ на“. Какво е новото при вас? — В една семейна библия намерих любопитни факти за моя род и те ме подведоха да напиша трилогията „Бели­ ят дявол“. Това, което се опитвам да направя сега, е една книга за Града на истината, за чийто основател се смя­ там. Тук ще влязат и съвременните, последните събития в тая държава. — Енчо Мутафов говори за разврат и пиянски оргии в Града на истината, а Виза Недялкова тутакси го завъртя в „Постфактум“. Има ли нещо вярно в това? — Не, разбира се. Всички глупости, които дрънка Виза Недялкова за разврат, голи хора и т. н., са си чиста ко­ мунистическа пропаганда и тя е манипулатор и измам­ ник. А Енчо Мутафов и да е говорил, това просто не е вярно. Аз не го ценя високо, това е моя работа и мое пра­ во, но той, който е свидетел на това, което ставаше в Града на истината, не би могъл да каже такова нещо, без да излъже. — Вие сте много силно писателско лоби с Виктор Пасков и Боян Биолчев. Поддържате ли си приятелството? — Близък съм и с двамата, дори на Виктор съм кум. Но с това не се ограничават моите литературни приятел­ ства. Поддържам връзка и със Станислав Стратиев, Янко Станоев, Владо Даверов, изобщо с колеги писатели от моята генерация, стига да ги уважавам. — А кого не уважавате? — Много хора. От 420 души членове на СБП мога да заявя с лекота, че има 20 писатели. Всичко останало е плява и наследство от комунизма. Няма смисъл да из­

167

броявам имена не защото ме е страх или нещо друго, а защото възпитанието ми не го позволява. — Имате ли впечатление от работата на съюза сега? — Съюзът продължава да е комунистически, имам алергия от него, от ръководството му, от начина, по кой­ то манипулира. Андрей Луканов танцува рокендрол в за­ ведението тука... Общо взето, съюзът е една от малкото комунистически цитадели, останали в тая държава. Мога да кажа, че той се ползва с дълбокото ми презрение. Не бих стъпил, ако това не беше мястото, където виждам малкото си приятели и хората, които уважавам в литера­ турата. — Това не е ли достатъчен повод, за да оттеглите или замра­ зите членството си в него? — Да си член на СБП не е нищо, няма никаква стой­ ност. Това е един шумен акт, който мога да извърша или да не извърша. Истината е, че да -си член на СБП в мо­ мента е много повече презрително понятие, отколкото някакъв престиж или авторитет. Литературата не се пра­ ви в съюзи. Тя се прави в уединение, с мъка и болка, а не с болшевишки лозунги и болшевишки креатури, които в съюза има колкото си искате... — Как съотнасяте себе си към сега настъпващите промени в обществото? — Моята личност е ясна, аз никога не съм я крил. Не­ навиждам комунизма и всичко, което той докара на тази държава. Много съм разочарован от социалните проме­ ни, те стават бавно, тромаво, с много подставени лица, много ченгета, агенти и бивши комунисти. Но трябва да се знае — общо взето, бивши педерасти и бивши комуни­ сти няма. Те завинаги си остават това, което са. Димитър Атанасов

168

НА „РУБИКОН“ Авторът на романите „Луда вода“, „Вътрешна светлина“, „Студен огън“, „При самозащита“, „Нежни вълци“, трилоги­ ята „Белият дявол и неговите синове“ е роден през 1944 г. в буржоазно семейство. Внук на банкер и син на юрист, за­ черкнат от списъците на адвокатурата и изпратен на лагер в Белене, Христо Калчев прави първите си стъпки в литера­ турата през шейсетте години и още не проходил, около него се стяга критическият обръч. Най-лаконично може да бъде определен като градски писател, героите му са хора от ста­ ри фамилии, полуунищожени от болшевизма. През седемдесетте години с много енергия, вяра в ли­ тературната кауза и нрав на епикуреец (хора с мрачни характери не издържат на напрежението) Христо Калчев пробива стената на социалистическия реализъм и нала­ га името си. Романите му се четат, хората го познават и ценят, а яростните му опоненти отминават книгите му с мълчание. Мълчанието — този изпитан начин да се сра­ зи всеки неудобен творец. Ето как писателят обобщава времето до демократич­ ните промени: „Трубадурите на комунизма знаеха, че каквато и пошлост да напишат, тя ще бъде издадена и хонорувана. Те живееха в едно измамно спокойствие, когато бе достатъчно да си верен слуга, за да ти е пълен джобът. Запазили тези навици, сега с ужас гледат на свободния пазар, който миг­ новено ги изхвърли на бунището. Аз ще преиздам всичките си романи, за да ги върна към нов живот и нова преоцен­ ка, но съм убеден, че от „творчеството“ на множество псевдокласици не може да се преиздаде нито ред.“ От 1989 г. Христо Калчев не е писал художествена про­ за, защото той смята, че един сериозен литератор трябва за малко да спре да експлоатира фантазията си, за да

169

насочи енергията си към обективната действителност, „Писателят, въоръжен с писалка, е много опасен за все ки, който умишлено поддържа социалните недъзи, опасен за всеизвестните структури, които, превъртели веднъж червените пари, опитват да превърнат икономическата си власт отново в политическа! Като един от създателите на Града на истината считам всичко, което е свързано с па дането на болшевизма, за моя лична работа!“ Христо Калчев напуска Съюза на писателите, зашозо не иска името му да е свързано с умъртвяването на една културна институция, създадена още през 1913 г. „В сегашния си вид Съюзът на писателите не е про­ менил нищо от тоталитарната си структура, създадена по сталински образец да имитира структурите на държа­ вата: председател (върховен вожд), дузина негови заме­ стници, гл. секретар, бюро (политбюро) и управителен съвет (литературен парламент). Тази вертикална струк­ тура имаше само една функция — създаване на литера­ турна аристокрация, която да държи в страх и подчине­ ние литературните плебеи!“ В момента Христо Калчев подготвя за печат полити­ ческата книга „Рубикон“. В нея се разказва за периода след 1989 г. и за многобройните му срещи с най-интерес­ ните личности от бившия съветски блок, като започнем от хуманиста Вацлав Хавел и стигнем до кавказкия ри­ цар Звиад Гамсахурдия. „Рубикон“ ще бъде една книга, която ще намери достойното си място в съвременната книжнина; книга, в която няма да има нито една лъжа и нито капка милост към един за щастие вече отминал ко­ мунистически режим, нанесъл непоправими злини и ос­ тавил дълбоки рани както в съдбите на отделния човек, така и в националната ни култура. Дани Цокова

170

БИХ ЗАБРАНИЛ ДА СЕ УЧИ ВАЗОВ Г-н Калчев, неотдавна заявихте, че Вазов не е никакъв авто­ ритет... — Недоправените журналистчета така го изтълкуваха. Аз казах нещо много по-елементарно. Просто заявих, че ако съм на мястото на министър Веселин Методиев, ще забраня изучаването на Иван Вазов заради дивото му русофилство, което е нанесло само вреди на поколения българи. Въобще не съм коментирал литературните му достойнства. За Ботев не съм споменавал нищо, макар да мисля, че неговият подвиг е безсмислен. — Защо? — Защото не по този начин се сваля отоманска империя. — Има ли все пак за вас авторитети в нашата литература? — Защо трябва да има? От старите класици бих пре­ пречел единствено Алеко. Що се отнася до класиците на комунизма — всички те са пълна скука. Смятат се за ги­ ганти на словото, а никой не може днес да ги прочете. —Не се ли страхувате, че ще ви обвинят в мегаломания? — Мен в какво ли не са ме обвинявали. Въобще не ме интересува. Досега не съм бил само ченге и педераст. — Не сте ли съгласен поне с някой от упреците, които ви от­ правят? — Не. Гледам си моята работа, не членувам в никакви съюзи, не се бъркам в никакви котерийни борби. Съюзът на писателите пък въобще не ме интересува. Може би само в Светия синод има повече мерзавци, отколкото са там. — Защо прототипи на вашите герои са все известни фигури? Не търсите ли така външен ефект? — Така се наложи. Аз съм писал и съвсем Друг тип книжнина. Но днес просто не можеш да маскираш име­ ната. Дойде при мен един известен щангист от близкото

171

минало, Валентин Христов, и ми разказа ужасни неща — как са им инжектирали урина, за да имат високи пости­ жения. Той беше написал книга, но с фалшиви имена. Веднага му казах, че никой няма да се заинтересува от нея. Или събираш кураж да кажеш истината, или няма смисъл да се занимаваш с глупости. Той обаче нищо не промени. Да се чудиш как такъв колос като физика може да има такова заешко сърчице. — А за какво става дума във вашата най-нова книга? — Тя се казва „Оратория за козел и ангорска котка“. Това е „вулгарен опус в до мажор“. Кой както иска — така да го разбира. Главният герой в нея е застаряващо бивше ченге, което прави големи усилия да си спаси децата. — Как узряват при вас идеите за творбите?... — Имам една трилогия „Белият дявол“. Темите в нея глождат съзнанието ми от ранно детство. Като се почувст­ вах по-зрял, седнах и ги превърнах в книга. Що се отнася до по-новите ми творби, мутрите бяха станали вече толкова нагли и натрапчиви, че трябваше да се почне отнякъде. Дали ще святкат от телевизията в знак на протест, дали Дони и Момчил ще пеят или като мен ще си сложиш главата в тор­ бата, няма значение. Трябваше да се действа. Особено при онзи гаден министър на вътрешните работи Начев, истин­ ско недоразумение на природата. После македонецът подобре овладя работата. Тези мутри, които не си знаят име­ ната, направо ме ужасяват. Те започват навремето да си из­ мислят прякори с цел да объркат немската и чешката поли­ ция. Но така се вживяват, че и досега нямат имена. — Откъде така добре изучихте психологията им? — Наложи се да се набутам едно цяло лято между тях. Иначе не е необходимо да си част от една среда, за да я познаваш добре. Дюма не е бил мускетар, нито Достоев­ ски идиот. В цялата тази работа трябва да има и авторово присъствие. За мен много важна е и вестникарската компилация.

172

—Как бихте характеризирали българските мутри? — Те са вече няколко чешита. Аристокрацията на мут­ рите се освободи от наказателните си отряди. Те обаче останаха на улицата. Затова сега се извършва втори цикъл на мутризиране — война за преразпределение на пазара. Обаче това се знае идеално от полицията и се надявам тя да им счупи зъбите навреме. Скоро една му­ тра ми викаше: „Ох, да имаше едно ембарго с Югосла­ вия...“ — Какви конфликти в обществото днес са ви интересни като писател? — Виждам пълното неумение на интелигентни хора, които някога са били комунисти, да разберат, че идеята, в която са вярвали, е мъртва и даже започна да мирише. Навремето с Огнян Фунев по цели нощи сме се карали на тази тема. Това повишаваше градуса на алкохолното на­ прежение, но аргументите си бяха аргументи. Надявам се момчетата, които днес се наричат новата политическа класа, да си свършат работата. Това не са приказки на лакей или верноподаник — аз не искам никакви служби, макар че многократно са ме канили. Мисля, че трябва да има и такива като мене — сеирджии. —Не се ли простихте с някакви илюзии? — Човек, който е видял мащаба на бедствието, не може да не си дава сметка колко време трябва да мине, за да се завърти пак кълбото нормално. Най-много се дразня на комсомолските недоносчета от БСП, които имитират някакво политическо присъствие. Даже Жан Виденов ми беше по-симпатичен от Георги Първанов, който като че ли всеки момент ще се разплаче. — Кой политик харесвате? — За мен Петър Стоянов е аристократ, който присъ­ ства толкова елегантно в политиката, че понякога ми става приятно, че съм българин. Честно казано, допада ми цялата политическа класа в момента.

173

— Кое е най-лошото, което може да се случи в държавата? — Бяхме пред тежка криза с прословутото Косово. да се надяваме, че се размина. Оттам нататък може да ста­ ват природни бедствия, но не зависи от нас да ги пре­ дотвратим. — Кога се чувствате безсилен? — Случвало ми се е какво ли не. Още като дете си по­ гребах семейството. Свикнал съм със смъртта, преживях комунизма. Освен немного доброто ми здравословно състояние, няма какво друго да ме извади от равновесие. Но не всички в обществото са добре. Хората наистина преживяват зле, нямат средства, ходят по кофите за бок­ лук. Всичко това е тягостно. — Коя е най-невярната представа, разпространена за вас? — Като започнах да издавам тези книги, се чудеха дали съм ченге или мутра. След смъртта на Луканов пък ме обявиха дори за пророк. Като го убиха, някаква журнали­ стка ми се обади по телефона с молба да коментирам новината. А аз дори не знаех какво е станало. — Явно ви възприемат не само като писател. Кой все пак ви помогна навремето да се утвърдите? — Георги Марков ми отвори вратите на литературата. Знаете как беше — можеха да пробиват само синчета на определени хора. А аз съм буржоа и по произход, и по манталитет. Роднините ми са били в Белене. И тогава Марков ми даде рамо и дори редактира първата ми кни­ га, макар и под друго име. Много ми е помагал и Васил Попов. Той беше детиняк по характер — готов да умре за това, в което вярваше. Такива хора вече няма. — Днес и Георги Мраков е обвиняван в разни грехове... — Той беше най-чаровният и пластичен човек, който съм виждал. Може би само Стефан Данаилов има подо­ бен чар. Никога не е бил ченге, нито подлец, не е напра­ вил на никого лошо. — Кои са най-големите комплекси на нашата интелигенция?

174

— Това е тъпо понятие, което има претенции да превърне интелигентите в класа. При нас може да има само интелигентни и неинтелигентни хора, не и интели­ генция. — Кога сте се чувствали вътрешно най-свободен? — Моят хулигански характер ме е освобождавал често от разни некомфортни работи. И преди, и сега съм бил доста шумно и нахално кръчмарско момче. Когато реших да стана писател, майка ми се хвана за главата. Каза ми: „Всяка професия има седем гладни години. Аз те подкре­ пям.“ И така се започна. — Кой е най-големият ви недостатък? — Достатъчно е да кажа, че съм бил навремето много критици до смазване. — Сега нямате ли желание да набиете някого? — Със собствените си ръце не. — Кой е въпросът, който си задавате най-често? — Като завърша някоя книга, абсолютно скапан от работа, си казвам: „И от какъв зор?“ И тогава отивам да изпия една водка. Кристина Патрашкова СЪРДИТИЯТ МЛАД — Честито петдесет. Какво ще увеличите през следващите писането или пиенето? — Абе няма да оставя едното за другото. Моят люби­ мец Скот Фицджералд не излезе от кабинета и написа велики неща, а Хемингуей не излезе от лодките и кръчми­ те и даде същия резултат. Истината е някъде по средата. — Още ли сте „сърдитият млад“ в литературата? — Вече не съм млад, а за сърдит... държа се. В писане­ то винаги трябва да святкат саби, даги и рапири. ~~ Имахме ли, имаме ли литературни дисиденти?

175

— Не. Нашенските писатели се кланяха пред властта като баби пред огнище. Мечтаеха да цунат ръка на Тошо и да пострелят в ловната му дружинка. С редки изключе­ ния — Константин Павлов, Христо Фотев, мъжките мом­ чета. — Вие къде сте в редицата? — Никога не съм пускал гювеч на режима. В мой текст няма „другарю“... Баща и вуйчовци концлагеристи. Май­ ка, осъждана на смърт. Изключван съм от сто гимназии „за невменяемост“. Лежах в Централния за опит за бяг­ ство през граница. Е заради това не мога да се гъна. Но и без тая памет щях да съм същият. — Но ви обвиниха, че на една „Аполония“ сте си гукали на трибуната със Славков. — Ако си автор, трябва да си преди всичко независим. Нещо като Некрасовото „Може да не си поет, но гражда­ нин си длъжен“. Всички са мои и твои герои. Няма чер­ вени и сини писатели, има провокатори на чувства и идеи. Доколкото може да ги имаме днес. В един народ, който познава повече Иво Карамански, отколкото Дечко Узунов. Тъжно. — А дисидентството днес? — Няма такова. Не сме дисиденти против Желю, против Беров, цар Симеон и прочие. Просто си пишем каквото ни душа иска и характер дава. В този смисъл сме по-добре. — В другите соцстрани дисидентите бяха повече. — Те са австро-унгарци. Западът си ги пазеше. Когато в Полша започна кампанията срещу Мрожек, католицизмът се застъпи за него. Пазеха също руснаците, на тях им изда­ ваха и ръкописите. Синявски, Даниел, разбира се — Солженицин, Шаламов. И на този фон — нашите гугутки в улук. В Ориента, при бозата и каракачанското сирене. — Все пак излязоха някои „антитекстове“. — Анти, но по андрешковски. Метафори и алегории, радичковски врабчета и крале.

176

— По-смели бяха дисидентите бегълци. — Навън и баба знае. Аз ценя повече — и всички трябва да ценим — дисидентите на място, при тоягата. Милош форман избяга, Иржи Менцел остана. Джери Марков избя­ га, Коцето Павлов остана. Ами Хавел, бачкерът в „Дивадло на Забрадли“, в пивоварната с гумената престилка? Де­ вет пъти в пандиза. Това е дисидент. Стари приятели сме. — Видяхте ли се сега при посещението му? — Желю ме задраскал от списъка на срещите. Това е поли­ тически гаф — да не си спомни, че съм бил личен гост на Хавел. — Интелектуалците, писателите били нежни и раними души, затова се отстранили от обществения живот. — Баста с тия „души“. Както са раними, по Тошово време караха мерцедеси. Джагаровци, заревци, Методиевци, членове и кандидат-членове на ЦК, диви властници, с порциони. И репресивните им слуги с поръчковите рецензии... С една така­ ва Максим Наимович искаше да ме ликвидира, но навреме го набих в кенефа на СБП и си я изтегли. Иначе са шубелии. — А Валери Петров? — С всичкото ми уважение към Валери Петров нека му кажа, че не е нежен и раним, а се прави на раним. Ако е такъв, защо не каза веднъж, че е отвратен от Ловеч и Скра­ вена? А вместо това стана член на Висшия съвет на БСП. — Изглежда, твърде много ви тежи историческият багаж. Ни­ кой няма вашето минало и не се ли пудрите с него? От тая кам­ банария изхвърляте литератора заради човека. — Не. Например Дончо Цончев. Той си беше измекярин на Живков(истите) и съм му го казвал. Ала мога да му сторя поклон за няколко разказа, които са христоматийни, и мога да се гордея с тях пред всеки чужденец. Миряна Башева, също христоматийна... Всъщност тя не е комунистка, но върти натам заради паметта на баща си и заради майка си. Агресивната бабичка с тигана. — Повече хвърляте бомби, по-малко садите дръвчета... Нали сте хуманист. Нали трябва да съграждате.

Диалози

177

— Казах ви, че съм хулиган. Такива трябва да има в една литература наред с паркетните лъскани, с монаси­ те, палачите, бюргерите, мечтателите, хипарите. — Къде сте в писателския съюз, в обществото на колегите? — Първо, български писател като сборно понятие не съществува. След Димитър Димов ще останат само на пръстите на ръката ми. Всичко останало не става и за тоалетна хартия като тухлите на СтеЦе. Всичко е мимикрия. Всички са тъжни книжни корабчета. — Отново громите, без да градите. — Нали първо трябва да се събори СБП, тая картоне­ на кула. Напуснах съюза заради развилнялата се хайтовщина. Заедно с Блага, Коце Павлов, Данчо Василев, Вик­ тор Пасков, Ани Илков... От 450 писатели заедно с Мит­ ко Паунов и Божидар Кънчев измъкнахме 38 да подкре­ пят студентската стачка. От която после стана Градът на истината... Ще разчитам на най-големия престъпник в литературата?! Пред Хайтов Ал Капоне е бебе. — Защо? — Направили го председател, понеже разбирал от пари. Представяте ли си абсурда — не от литература, а от пари. Щом е такъв, да си основе банка „Хайтов“, а не да яха писатели. — Ако разбира от пари, поне ще уреди социалните въпроси. — Как? Даде писателската сграда на „Мултигруп“. Скоро няма да имаме и кафене, щяло да става банков трезор. Това е гавра и е време да си купя снайпер. А къде отиват парите от наемите? В писателската станция на Златни пясъци си плащаш на общо основание, както във всеки хотел. Радичков виси на опашка на Женския пазар и си брои стотинките. Къде е социалното?! Така, с въпрос, увиснал в пространството, завърши интервю' то ни. Наско Мандаджиев

178

ВАЗОВ И НЕЩАСТНИЦИТЕ След дни се навършват седемдесет и седем години от смъртта на Иван Вазов. И вместо поклон писателят Хри­ сто Калчев предлага да бъде изхвърлено творчеството на Патриарха на българската литература от буквара и читанката, от учебниците за малките и големите българи. Защо? Кому отново пречи дядо Вазов? Иван Вазов е толкова голям, че си представям Христо Калчев как пикае редом с парижките хлапаци от моста „Понт Ньов“ срещу „Нотър дам дьо Пари“ и заедно с тях си мисли, че може да замърси или да пречисти водите на Сена, зер урината на децата и нещастника е екологично чиста. Не ми е работа да се занимавам с последния плювател на дядо Вазов, но бях предизвикан в последната „Всяка неделя“ от Атанас Свиленов, който нарече Христо Калчев свой при­ ятел, а се опита да защитава Патриарха. Хвала и чест на те­ левизията на Кеворк Кеворкян за рубриката „Какво става!“. Да, от осем-девет години всеки в България е с две лица. Раздвоение в църквата и държавата, в литературата и политиката, в историята, чак в душата на българина се боричкат пребоядисаните й половини и той ги предлага за продан ту наляво, ту надясно, а шмекерите претърсват закърпените му джобове. Нещастникът Марин Георгиев се опита да разстреля отново Никола Вапцаров и никой не протестира национално отговорно. Любен Дилов на­ рече „безсмислена борбата и смъртта на Христо Ботев* ? Политиците се размърдаха. Но нито един от маститите ни литературни критици и историци! Световноизвестни­ ят поет Любомир Левчев съвсем се подмаза на щедрите си американски приятели с „изумителния“ си „роман «Ти си следващият“ и никой не го запита в очите. „Как­ во става?“, а си шушукат зад гърба му или го ближат със сладникава критика.

179

И сега бедният до 10 ноември 1989 година Христо Калчев се възправи като богат писател на булевардна литература и направи милиони от изумителни тиражи. Наистина какво става в българската художествена лите­ ратура? За щастие на българите и България, творците си гле­ дат на работата сериозно, отговорно и национално. Разколниците богатеят в съвсем разтворилото се „Отворено общество“, а Съюзът на българските писатели беше из­ гонен от развилнелите се прости... пардон, реститутки на улицата. Самотният „Пегас“ на ул. „Ангел Кънчев“ 5 чака да бъде посечен от търговците на цветни метали и да бъде даден за претопяване може би в леярната на Съюза на българските художници. Какво да кажа? Предлагат ми да пиша за и против или да не пиша срещу още по-щедро заплащане, защото мно­ го ярко си личали прототипите на моите герои в разка­ зите ми и особено в романите. И се радвам. Защото в нашия занаят не се изковава художествен образ само от един добър или лош човек и щом се познаете, господа, значи писателят е успял да каже истината, нищо че от ума си тегли. Преди месец директорът на КЦМ АД — Пловдив, стар­ ши научният сътрудник, доктор-инженерът Никола Доб­ рев върна договора с ИК „Христо Ботев“ за романа ми „Този, с чуждото лице“ с осенението, че дал за прези­ дентството „помощ“ от 283 милиона лева и се страхува да не го сменят, ако спонсорира българската художест­ вена литература. И то е колко? Казват, че само месечна­ та му заплата, с която лично него го „подпомага“ фирма­ та „Гленкор”, е повече от издаването на една книга, а КЦМ АД — Пловдив, по време на зърнената криза е из­ несло повече пшеница от цветни метали. Защо тогава да се сърдим на нещастника Христо Кал­ чев, че иска да бъде изхвърлен от българската художест­

180

вена литература Иван Вазов? Нормално за страстите български, както пише в своя „Великден“ Тончо Жечев. И ето, за разлика от Патриарха, който за такива като Хри­ сто Калчев казваше: „И чието име не ще спомена, от страх мойта песен да не оскверня“, ние го назоваваме и наричаме свой приятел. А на автора на „Цикълът на Месалина“ и „Ликвидирайте Генерала!“ не му пука. Разсърдиха ли се на измишльотините му самият Иван Костов и Богомил Бонев? Не! Рекламата, братче! Как то­ гава да не бъде изхвърлен дядо Вазов, когато е бил наис­ тина „Жив отклик на духът народен“, а сега никой от българите не е сигурен „червен“ ли е или „син“, в Евро­ па ли е, или трябва да си плати, за да влезе в нея, когато вече си „признахме“, че светите братя Кирил и Методий са „гърци“, а „проклетият“ старец Иван Вазов ни учеше: „Че и ний сме дали нещо на светът — и на вси славяни — книга да четат!“ Петър Христов

ЛИТЕРАТУРАТА Е ОРЪЖИЕ ЗА ХЕТЕРИ И ХУЛИГАНИ — Г-н Калчев, какво става с вашия роман за борците? — Първо, няма да разговаряме на „вие“. Второ, въпросът ти звучи като „роман за знатните тъкачки“. Този тип бълвоч се наричаше „производствен роман“. А аз се мъча над книга с претенции за достоверна картина на събитията от 1990 г. до днес. Работното й заглавие е „Съдба, кучко продажна“. И ако борците са реална част от съвременното ни общество, би трябвало да намерят място в тази книга. —Те наистина ли са едноклетъчни? — Можем да им пришием десетки епитети и пак явле­

181

нието „борци“ да остане неизследвано. Силовите брига­ ди с бухалките естествено не са много по-интелигентни от амебата, но лидерите им не бива да бъдат подценява­ ни. Васил Илиев, Атанас Комшев и някои от още живите босове бяха с дарба на водачи, макар че от обществена гледна точка тази дарба носи отрицателен знак. — Не те ли е страх от мъст? — Литературата е рискована дейност. Тягостно дълъг списък писатели са платили с кожата си интелектуалната свобода. Вийон, жертвите на инквизицията; на Хитлер, Сталин и Мао, днес Рушди. Погрешно е да се третира пи­ сането като кабинетна дейност. Литературата е оръжие за хетери като теб и хулигани като мен. Ако ме убият, зорлем ще ме направят национален герой. Ни политици, ни аген­ ти на КГБ и ДС, ни борци имат нужда от мъченик. Нито аз — от нетленната слава на мъртъв герой. — Да, ама ти вече си патил... — Намекваш за зимата на 1994 г. В интервал от три месеца върху главата ми се изсипаха яростните удари на съдбата. Ограбиха ми апартамента, разбиваха ми кола­ та, пребиха ме трима професионални биячи на едно от най-оживените места в София, имитирайки грабеж, и като връх на гаврата опитаха да ме вземат запас. Обадих се на един приятел, тогава в ешелоните на най-висшата власт. Поисках да използва служебното си положение и да открие лицето, което насъсква „божия гняв“ срещу мен. След ден-два се обади: „Водиш някаква вестникар­ ска рубрика „Рубикон“? Веднага я прекрати. Иди си пий водката и не се гаври с властта.“ Продължих „Рубикона“ и го спрях едва когато ми омръзна. Ще го подновя за следващите президентски избори. — Правилно. Дръж се на положение. Ти си славен подуянскй аристократ. — Аристократ не, но буржоа да, което хич не ми пречи на фона на Хайтов и подобни нему властващи литератур­

182

ни цървули да изглеждам ако не като патриция Петроний, поне като малкия лорд Фаунтлерой. — Не се дръж толкова арогантно-тъмносиньо! — Тъмносиньо, глупости. Аз съм антикомунист и това е всичко, що се отнася до моята идеология. Винаги съм бил. Не ме приеха нито пионер, нито комсомолец, да не говорим за БКП. Да не останеш с погрешно впечатление, че това ме е огорчило или аз съм се натискал, пази боже, никога. Но в моя антикомунизъм има и доза личен его­ изъм. Сега съм рентиер. Никога вече няма да ми се на­ ложи да чакам заплата, хонорар, да не говорим за комич­ ните им пенсии. Това обаче дължа на рода си, а не на благоволението на някой политик самозванец. — Самозванци ли са творците в политиката? — Това е друг разговор... Мен Вежди ме изненада! Той, който демонстрираше безпогрешен усет за власт, позволи на интуицията да му изневери и заложи публич­ но на печелившия кон. Имам едно обяснение и ще му го кажа от страниците на вашия вестник: „Започваш да ос­ таряваш, приятелю!“ — А ти на кого заложи, а, мъдрецо? — Аз просто съм антикомунист. И солист. А все ме набутваха в оркестри. Бях в СБП — напуснах. Както в при­ родата не съществува стадо лъвове, така и стадното писателство е комично. Имаше понятие за подчертаване на писателското единство — съюзен живот! Кристализи­ рал кретенизъм... За малко бях член на ДП — влязох по емоционални подбуди, напуснах с ледено рацио. Някога фехтувах, в тоя спорт зависиш само от себе си. Когато избирах жизнения си път, останах при фантомичната магия — литературата. Тя е самота, тишина и нечовешка мъка. Затова стадната дейност на мъчениците на слово­ то само ме разсмива. — А лошо ли ни беше в покойното писателско кафене? — Това е друга тема. „Сивото поточе', както му вика­

183

ха, беше своеобразна борса. Литературата има и търгов ска страна, тя се извършваше главно там. Там си пиехме питиетата, там ни намираха тези, които ни търсеха, зам ние търсехме тия, които ни трябваха, там се зараждаха любови, бракове, разводи. И не беше само писателска кръчма. Събираха се художници, музиканти, артисти... Стените на заведението още съхраняват духовете на вс лики покойници на българската култура Васил Попов, Павел Вежинов, Иван Радоев, Огнян Фунев, Иван Кожуха ров... Намери се бандит, овластен от литературните тру бадури на БКП, и унищожи една традиция. Хайтов и шайката му някой ден ще леят кървави сълзи за този ван далски акт. — А в „Независимото сдружение“ значи са ангели? — Те са прави да искат да се разграничат от СБП. Само че го правят страхливо. Днес „Сдружението“ е фор мация в рамките на казионния съюз. Питах Любен Дилов какво означава това, преведено на бз»лгарски. Не можа да ми отговори. Ако е формация на писатели, които искат да измият лицето на литературата пред многострадал­ ния читател, високо и ясно да теглят една на комунисти­ ческите мекерета и категорично да скъсат с позорното съюзно минало, което и Тодор Живков презрително на­ ричаше „литературна ясла“. Стига половинчати мерки. Вън от СБП, анатема на подлеците, маскирани като пи сатели, и край. И стига скандали на гърба на Яворов, който имаше куража да живее като свободен дух и писа­ тел и да умре като мъж. Не тревожете покоя на гения. Сведете глава пред великото му дело и вървете на май­ ната си! — И аз ли там? Или да си основа едноличен съюз? — Колкото повече съюзи, толкова по-смешно. Незави­ сими — нищо не зависи от тях! Свободни — но от какво? Най-вероятно от данъци. Повръща ми се от маниаци-ге­ нии. В България има десетина души истински писатели.

184

но на тях не им пука въобще ни от съюзи, ни от фалшива вестникарска популярност. — Преди три години ти се самоиздигна за президент. Ще по­ следваш ли пак светлия си пример? — Тогава, като започнах памфлетната си президентска кампания, Жорж Ганчев ме завари на бара в „33-те сто­ ла“. Опря тежка ръка на рамото ми и каза: „Защо ти е да ставаш президент, мили мой? Имаш прекрасна професия. Не ти липсват средства, популярност, жени... Ако станеш президент, ще бачкаш по 25 часа — роб на 8 милиона неблагодарници.“ Изумен разбрах, че българинът е загубил чувство за хумор и памфлетите се бъркат с послания. —Че Жорж ли не е хумористичен българин? — ...Един ден обаче Иван Славков и аз ще се кандидати­ раме наистина. И двамата отговаряме на всички възмож­ ни конституционни условия плюс популярност, познаване на електората и личен чар. Ще играем публично една сед­ мица мешана табла. Победителят — президент, победеният — вице, за два мандата, после смяна на караула и така 16 години мир, национално съгласие и благоденствие. — Какво ше кажеш за очертаващата се конкуренция — Желев, Соколов, Жорж, Сендов, Пирински? — Джурасик парк! Дива скука навява от тези имена. — В такъв случай я кажи нешо за жените. — Дълбоки води... Ако си се родил мъж, жените естестве­ но са най-съществената част от живота ти. Всичко в дей­ ността на мъжа е подчинено на идеята за идеалната жена, макар че тя не съществува в природата. Кариера, стремеж към пари и лукс, външната декорация, всичко това се нари­ ча жена. Великите подвизи и най-садистичните престъпле­ ния задължително са посветени на някоя жена. Преди да навърша 50 г., бях от т. нар. пигмалиони. Вечно произвеж­ дах нечия кариера. Правих актриса, провалих се, певица — същият резултат, журналистка — провал след провал. До­ статъчно бе да се отделя една крачка от креатурите, си и те

185

рухваха драматично като вавилонски кули. От предългата си Пигмалионова биография мога да ти заявя със сигурност, че никой, дори самият Господ не е в състояние да превърне патката в изящен, елегантен лебед. —Способен ли си да се биеш заради жена? А за идея? — Мъжът, самообявил се за „истински мъж‘, убива! Морета кръв са изтекли за тези две фикции, които не за­ служават дори повишаване на тона. И ако все пак жената е нещо материално, което може поне да бъде... пипнато с ръка, то идеите, особено политическите, са онзи кошмар, който може да внуши на простака, че е на нивото на Айн­ щайн или има право на равен старт с някой от фамилия­ та Кенеди например. Представяш ли си нещо по-страш­ но от идеите на волнодумеца Ж.-Ж. Русо, експери­ ментално приложени върху „широките народни маси“ от азиатския психопат Сталин? — Споделяш ли сиромашкия ми възглед, че без пари няма са­ мочувствие, а оттам и творчески размах? — Парите не са ми били никога кой знае какъв проблем и не развих комплекс на тази тема. Родът ми беше богат, мощен и ларж. Докато бяха живи родителите ми, джобовете ми бяха пълни, а имах ли аз, имаха всички около мен. Когато останах сам, се изправих „на педали“ и се справих с паричния проблем — общо взето, кошмарен за по-голяма част от населението. Ако трябва да бъда пределно откровен, разполагах и с фамилни резерви. Но абсолютно съм съгласен — умният човек не бива да бъде беден. Ех, ако е — може би не е достатъчно умен. Или не е насочил усилията си в „конвертируема“ посока. Ако обаче някой, та бил той и писател, очаква държавата да му осигури екзистенц-минимума на необходимото за творец жизнено рав­ нище, той е за окайване. Не съм годен да чу съчувствам. Миряна Башева 1995 г.

186

ДЖУРАСИК ПАРК —Поласкан ли сте, че книгите ви надхвърлиха по тираж Базо­ вите произведения? — Боже мой, нищо не ме ласкае. Вазов е автор от друго време. Моите книги са предизвикани от пазара, а Вазов си е Вазов. За мен той е ужасно отегчителен автор. Ненавиж­ дам го. Ако бях министър на образованието, щях да забра­ ня да се изучава в училище. С неговите: „Кат Русия няма втора тъй велика на света“, и т. н. Тия русофилски диво­ тии объркаха главите на много поколения българи. От българските писатели понасям само Алеко Константинов. — От световните автори кой ви е любим? — Пейката е много дълга. Има книги, които писателят съзнава, че не може да напише, като „Вълшебната плани­ на“ на Томас Ман или като „Бесове“ на Достоевски. Пре­ прочитам Джером К. Джером. — Противник сте на русофилството, но днес отново гледаме с отворени очи към Русия, Нашият президент работи за подобря­ ването на отношенията ни с тази страна. — Има два типа гледане към Русия. Едното е на поли­ тиците, другото е на нас, обикновените хора. Русия е го­ лямото бедствие за България за всичките й времена. — Виждате ли се с колеги писатели? — Виждам се с Димитър Паунов и Боян Биолчев, но това не значи, че трябва да ядем от една паница попарата. Ако намеквате за писателските съюзи, ще ви кажа, че са отврат. През 1990 г., без да ме питат, ме избраха за директор на имотите на СБП. Само като ги гледах тогава какви жалки черва са, ми беше неудобно. Повръща ми се. В България има десетина истински писатели, но на тях не им пука от никакви съюзи. Съзнавам, че изказването ми не е елегант­ но. Ако искате, го махнете, но ми писна от елегантни реп­ лики. Държавата ни ще се оправи, но литературата ни не.

187

Ако се появи нещо интересно, то ще е от младите момчета и момичета, които започват да пишат сега. — Откъде взехте информация за книгите си? Срещахте ли се с борчета? — Дюма не е бил мускетар, нито Достоевски идиот Писателят не трябва да се набърква в средата, за която пише. Общувах си и с борчета, и с ченгета. Познавам ог ромна част от гангстерите. Освен това много висши лицаи ме информираха за мафиотите. Опитаха се да ме изкарат ту борче, ту ченге. Хомосексуалист и негър не са ме правили само. Осведомеността е рефлексия вътрешния ритъм на човека. Вярно е, че някои неша ста ват на тъмно и на сянка. Аз знам например какво ше се случи в държавата след месец-два. — Какво ще се случи? — Бонев и сие ще ударят балтията на групировките във Враца, Варна и Бургас. — Министър Бонев ви е много любим. Направихте го герой -а книгата си „Ликвидирайте Генерала“. — Много разчитам, че това момче ще се справи с об­ становката. В момента България е заприличала на Джурасик парк. Харесвам Бонев, но не го лаская. От него ие ми зависи нито животът, нито кариерата. Вярвам и на Иван Костов, и на Петър Стоянов. Мисля, че те са много повече в час от предишните бухали. — Изненада ли ви траурната еуфория по време на погребени ето на Тодор Живков? — Бившият Първи бе еманацията на Андрешко. Той беше най-хитрият възможен селянин, докопал се до властта. Идеално оперираше с нея. Режеше глави, както си искаше. Не му липсваше вътрешната нагласа, че тряб­ ва да задоволява по някакъв начин тъй наречения народ, и създаде панелното щастие. Тия, които скърбяха за смъртта му, плачеха не за Тодор Живков, а за панелното си щастие.

188

— В момента тема номер едно в пресата са мултаците. Няма ли да ги опишете и тях? — Спомняте ли си, че Андрей Луканов беше герой в първите ми книги? В деня на неговото убийство ми се обадиха от радиото и ме питаха: „Чухте ли новината?“ Отговорът ми беше: „Жалко, убиха ми реда.“ —Какъв ред? — По мои предвиждания Илия Павлов трябваше да бъде убит преди Луканов. Размина му се само с атентат. — Какво бъдеще предричате на шефа на Мултигруп? — Илия Павлов оцеля временно. Всички борчета са по­ койници. Имената им пълнят дълги тягостни списъци и никое от тези момчета няма да навърши 40 години. —Всички сме временно живи. — Не! Ние сме временно живи дотолкова, доколкото Господ ни е дал дни. Златните куршуми за мафиотите са отдавна подготвени. —Врагът на СДС вече май не е БСП, а Мултигруп. — СДС е силна, мощна партия на власт. Какво значи да си на власт и някаква фирмичка, пък била тя и Мул­ тигруп, да ти е враг? Иван Костов може да ги размаже като хлебарка на паркета за един ден. Ако Илия Павлов си въобразява, че може да се бори с правителството, зна­ чи е за психиатър. А БСП е рухнала банка и просто не може да съществува в тоя си вид — от сталинисти до имитация на социалдемократи. Никакви бели не може да направи вече тая формация. С една дума — отива на кино. — Знам, че сте заплашван от бандитите, които са герои на книгите ви. Страхувате ли се за живота си? — Преди три години ми пратиха убийци в Балчик. Навръх рождения ми ден от съседна маса ми изпратиха бутилка шампанско с надпис: „Вместо куршум“. Борци­ те ми бяха подписали смъртната присъда. Бях принуден Да се обадя в МВР, защото имаше заплахи и към жена ми

189

и сина ми. Безкрайно съм благодарен на тогавашния вътрешен министър Николай Добрев, който заяви, че гла­ вата на писателя Христо Калчев е под личната му про­ текция. Вижте, ако са един или двама, борчетата не са страшни. Жалкото е, че са много. Разбира се, че се стра­ хувам. Само идиотите нямат чувство за самосъхранение. Но освен страх имам и самосъзнанието, че трябва да се каже какво става в държавата. В момента три наказател­ ни дела ми висят на главата за обида и за уронване на престижа на много известни люде в страната. Няма да ви кажа имената. В края на септември процесите ще поч­ нат и ще бъде голям цирк в съдебната зала. Ще се защи­ тавам сам. — Разговорът ни стана много борчески, по-добре да си пого­ ворим малко за жените. Преди време ми казахте, че нямате дове­ рие на женската литература. Още ли е така? — Жените са дълбоки води, но няма жена, която да е станала голям писател, диригент или режисьор. Тези професии са предназначени за звероукротители, каквито могат да са само мъжете. Това не е присъщо на нежната половина от човечеството. — Какво е присъщо на жената? — Да ражда деца и да се върти в кухнята. — Звучи много обидно. Защо сте намразили жените? — Аз да съм намразил жените? Напротив, женил съм се три пъти. Имам скандални любовни истории и в България, и по света. Жената е единственото нещо, кое­ то стимулира мъжа. Но това не значи, че може да стане добра в по-горе изброените професии. Вярно, има и па­ радокси. Например Маргарет Мичъл е написала пре­ красната книга „Отнесени от вихъра“, но е една; Марга­ рет Тачър беше суперпремиер на Англия, но е единстве­ ната. — А парите?... — Парите не са ми били никога проблем. Така и не

190

развих комплекс на тази тема. Финансовото ми състоя­ ние не зависи от моите книги. Отдавна съм рентиер. Ако книгите, които пиша, се продават добре — чудесно! Ако не, майната му. Слава богу, романите ми се пласират добре, и то е, защото имам куража да кажа истината. Съгласен съм, че умният човек не бива да бъде беден. Ако обаче някой, та бил той и писател, очаква държавата да му осигури екзистенц-минимума, той е нещастник за окайване. Не мога да му съчувствам. —Формулата ви за успех? — Истината. Да пиша сега е мое задължение. Погреш­ но е да се смята, че литераторът е кабинетен чичко, потънал в прах. Писателят е второ правителство в нор­ малните държави. Дано да доживея и в България да ста­ не така. Валя Стоянова ПО ПРОФЕСИЯ СЛУГА Христо Калчев Една вечер в ресторанта на Съюза на писателите, докато си пиех водката, преброих първоначално с раздраз­ нение, а накрая с откровено веселие седем кандидати за президент на Република България и един дисидент за министър-председател с комунистически мандат! Докато траеха телевизионните дебати по изборите, в София плъзна фразата „преброяване на идиотите“, но дори и находчива, в тази сентенция ми липсваше нещо. Една година ми трябваше да наместя пъзела и да погледна зад истинската скрита картинка на българския политически живот. Преброяване на идиотите. Иначе на какъв фон би изпъкнал и победил в изборите настоящият ни прези­ дент. Едно е да станеш лидер на държавата, сравнявай-

191

ки се с В. Вълканов, Йоло Денев, Дим. Марковски и т. н., друго е да застанеш в преки дебати срещу Клинтън, Мейджър, та дори и срещу нещастния Звиад Гамсахурдия.Според рутинната фразеология царе, президенти, премиери, патриарси и т. н. титуловани особи са слуги на народа. Това не е празно кокетство, напротив, това е може би единственият разумен аргумент за създаването на подобни институции. Историята на културата ни учи, че театърът се е зародил в най-дълбока древност, а ро­ лята на режисьора се е появила столетия по-късно от чи­ сто звероукротителски нужди. По подобен начин се е пръкнал и диригентът. Добре, но режисьорът и дири­ гентът са диктатори на трупите си, докато президентът е най-обикновен слуга на своя, частния, личния народ. Добре бе, мама му стара, понеже се чувствам годен да бъда слуга, обявявам своята кандидатура за президент на Република България. Основанията ми са много и мно­ го съществени. 1. За разлика от президента Желев, който е бивш член на БКП, марксист и философ на очевидното, аз не съм бил дори член на пионерската организация, камо ли на ДКМС, БКП, ОФ и т. н. 2. За разлика от президента Желев аз никога не съм вярвал в Маркс, Енгелс, Ленин, Димитров, Сталин, Червенков и т. н. Предпочитал съм Ханс Кристиян Андер­ сен, Вилхелм Буш, Ръдиард Киплинг и тям подобни. 3. За разлика от президента Желев аз не съм франкофон, но говоря френски. При него може би за шик е точно обратното. 4. Аз съм висок 181 см и тежа 70 килограма и би било по-достоверно, ако не той, а аз бях излъгал президента Буш, че България вече не е комунистическа страна. Първо, нямаше да го гледам от долу на горе със „счупен врат“ и, второ, нямаше да имам нужда от преводач. Го­ воря и английски, но конституциите на Великобритания

192

и САЩ не ми позволяват да се кандидатирам за техен президент, затова ми остава единствено България. 5. Аз съм бивш спортист, владея тялото си и никога, дори мъртвопиян, няма да падна от стълбата на който и да е самолет, та бил той и космически кораб. 6. С която и жена да съм, от Лейди Д до последната провинциална повлекана, с лекета, бримки и претенции, никога и под никакъв претекст не бих й позволил да пре­ лее питието си от своята чаша в моята, когато сме на прием в древна стомилионна империя, само защото ба­ бата на баба й, „аристократка“, разбира се, е варяла найвкусната кайсиева ракия в околията. 7. „Кради по-малко“ — Дарио Фо. 8. Когато един президент назначава за премиер няко­ го от фамилията Беров — Хоринек, той е длъжен заради славянското единство да назначи Беров за министърпредседател на България и от елементарна учтивост — Хоринек на Чехия. Да ме извини Вацлав Клаус, така доб­ ре си пихме питието през декември 1989 г. 9. Който минава от социалистически към мирен пре­ ход, трябва да отвори тълковния речник, там пише черно на бяло — проход и преход не е едно и също нещо. Не беше ни по времето на Перикъл, ни при Маркс, а най-малко ще бъде по времето на световноизвестния философ Желю Желев. 10. И така аз се кандидатирам за президент на Репуб­ лика България. На какъв електорат бих могъл да разчитам, по дяво­ лите. Хвърлил иронията зад гърба си, установявам, че имам всички шансове да бия веселиновския левент при едни президентски избори. Издал съм 17 книги в над 500 000 тираж и се е намерил кой да ги купи, щом ги няма по книжарниците. Значи мога да разчитам на една сериоз­ на читателска маса. Цялата спортна общественост ще застане зад гърба на бившия си колега. Ако не друго, от

13. Диалози

193

спорта са ми останали силуетът и походката, а това е все пак повече от кон, препънат с букаи. Разбира се, мога да разчитам и на онази част от художествената интелиген­ ция, която не е слугувала на комунягите, няма вини за изплащане и представлява онази част от духовния елит, която днес е лицето на нацията. С мен ще бъдат и рокаджиите. Само да им кажа митинг, концерт ще ми спрет­ нат. Кой ще остане с Желю! Комуномарксистите — твърд електорат, не подлежи на развитие. Турците — едва ли. Какво видяха от Желю освен нереалните цени на тютю­ на. Военните и полицията — никога. И те като спортис­ тите не си падат по сиви гугутки, скрити на завет в улу­ ците на Президентството. Селяните — кой е този селя­ нин, особено в България, който иска да го управлява ра­ вен нему и по произход, и по диалект. Тогава каква е рав­ носметката? Аз съм следващият президент на Република България. Зарът е хвърлен. Рубикон е в краката ми. С Бога напред! АЗ СЪМ ЖИТЕЛ НА ПЪРВИЯ БЪЛГАРСКИ ГРАД НА ИСТИНАТА защото се отвращавам от лъжата, демагогията и те­ рора, на които в продължение на 45 години ни беше под­ ложил комунистическият режим. Знам всичко за комунизма - от псевдонаучната му те­ ория до квазиполитическата му икономика, от червения му терор до архипелазите „Гулаг“, разпръснати по тери­ ториите на така наречените социалистически страни. Лаская се от мисълта, че комунизмът не може да ме излъ­ же, в каквато и социална мимикрия да ни се представя. Разпознавам го безпогрешно - и в развитие, и в научния, и в новото му превъплъщение като демократичен социа­ лизъм. Новата социалистическа партия продължава старите си комунистически традиции, въпреки че полага неимоверни,

194

дори трагични усилия да изглежда обновена и демократи­ зирана. Демократизация! Такова понятие не съществува. Един народ или живее в демокрация, или не. Или има сво­ бода на словото, на печата и човешките права, или продължават демагогията и терорът на научния, развития и т. н. превъплъщения на комунизма. Затънали сме до гуша в лъжи. Президентът ни се оказа лъжец, правителството симулира, че предприема решителни действия ту за изли­ зане от стопанската криза за огласяване на стопанския дълг и за огласяване на размерите на партийно-държавно­ то ни имущество. Излъга, че ще погребе Георги Димитров на 2 юни... Лъжи, лъжи, лъжи . .. Лъже директорът на теле­ визията, лъже и разпалва национална вражда главният ре­ дактор на в. „Дума“. До гуша ми е дошло от титулувани лъжци, искрено заели се да демократизират обществото ни. Ние, гражданите на първия български Град на истина­ та, отказваме да им вярваме. Добре съзнаваме, че нашите протестни действия по думите на г-н Вагенщайн консоли­ дират иначе доста разделени комунистически сили, но ня­ маме избор. Или ще постигнем победа на истината, или костите ни ще изгният на площад „Демокрация“. В. „Демокрация“, 1994 г.

ЗА БАНДИТИТЕ И ДЕПУТАТИТЕ „За разлика от бандитите, които са персони с цвят, вкус и много подправки, депутатите са пластмасови кук­ ли. Те са едни почти безполови същества, които не могат да предизвикат нищо друго у мен освен крайно отегчение. Всичко, което лъха от парламента, ми навява усещане за Досада и скудоумие. Когато повечето от тях излизат на трибуната, имам чувството, че ми казват: „Пригответе се, че ще лъжа, но се правете, че не го забелязвате.“

195

ПИСМО ДО БОРЦИТЕ Кой ще ни пази от пазачите? Реч на Катон Старши пред римския сенат по повод създаването на Преторианска гвардия Момчета, Както знаете, аз се кандидатирах за президент на Ре­ публика България и във връзка с предизборната си кам­ пания искам да разменя някои мисли с вас за общо бла­ го, надявам се. Загледан, захласнат в политическата обстановка на Балканите, стигам до някои изводи, които искам да спо­ деля като спортист със спортисти. Това, което ми прави впечатление примерно в Босна, е, че никоя от враждува­ щите сили не се е сетила, че по цял свят идеите и изпълнението се контролират от два различни щаба. Единият, грубо казано, мисли, другият действа. Значи ли това, че думите са по-тежко оръжие от куршумите? Зна­ чи, разбира се. И така, първо са думите, а после всичко останало. Понеже имам намерение да ползвам услугите ви за це­ лите, които преследвам, чувствам се задължен да споделя житейския и литературно-историческия си опит, натрупан през годините. Мафия... Мафията се заражда в Сицилия като национално движение против френските окупатори, изражда се в нелегална организация, която феодите полз­ ват, за да държат населението в шах, и т. н. Това и децата го знаят. По-интересен и значително по-поучителен е про­ цесът сливане с държавата. А ако нашите интереси съвпа­ дат, то е именно там. Как да превърнем цялата държава в мафия, на която аз, разбира се, ще бъда върховен Дон. В Америка тази почетна служба се нарича „капо де тути капи“ (глава на всички глави).

196

Момчета, когато става дума за Мафия, Коза ностра или Синдикат, както го наричат съвременниците, има някакви емблематични имена, които веднага изплуват в съзнанието ми — Ал Капоне, Чарли (Лъки) Лучано, Вито Дженовезе, Сам Джанкала и т. н. Списъкът е много дълъг. Предлагам ви да помислим върху съдбата на тези дръзки, свободомислещи и, разбира се, свръхбогати мъже. Първият образ, който ми се натрапва, това са мъже, облечени в костюми райе, с гардения в бутониери­ те, с борсалино на главите и с двуцветните обувки „Бруукс“ на краката. Дотук великите мафиоти са еднакви като матрьошки. Разликата тепърва започва. Животът, тоа­ летът, поведението, куражът еднакви — смъртта различ­ на. Какво толкова недостъпно искаха сицилианските до­ кове, та с такава лекота вървяха срещу куршумите. На първо място жени. Декоративни, празноглави курви с лош произход, нулева култура и никаква представа от понятието морал. Та тази стока може да си позволи все­ ки докер на което и да е пристанище. Пари! Еврейската мафия е много по-богата от сицилианската, но никога никой не е знаел как се казва шефът й, дали е един човек или консорциум и още по-малко къде е централата. Зна­ чи какъв е изводът — жените и парите не заслужават нито капка кръв от вените ви, а вие за жалост леете кръвта си на ангро из софийските улици. Вождовете на американските кланове изпукаха като кучета кой в затвора, кой разкъсан от автоматичен откос, кой заклан като свиня от собствените си гардове. Някой от вас да си спомня името Майер Лански? Мафиот, ев­ реин, главен счетоводител и генерален координатор меж­ ду престъпните фамилии. Припомням ви — Майер Лан­ ски беше единственият, който умря в леглото си от есте­ ствена смърт, на всичко отгоре има нахалството да извърши това в дълбока старост. Лански, без да стреля нито веднъж, беше убил много повече хора от всички из­

197

броени донове. С какво, момчета? С думи, разбира се. С думи, подредени в присъда. До какъв извод стигаме то­ гава? Едни мислят, други действат. Едни стрелят и ги­ нат като мухи, други издават присъди и угасват тихо в пухените си постели. Понеже, както установих вече, имаме общи цели — сра­ стването на мафията с държавата, — да се разберем предварително. Аз, вашият президент, ще мисля, вие, моите поданици, ще действате. Болшевиките, които бяха хиляди пъти по-големи бандити от вас, вместо да водят улична гангстерска война, предпочитаха да се инфилтри­ рат в полицията, във войската, в Министерството на външните работи, в Министерството на финансите и т. н. Какво оставяте за конкуренцията — приютите за сира­ ци, старопиталищата, Червения кръст, Противопожарна­ та защита, детските градини и ясли, психиатриите и по всяка вероятност затворите. Да сте чули някога българ­ ски болшевик да е лежал в пандиза след 9. IX. 1944, ос­ вен Янчо Таков, разбира се? А вие, както сте го подкара­ ли, много скоро ще гледате само през решетките сияйни­ те изгреви и залези на демократичната ни родина. Да минем от общите постановки към реализацията на общите цели. Както казваше Ленин, „Който не е с нас, е против нас“. Това, преведено на български, означава, че ако в предизборната ми кампания не сте с мен, когато утре стана президент, а в това може да не се съмнявате, ще ви размажа като хлебарки по паркет. Не третирайте тези думи като куршуми, а като съвет от спортист към спортисти. И така, момчета, първата ни цел е да завладеем полицията. Вместо да се стреляте по улиците с ченгетата, подавате си ръце, слагате по една качулка и не само не ми разбивате втора кола за две години, а напротив — оставям ви я на отговорно пазене и се заемам с моите висши държавни дела. После превземаме армията. Организираме отвличане на министъра на отбраната

198

и го разменяме срещу генералски пагони. Тогава не само че никой няма да ми досажда с вечните си повиквателни за запас, а аз, президентът — главнокомандващ и съответно генерал, ще свикам в запас комунистите от цял свят и ще ги пратя на палатков лагер зад Полярния кръг, в Колима например, едно рай­ ско кътче, което именно те сътвориха. Тогава „Позитано“ 20 ще стане щаб на борците, а Велко Вълканов — главен масажист, мениджър, дилър, холдър и т. н. на мафията държава. Следва­ щата ни цел ще бъде, разбира се, Министерството на външните работи. Всеки борец с агреман — това е задачата, скъпи при­ ятели, закъде и от кого няма значение, до моето триумфално влизане в президентството. После знаете далаверата — вие ми пазите колата, кожата и т. н., а аз на вас — кой каквото си меч­ тае. Няма да се циганим на дребно. Ние — Министерството на финансите, респективно банките. Аз съм заможен човек, мом­ чета, кой знае каква нужда от мангизи нямам. Ако имах, щях да тръгна да си събера вересиите. Но нашата държава мафия ще има крещяща нужда от финансова мощ. На първо място ще се наложи рано или късно (по-добре късно) да изплатим външния си дълг, нищо че не точно ние сме го направили. Второ — щом ще ставаме хора на духа и словото, ще бъде елегантно да се разоръжим. А разоръжим ли се веднъж, ще станем беззащитни барани. Охрана, както сами знаете, е огромно перо. Някой ден ще го включа в държавния бюджет, но дотогава ще трябва сами да посрещаме разноските си. И така — джентълменско споразумение. Вие седите зад гърба ми в предизборната ми кампания, а веднъж вляза ли в бяло-сивия дом, аз поемам останалата част от раз­ носките, от отговорностите, а защо не и мечтите за едно спокойно демократично бъдеще в нашата частна Коза ностра, в която няма да има комунисти, демократи, про­ дажни курви и т. н. С вяра в бъдещето Вашият президент ХРИСТО КАЛЧЕВ

199

ЗА ФЕХТОВКАТА КАТО ПРИЙОМ В ДЕМОКРАЦИЯТА НИ Христо Калчев Фехтовката е непопулярен спорт в България и неефек­ тивен за хора, които не познават принципите му, начи­ ните за нападение и защита. Фехтовката като имитация на дуел си поставя целта да прекърши волята на против­ ника и да отнеме живота му, макар и символично. На пръв поглед рицарски спорт, практикуван от аристокра­ ти и воини. В характера на този спорт са скрити гигантски маси­ ви от подлост и коварство. За несведущите и фехтовалната атака, и фехтовалната защита са изградени върху измамата. Това е точната дума. Има измама с първо, второ, трето и т. н. намерение. И колкото по-добре вла­ дееш тези прийоми, толкова по-добър фехтувач си. Дотук — спортното обяснение на явлението. Следва едно обяснение, което е чисто психологическо. Когато природата на един спорт проникне в психика­ та на един човек и той заживее с него, той започва да не различава фалшивия дуел, наречен фехтовка, от реалност и ежедневно поведение. Прийомите остават и спор­ тистът, който ползва измамата в благородния спорт, на­ речен фехтовка, ги превръща в свое поведение. Деформира се психически и започва да мисли и да действа като измамник. Понякога, не съзнавайки това, той може да се превърне в национална трагедия. Много пресен е случаят с психопата Жан Виденов и псевдорицарското му поведение на трениран фехтувален измамник, за да допуснем друг психопат, професионален лъжец и измамник като Жорж Ганчев да възседне като кобилката си Деси крехката ни демокрация.

200

970811 12.54 * 524114 СФ 4 5221 IB СТС 46 СОФИЯ 23/92516 70 11/8 БЪРЗА

1230

лз

ХРИСТО КАЛЧЕВ ПИСАТЕЛ УЛ АСЕН ЗЛАТАРОВ 9 ГР СОФИЯ 1504 ДРАГИ ХРИСТО, ЖИВОТЪТ СИ ТЕЧЕ И ОТБРОЯВА ГОДИНИТЕ НА ВСЕКИ ОТ НАС ПРЕХОДНОСТТА НИ НЯМА ДА Е СТРАШНА АКО ПОКОЛЕНИЯТА НИ ЗА­ ПОМНЯТ С ДОБРИ ДЕЛА ЗАТОВА НЕКА РАБОТИМ ЗАЕДНО ЗА БЪЛГАРИЯ И ПО-ДОБРИЯТ УТРЕШЕН ДЕН НА ДЕЦАТА НИ ЖЕЛАЯ ТИ ЗДРАВЕ НЕПРЕСЪХВАЩ ТВОРЧЕСКИ ДУХ И НОВИ УСПЕХИ НА ЛИТЕРАТУР­ НОТО ПОПРИЩЕ ЧЕСТИТ РОЖДЕН ДЕН ПЕТЪР СТО­ ЯНОВ ПРЕЗИДЕНТ НА БЪЛГАРИЯ БЪРЗА ЛЗ 9 1504

201

ъгълът Разказ от Христо Калчев

В НОЩТА на абитуриентската им вечер почина Петър Хабров. В три и половина излязоха от бара на хотел „България“, нощта беше посивяла, над Подуяне светлее­ ше, скоро щеше да съмне. Тръгнаха хванати за ръце, пе­ еха, целуваха се и изчезваха в страничните преки. Тази нощ предизвика четири аборта и един смъртен случай. На входа на парка се разделиха по двойки и тръгнаха към плажа. Тогава Петър и Соня отишли в алпинеума. Подхлъзвайки се по мокрите камъни, Петър си счупил врата на височина, по-малка от метър. Експертизата беше категорична: „В пияно състояние!“ Погребаха го в понеделник сутринта. Момчетата от класа дойдоха в абитуриентските си костюми, онемели и настръхнали. Претупаха погребението. Единственото място, където разлепиха некролози, беше „Ъгълът“. Два месеца по-късно Соня абортира. Сестрата на Сте­ фан Ламбрев ги изпрати на някакъв адрес зад хотел „Плиска“. След дълги преговори успяха да се доберат до лекаря, миришеше тежко, на прозореца беше изправен дюшек, който трябваше да изолира шума отвътре навън. Чакаха две жени, Соня беше третата. — Постойте тук! — каза жената на лекаря. — След по­ ловин час сте вие. Удържа на думата си. Димо отиде за такси, а Наум и Соня изслушаха писъците на другите жени. Макар спода­ вени, виковете идваха като намек за предстоящ ужас. Изтръпнал от страх, вир-вода, Наум се чу да казва: — Да си вървим, Соня! Не си отидоха. Соня не извика нито веднъж и когато я видя тебеширенобяла, със светнали от страх очи, Наум

202

не повярва, че всичко е свършено. Не беше! Напротив, едва тогава започваше. Отидоха у Робеви, родителите му бяха умрели и той живееше с престарялата си леля. Над­ вечер Соня вдигна температура. Когато в полунощ помо­ ли да я преоблекат (леглото било потно), откриха, че лежи в локва кръв. Наум отиде за родителите й, но не я зава­ риха. Димо беше повикал линейка и бяха я откарали в „Пирогов“. В началото на септември Соня почина от сепсис. Абортаджията беше пробил стените и замърсил кръвта. При първия преглед установиха увеличена левкоцитоза, а през следващите месеци процентът растеше мълние­ носно. Соня умря в един петък на дванадесети септем­ ври в три и половина сутринта. Погребаха я в събота следобед. Момчетата отново дойдоха в абитуриентските костюми. Започналите да възмъжават лица бяха луди от напрежение, суеверен страх и абстрактна жажда за отмъ­ щение. Трябваше да минат години, за да разберат, че възмездие няма или ако се изсипе някъде, то е случайно и рядко на подходящи места. Същата събота Димо Робев и Наум разлепиха некроло­ зите из града. Когато тръгваха със свитъци под мишници и туби лепило в джобовете, майката на Соня ги помоли да не забравят ъгъла на „Славейков“ и „Раковски“. Оттам нещастието щяло да става достояние на целия град. Минаха години, Наум излезе от казармата и постъ­ пи в политехниката. Два пъти в годината сядаше пред учебниците и изчезваше (това бяха сесиите), през друго­ то време живееше безгрижно, като циганин. С града се случваше нещо. От нафталинените ракли наизвадиха рай­ ета и тренчкоти, по улиците се появиха меките шапки и папийонките. На обяд по масите на сладкарница „Савоя“ се уреждаха карета покер, пред домовете на лекарите се тълпяха пациенти, връщаше се частната практика. Мом­ чета с тежки ръце и бързи крака предлагаха шепнешком

203

омеги креасиони , сима, появиха се найлоновите мате рии , а с тях започна разрухата на нравите, заместителите и тълпата млади момичета из заведенията на града. По това време внесоха първите плочи на Бил Хели. Наум помнеше смутната радост и дивия срам, с който пристъ­ пи към роксндрола. След невинната румба този танц изглеждаше чудовищен. По това време Елена, жената, която обичаше и която правеше живота да изглежда смислен, легна в леглото му, донесла в себе си изобилие от мъжка влага и вкус, на непозната плът. Наум стисна зъби и премълчи, но когато надвечер тръгнаха за заведението, в което се събираха, взе със себе си стоманения бокс, по­ дирък от Сашо Сладкото, едно от най-разпасаните момчета ни Подуяне. По пътя за „Варшава“ Елена опита да подготви отстъплението си. Наум и досега помнеше с каква злобна радост изслуша лъжите й. Обещах да се прибера в десет часа - каза Елена. — Ще имаме ГОСТИ.

Ще се прибереш! — отговори Наум, който я водеше под ръка и чисто единствено желание беше да стане десет. В заведението се смесиха с хора, пиха ром, на няколко пъти доведоха нещата до сбиване — годините бяха таки­ ва, масовите сбивания не правеха впечатление никому и вниманието на Наум би се притъпило, ако Елена не на­ прави грешка. Предложи му да не я изпраща. В десет и половина Наум стана без уговорки, заяви публично, че ще се върне, и тръгна с Елена. По пътя дрънкаха глупости, очакваше да я види гузно нежна, белег на смут и несигур­ ност нищо подобно, оказваше се, че малко дразнители и влияят. Пред входа го целуна, измънка час за среща на другия ден и побягна по стълбите. Наум избра сянката на един от кестените и зачака. Ос­ ветлението на стълбите светна и загасна, блокът изглеж­ даше стихнал и Наум Дойчев беше започнал да мисли, че се е излъгал, когато видя Елена. Излезе от тъмния вход,

204

огледа се и тръгна бързо в обратна посока. Наум вкара пръстите в бокса и се отдели от кестена. На средата на пряката видя силует на мъж, облегнат на една от огра­ дите. Различи го по цигарата. Елена стигна до него, до­ като Наум пресичаше улицата. Видяха го късно. Елена извика на първия удар и докрая гласът й събуди кварта­ ла. Иван Цветето се би упорито и мълчаливо, въпреки че срещу бокса нямаше много шансове, и в края на краища­ та остана да лежи на земята и да плюе кръв. Наум се прицели в Елена и с първия удар я смъкна върху него. Тогава откри, че е заграден и че боят едва сега започва. Избра най-незащитената страна на обръча, стисна бок­ са и си проправи път. Удари няколко пъти, получи и уда­ ри, а когато откри, че ги е оставил зад гърба си, „драс­ на“ и на първите двеста метра разбра, че е сам. Нощта прекара у Димо Робев, на сутринта хвърли бок­ са в един канал и се прибра вкъщи. Цветето дойде към обяд. През нощта бяха шили устата му в болницата и сега, макар и бит, дойде да се запознаят. Заяви, че иска реванш и че ще го вземе, когато му свалят конците. Отидоха във „Варшава“. Елена беше останала в болни­ цата с опасения от мозъчно сътресение и беше много възможно милицията да дойде за Наум. До вечерта ста­ наха приятели, а до края на седмицата в дружбата им се появиха болезнени страсти. Наум премълча първите ня­ колко инжекции, не попита нищо, но когато Цветето се нахвърли върху него и стисна в прегръдките си разтре­ пераното му тяло, истината блесна с цялата си голота. Същата нощ Димо и Наум разбиха склада на Аптечно уп­ равление и откраднаха осемнадесет кутии морфин. От този момент до края нямаха тайни. На следващия ден Цветето изчезна. Милицията беше арестувала всички регистрирани морфинисти, но не откри нищо. Ампулите бяха у Димо Робев. През зимата прибраха Цветето в специализирана лудни­ ца за наркомани, а когато го изписаха в началото на март,

205

смъртта личеше на лицето му. Беше отслабнал двадесети­ на килограма, лечението не беше му понесло, лимфатичните му жлези бяха заболели, а до есента го отнесоха в гроба. Наум се криеше. Бяха започнали да му бият морфин по предписание, а той като че ли нямаше нужда от друго. Една сутрин видя Димо да търка плешивата си глава пред „Ъгъла“ и докато пресичаше, разбра какво се е случило. На бял лист беше написано: „Почина Цветето! - Елена.” С години Димо Робев разви в себе си онзи вътрешен мрак, който отделя хората от света. Работеше като мон­ тьор в един гараж, печелеше добре, пиеше сам или с Наум и беше готов да се бие по нищожни поводи. Наум креташе в университета. За пет години беше взел изпи­ тите за три курса. През зимата ходеше на ски, през оста­ налото време търсеше партньори за табла или за какъвто и да било вид зарове. Понякога около него се навърташе Димо, предан и мълчалив, или ако случайно го нямаше, във всеки момент от деня знаеше къде да го намери. За петнадесет години служба Димо не завърза нито една самостоятелна връзка освен с Бабеца, но винаги приемаше като свои приятели тези, които водеше Наум. В средата и в края на петдесетте години комарът се пре­ следваше активно и само шумът на пуловете би им до­ несъл неприятности. В шестдесетте години страстите улегнаха и животът пое нормалния си път. Тогава Влади­ мир Лекарски доведе Оги и Николай. Нито преди, нито по-късно Наум беше виждал Димо по-общителен. Лекар­ ски беше фино момче, танцуваше рокендрол по-добре от другите, играеше фехтовка, говореше френски и Димо се смущаваше в негово присъствие, но Оги и Николай бяха „слънчеви бесове“, животът вреше в тях, в сухите им тела имаше толкова огън, че, изглежда, стигаше за всички на­ около. Наум не знаеше Димо Робев да е имал по-силна страст от тях, нито някой така да е злоупотребявал с природната му липса на хумор. В продължение на една

206

година Димо беше непрекъснато обект на шеги, немалка част от които биха вкарали в болница всеки друг. Една сутрин Димо позвъни необичайно рано, преди осем часа. Наум отвори, изруга го с махмурлийски, дрез­ гав от препушване глас и влезе в банята. Димо го изчака да свърши с тоалета, да закуси, не отказа чая, който му предложи, и когато влязоха в стаята на Наум и се разположиха на столовете с цигари в ръце, каза: — Огнян се е пребил на ски. Видях некролога му на „Ъгъла“! Димо Робев понесе ударите, без да мигне. Наум замах­ ва през масата и стовари пестннка си в челюстта му. По­ следваха и други, не по-леки, нито по-малко коварни уда­ ри. Димо понесе търпеливо внезапния бяс, обърса с ръкав шурналата от носа му кръв и каза: — Погребението е в четири часа. По това време се разместваха някакви пластове. Наум и Димо не си даваха сметка за истинското положение, но по средата на следването от чужбина се върнаха Иван Шведа, Ники Перото, Аспарух, а като че ли на тяхно място зами­ наха Вальо Котката, Джамби и Иван Тройния (Иван Ива­ нов Иванов). Привидно животът не се измени, нито някак­ ви промени, ако имаше такива, се отразиха пряко върху тях. Напук на желязната си мускулатура Димо се оказа с кавер­ на на върха на левия дроб, но организмът му разполагаше с толкова сили, че за една година го върна при здравите. През това време живееше в санаториум за гръдноболни във Владая и Наум се мъкнеше при него два пъти в седмицата с таблата под мишница. Преседяваха от два до шест, през есента и зимата — в една мрачна кръчма, наречена столо­ ва, през пролетта и лятото — по голите поляни на Люлин. Една неделя Наум срещна Шведа в трамвай номер пет. Баща му имаше вила във Владая и в топлите сезони не жи­ вееха в София. Наум го заведе на свиждането, преседяха заедно четири часа, а когато отиде на следващото, завари

207

и да прескачат на овчарски скок Владайската река, плам­ нали от пот и задъхани от амбиции. Шведа беше луд за игри и за зри месеца успя да увлече и Димо. Още на следващата седмица двамата разполагаха с управляеми шейни, монти­ рани върху автомобилни лагери, и по цели дни се състеза­ ваха по импровизирана тревна писта. Виждаха се всеки ден. За Шведа беше достатъчно да прекоси шосето, за да стигне до санаториума, а Димо беше практически здрав и в режима му нямаше ограничения. През тези месеци се по­ явиха мачове с копчета, футболни терени с наковани пиро­ ни вместо футболисти, ашици, джилик. Димо изглеждаше по-здрав от всякога, челото му беше хванало загар, а от тялото му лъхаше ведра пъргавина и беше изчезнала тромавостта, която създаваше впечатление за недодяланост. В началото на юли, без да каже никому и по неясно вну­ шение, Димо се яви на кандидатстудентски изпит. Една неделя посрещна Наум с бутилка ракия, оказа се, че има рожден ден, и след първото дърпане на уши, заливането с вода и целия допълнителен терор, който му наложиха с Шведа, и когато се тръшнаха на тревата с изплезени от умора езици, Димо пое въздух, отпи от ракията и каза: — В сряда бях в града. Явих се на изпити за университета. По-късно към тях се присъедини лекуващият лекар и пиха многословни наздравици, докато загасна и послед­ ният прозорец на санаториума. Наум остана да спи във вилата. Когато тръгнаха и се отдалечиха достатъчно от болницата, подкараха серенада, компилация от стихове и музика, от която можеше да се разбере, че плешивият глу­ пак, техният приятел Димо Робев, с каверната, е симулант и лъжец, че нищо му няма, напротив, здрав е като боянски бик, всепризнато най-здравия бик в Шоплука, и че те, неговите приятели, съветват управата на клиника­ та още утре да го изхвърли на шосето. Накрая по липса на песен, която да знаят и двамата, изпяха химна. Шведа умря в нечовешки мъки, рано следобед в един

208

полудял от слънце ден. През нощта валя, небето хвърли цялото си електричество, влагата проникна в земята и сутринта дойде с аквамаринен блясък. Чакаха го да умре. Агонията продължаваше трети месец. Година след като изписаха Димо от санаториума, Шведа загуби настрое­ ние, стръв към игрите, залиня, стана раздразнителен и престана да понася дори Султана — кротко момиче със сиви очи, с което го свързваше дълга, от нищо несмутена връзка. Виждаха се всеки ден, говореха или мълчаха, пи­ еха или опитваха да търсят развлечения — до един мо­ мент, в който Шведа заряза цигарите и престана да при­ ема всякакъв алкохол. Тогава, без да питат, разбраха, че нещата са сериозни. — Шведа ще умре — каза Димо един ден. Седяха на те­ расата на Унгарския ресторант в гледаха как дъждът превръща в кал дневния прах на улиците. Димо постъпи в Минния факултет и се зае да следва с изненадваща страст. Първият семестър мина с прогим­ назиална старателност, но през пролетта рутината си каза думата и той се превърна в студент като всички останали. След сесията с предварително подготвени дъски, насмолени и опушени на бавен огън, тръгнаха с Шведа за горното течение на Арда, където водата била достатъчно дълбока и бърза, за да могат да се състеза­ ват на воден слалом. Наум остана. Имаше връзка с една жена и беше започнало да му се услажда. Когато говореха после и от Шведа беше останало само едно име с две дати, откриваха, че са забелязали първи­ те симптоми на болестта в началото на октомври. Шведа изчезна за една седмица. Когато се появи отново, вече беше друг човек. До пролетта настроението му спадаше непрекъснато, стана болезнено чувствителен, понасяше единствено Димо, като не бяха редки случаите, когато го връхлиташе с яростни пристъпи, след което се вглежда­ ше в напрегнатата му, привидно спокойна маска и си

14

Диалози

209

тръгваше със съжаление и самоомраза. Един ден към края на март дойде у Наум с бутилка уиски, кашон „Жи таи“ и чипове, купени на черно. — Утре заминавам за Берлин — каза той, докато от варяше бутилката. — За цял месец! — Защо? — попита Наум, добре съзнаваш, че е нетак тичен. — На разходка и на преглед — каза Шведа. - Изглеж­ да, че съм закъсал със стомаха. Остана три месеца и се върна с диагноза рак в про­ статната жлеза с мстастази по всички меки органи. От­ тогава до онзи „аквамаринен“ следобед през септември го чакаха да умре. Последните две седмици агонията се засили, по тялото му се появиха „смъртни петна“, после изпадна в кома. Едва тогава Димо загуби надежда. Той беше човекът, който предрече смъртта, а когато се зада­ де, когато стана реалност, отказа да вярва в нея. Един ден, малко преди Шведа да загуби съзнание, Димо дойде сив от умора, тръшна се в един стол, мълча дълго, загле­ дан в шарките на килима, и като вдигна глава, Наум от­ кри надежда в очите му. — Лекарят каза: „Да се надяваме на чудо!“ — измънка той по-скоро като въпрос, отколкото като сведение. — Значи все още може да се очаква чудо? Късно беше за чудо. И Шведа увисна на „Ъгъла“. Бяха му направили дълъг, излишно подробен некролог, в кой­ то му бяха приписали всички добродетели. Седяха дълго на „Ъгъла“ и препрочитаха празните думи. Димо каза: — В него имаше страст. Следващата година Наум завърши политехниката и замина да работи на гара Елисейна. Виждаха се все порядко, отчуждаваха се въпреки упоритата съпротива и страха да го признаят. И двамата се стараеха да пишат по едно писмо в седмицата, но скоро започнаха да си разменят декларации. Пишеха, че са живи, че са добре, а

210

всъщност нямаше какво да си кажат. Наум Дойчев потъ­ на в работа до гуша и за първи път в живота си положи истински усилия. Оказваше се, че е минавал от курс в курс по ирония на обстоятелствата, по случайност или дявол знае как, но тук, вече с титлата инженер, е длъжен да защити образованието си. Събитие беше и срещата му с Хилда. В кръглите, вечно отворени очи на това момиче имаше библейска проницателност, гранитната логика на дълги поколения интелигенти, и Наум откри, че с нейна­ та намеса знаците, определящи съзнанието му, трябва да разместят местата си. Макар и бавно, в живота му се промъкнаха търпението, добрият тон; респектът от фи­ зическата сила атрофира постепенно, докато съвсем за­ губи стойността си, в гардероба му се промъкна вра­ товръзката, стана собственик на ризи, на обувки с тънък гьон, панталоните му престанаха да имат торби на коле­ нете. Когато гневът събираше ръцете му в юмруци, свет­ лите очи на Хилда Авишай изливаха в него добре пре­ сметнатото си спокойствие, рутината от общуване с хора и Наум преглъщаше все по-леко гнева си, докато се на­ учи да го потиска. На края на втората година Хилда за­ мина за София, а като се върна, в чантата й беше запо­ ведта му за преместване. Преди да напуснат Елисейна, скрепиха отношенията си с държавните формалности, натовариха оскъдния си багаж на пикап и заминаха. В един понеделник — валеше дъжд и октомврийска София се готвеше за зимата — Наум Дойчев се предста­ ви на новите си роднини. Посрещнаха го ласкави лица, водиха непринудени разговори, обещаваха му подкрепа в кариерата и си отидоха, за да го оставят да разгледа новия си дом. Докато Хилда прибираше сервизите, Наум обходи трите стаи, в които щеше да живее отсега на­ татък. Обувките му затъваха в килимите, ръцете му галека виенската дамаска, лицето му се деформираше в кри­ сталните стъкла на вази и пепелници и когато седна пред

211

масата с телефона, рефлексното му желание беше да вика за помощ. Набра пиаца „Орлов мост“, повика такси и отиде в кухнята. — Знаеш ли какво мисля, като гледам апартамента? — каза той. Какво? — попита грейналата в спокойно щастие Хилда. Борбата й с навиците му беше завършила с побе­ да, беше го цивилизовала и облагородила и не без осно­ вание можеше да се гордее със себе си. — За колко време ще го превърна в пустиня! — отгово­ ри той и излезе. У Димо Робев завари следващия мъртвец — Бабеца. Посрещнаха го с радост и суетене. Димо го смяташе за безвъзвратно загубен, Бабеца — за човек от друга каста, благоволял да ги удостои с внимание. Наум хвърли сако­ то си на пода, седна по турски на „диван-сарая“, както беше правил хиляди пъти досега, и поиска нещо за пие­ не. Нямаше, нямаха и пари. Когато извади своите, Бабе­ ца не му позволи да излезе, отиде вместо него. Известно време седяха мълчаливи, отбягващи погледите си, докато Наум не издържа и каза: — Утре те чакам на вечеря. Трябва да те запозная с жена си. — Ще бъде ли удобно? - попита Димо. Наум не отговори. Гневът му избиваше отвътре, а ня­ маше кой да го въздържа. „Наистина, дали е удобно?“ — питаше се той и знаеше, че не е удобно, напротив, Хилда и Димо няма да се харесат и Наум ще се почувства разкъ­ сан между двата, свята: неговия, който беше създавал повече от тридесет години, и другия, към който искат да го пришият като шевица. — Мога ли да взема Бабеца? — Разбира се — каза Наум. — Можеш да идваш винаги и да водиш когото искаш! На другата вечер Димо и Бабеца дойдоха точни до се­

212

кундата. Изглеждаха трогателно тържествени във вехти­ те си костюми, с взетите на заем вратовръзки и букетите цветя, създаващи чувство за крехка неловкост в ръцете им. Хилда се държа учтиво, но студено. След вечерята се извини и ги остави сами. Тогава Наум се опита да възстанови настроението. Беше късно. Гостите му стоя­ ха с наведени глави. Бабеца, поруменял от алкохола, Димо с присъщата си търпелива непроницаемост. Няколко месеца по-късно снимката на Димо Робев се появи във вестниците. Беше спечелил състезание по мо­ токрос. Наум показа броя на Хилда, направи го между другото, като новина от втора ръка, като сведение без значение, и не повдигна повече този въпрос. Минаха ня­ колко дни, вестникът стоеше все на същото място, отво­ рен на същата страница и Наум чакаше търпеливо реак­ цията на жена си. Една събота, току-що се беше върнал от работа и се готвеше да влиза в банята, когато Хилда се появи от кухнята с чаша кафе в ръце и попита: — Толкова значение ли отдаваш на този мотокрос, че възнамеряваш да запазиш вестника? — Не става дума за мотокрос! — каза Наум. През есента възобновиха спортния сезон и Наум от­ кри, че се вълнува и ръцете му са потни от притеснение, че иска да вика, да съобщи на всички, че онзи състеза­ тел с триумфа, с номер четиридесет и едно е неговият приятел, който непременно трябва да спечели състезани­ ето. Видя и Бабеца. Онзи, който закопчаваше каската си, не можеше да бъде друг. Беше редом с Димо, говореха нещо, лицата — сериозни, в пръстите — фасове. Бабеца беше с джилера. Съдията даде знак, възседнаха машини­ те. Още говореха, когато прозвуча изстрелът... На десетата обиколка Димо отпадна. Съобщиха, че някъде по трасето е претърпял авария и че машината му не е годна да продължи. Тогава Наум прехвърли прист­ растията си на Бабеца. Виждаше червената джилера в

213

средата на колоната и с детинска радост следеше при­ ближаването й м челото. На осемнадесетата обиколка Бабеца беше осемнадесети, на двадесет и първата - шес­ ти. Оставаха още четири обиколки и Наум чувстваше, че премалява от напрежение. На следващата обиколка Бабе­ ца беше на пето място и в този ред завърши състезание­ то. След силното напрежение дойде спадане на настрое­ нието, вътрешно отпускане и Наум тръгна към съблекал­ ните с главоболие. Запали цигара, но усети гадене и я хвърли, преди да прекрачи прага на залата. Видя Димо и Бабеца в дъното, качили краката си на пейката, разкоп­ чали комбинезоните, да говорят все така сериозно и тихо, поставили бутилка вода и кутия цигари по средата — Гледа ли — попита Димо, докато му правеше място до себе си. — Да! — Наум почувства нужда да ги утешава. — Не може да се побеждава непрекъснато! — Майната й на победата! — каза Бабеца. — Ние си чешем крастата. Последва година на много състезания, някои от тях излъчиха по телевизията, други бяха отразени само в пресата. На два пъти победи Бабеца. Димо нямаше ус­ пешни стартове, с изключение на шуменския крос, в кой­ то Бабеца загина. Тогава той се класира първи. Разлепи­ ха много некролози. За смъртта му съобщаваха роднини, кварталната организация, спортният съюз в София, шу­ менският спортен комитет, но на „Ъгъла“ увисна само некрологът на Димо: „Загина Александър Бабинов! Сбо­ гом, Бабец! — Роба.“ Ковчега пренесоха на открита платформа, придружен от десетки мотоциклетисти, пълзящи бавно на мощните си машини. Наум търси дълго триумфа на Димо, но за своя изненада го видя да върви пеша след ковчега със същия окъсял костюм, с който се бе явил пред Хилда. — Имаш ли цигари? — попита Димо, когато се израв­

214

ниха. Запалиха и вървяха заедно, както бяха вървели след ковчезите на толкова много приятели — с чувството, че никога, нито за секунда, не са се разделяли. — Умират — каза Димо. — Всички умряха! Наум почувства нелепа завист, желание да е на място­ то на Бабеца, нужда думите на Димо да важат и за него. Погледна спокойното му, свикнало на въздържание лице и откри, че бръчките около устата са станали по-горчиви, а косата около ушите е посивяла. — Как стана? — Въпросът беше излишен и не очаква­ ше отговор. Достатъчно беше Димо да свие рамене, за да не пита нищо повече. — Не знам, но като разбрах, че е станало, включих на директна и пуснах газта докрай! Застанаха далеч от гроба, не чуха нищо от речите, но когато започнаха да зариват и мотоциклетистите вклю­ чиха сирените, Димо го хвана за ревера: — Да вървим! Наум помоли Хилда да отиде у родителите си. Останаха сами. Димо отказа да пие, слушаха музика, играха табла до полунощ, изпиха две кани кафе, мълчаха. Тогава и двамата разбраха, че наистина нямат какво да си кажат. В два и половина Димо поиска да се изкъпе във ваната и излезе в три и половина. Първите трамваи бяха тръгнали вече. Сутринта на вратата се позвъни настойчиво. Наум от­ вори с мътна глава, с кръвясали от безсъние очи. Беше Димо. Отново се беше облякъл в кожено яке и черни панта­ лони. Пиха чай и излязоха. Мълчаливо стигнаха „Ъгъла“. — Не може да се живее в град, където има такова мяс­ то! - каза Димо. През пролетта той защити дипломната си работа и замина за Бобов дол. Първата година писа няколко пис­ ма. Съобщи, че се е оженил, че му се е родило дете, че го е кръстил Соня. Работел с жена си в управлението на руд­ ника, държавата им отпуснала апартамент с две стаи, хол

215

и сервизни помещения. С една дума, беше започнал да гради дом. На втората година писа, че жена му го напус­ нала и заминала за Мадан, но че Соня става хубаво, мал­ ко момиченце с игриви очи и че вече разбира всичко. Същата пролет Наум отиде в Бобов дол. Предприятието му беше инвестирало някакъв обект и изполва случая да види Димо. Извикаха го по телефона. Първо се подаде главата му, после скърцащият асансьор го показа на части. Беше мръсен и сдържан, но радостта беше в очите му и не се опитваше да я крие. Прекараха деня заедно. Когато се разделяха, Димо попита: — Разбираш ли се с жена си? — И без да дочака отго­ вор, добави: — Изглежда, че тайната е в примирението. Това беше последната им среща. Минаха години. Димо не писа повече, а и Наум беше толкова залисан с грижи, че поня­ кога вечер, преди да заспи, позволяваше на мисълта да се втурне в миналото, да разрови някой и друг приспан спомен, за да я върне отново в реалността. За Димо беше спокоен, но и да се случеше нещо с него, щеше да разбере от „Ъгъла“.

ВЪОРЪЖЕН И КРАЙНО ОПАСЕН Христо Калчев Преди да се оттегли в отвъдното, Бъндерака беше въоръжен с китара и крайно опасен като всеки мъж, кой­ то отказва да живее в робия. На всяка цена, каквото и да му струва това, дори живота. Бъндерака умря, да живее Бъндерака! За съвременните строители на съвременна България това име няма нужда от пропаганда, но за генерациите, които идват след нас и имат претенцията да участват в създаването на новата физиономия на страната си, тази личност трябва да остане в паметта им — дори с риска да бъде натрапена насила.

216

„Демократично“ настроени болшевици с умиление твърдят, че в България никога не е имало дисиденти. Вяр­ но, че нито Солженицин, нито Сахаров или Хавел се родиха на нашата географска ширина, вярно е, че Галич, Милош и Мрожек направиха приживе „неръкотворните“ си паметни­ ци чрез кураж, свободолюбив и непримиримост другаде. Всичко е вярно освен това, което се нарича премълчаване на истината, а това е по-вредно, мрачно и човеконенавистническо от която и да е белетризирана лъжа. Бъндерака умря. Кой, по дяволите, беше той? И защо днес една цяла генерация ще се стече на концерта в негова памет като на панихидата на съвре­ менния, непримиримия, безкористния и безмълвен Христос. Защо умря Бъндерака? Отговорът е прост. Защото беше изиграл ролята си и присъствието му на този жалък, лъжлив и порочен свят беше станало безсмислено. Но когато се по­ яви, той беше звезда. Първата в скромната колекция на на­ ционални величия, издържали пресата на комунизма. Ако днес цялата държава се тресе в такта на рокендрола, подражателски, аматьорски, или в някакъв друг, то началото беше Бъндерака. Елвис Пресли, Бил Хели, „Бийтьлс“, „Ролинг Стоунс“ и т. н. — това не са имена от „Variety“, това е съдбата на една цяла генерация и началото на края на она­ зи система, която някои за удобство наричат „тоталитарна“. Димитър Милев-Бъндерака сформира първата рокбанда в България и създаде първото открито несъгласие или съпротива на политическата система, а това, преве­ дено на който и да е език по света, означава дисидентство. Върху неговия гръб, а защо не и върху нашия (не виждам смисъл в излишната скромност), комунизмът в най-тъпия си и съответно най-яростния си вид опита козметичните си сили и удари в китайската стена на де­ тинска, на отчаяна храброст. Дъфълкоути, джинси, бра­ ди, дълги коси, мини- или максимода, рокендрол — как­ во не беше забранено и заклеймено като упадъчно от мо­ ралистите на Коминтерна.

217

Лагери, побои в милицията, изселвания — кой не по­ мни хуманитарните средства на комунистите, репетира­ ни до повръщане в школите на КГБ. Много момчета от нашата генерация нямаха куража да станат мъже и под най-различни форми търсеха начин да напуснат потъва­ щия кораб. Това бяха плъховете. Бъндерака — звезда. Той остана и изтля тук като истински строител на съвремен­ на нещастна България. Бъндерака умря наистина. В отвъдното премина един светец, колкото и нелепо да звучи това твърдение. Приживе той не каза лоша дума никому. Той беше по-деликатен от истината. Никога не каза на плъха — плъх, на подлеца — подлец, на курвата — кур­ ва. Бъндерака умря, премълчал и преглътнал цялата отрова на отвратителния, пошъл и неблагодарен свят, в който кармата го беше осъдила да живее. Бъндерака умря и остави горчивия вкус на отровата на всички нас, които го познаваха, бяха негови при­ ятели и го обичаха. Бъндерака умря наистина и когато вървях след ковчега му, чувах пресипналия му глас: ,Д can get по satisfaction.“ Да, умря недоволен от този свят и недоволен от про­ мяната му. Днес рокендролъг гърми от всеки отворен прозорец и никой, включително червените кхмери нямат намерение отно­ во да превърнат България в гигантска бръснарница, но заедно с това и никой няма намерение да почете с една-единствена, но искрена сълза един от малкото достойни, честни, нараними, пла­ хи и горди великомъченици на една генерация, която изнесе на плещите си истинската борба с комунизма. Бъндерака умря. Бог прибира при себе си тези, които обича, а ние, които все още тъпчем тази прокълната земя и ще се съберем на концерта-панихида в негова чест, нека си припомним думите на Дилън Томас: „Ние, тлен­ ните, няма да позволим на смъртта да доминира над непримиримия човешки стремеж към съвършенство.“ Бог да ти прости греховете, които не успя да сътво­ риш, Бънди, и да те държи до дясното си коляно. До нови срещи в отвъдното!

218

ПРОЩАВАЙ, БРАТЕ ! Христо Калчев

Навършиха се четиридесет дни от смъртта на един от най-интересните мъже на нашата генерация. Живя искрено и великодушно като лъв, умря рано, нелепо, в нечовешка агония. Бог наказва тия, които обича. Той обаче беше ате­ ист, син и внук на атеисти. Има нещо отвратително неспра­ ведливо в живота - умря един висш, сияещ мозък, а по ули­ цата пъплят безброй безлични сиви мишки, кой знае защо наречени хора. Умря артист, рицар, а в инфектираното ни от пошлост общество разнасят празните си глави, забити във вратове — йонийски колони, разни изпълзели като от Хадес престъпници, радващи се на цветущо здраве. Така е в живота, първи рухват носителите на светлото начало, аристократите на духа, ранимите създатели на нов свят, осъзнали и презрели несъвършенството на действителния. Умря Оги Фунев. Рухна като дъб, но живя като скала, приютяваща под веселия си, ироничен, жлъчен, саркас­ тичен, но винаги разбиращ поглед десетки безпомощни птички, търсещи убежище от безмилостната житейска буря, бушуваща около нас. Умря един физически красив, снажен мъж, който знаеше да се радва на живота си, който само той и никой друг беше създал. Потънал в книги, репродукции, плочи, видеокасети, той винаги държеше главата си над водата. Това не беше кабинетен интелектуален уют, това беше гилотина за проста­ ка или поне сито, през което пропускаше надолу по седемте етажа (от входа до ателието) претенциозните нищожества, които се стараеха да проникнат в живота му. Който остане­ ше обаче, оставаше в братското лоно на острия му, благ, не­ жен, съчувстващ или наказващ, но никога предвидим нрав.

219

Огнян Фунев умря наистина. На малко хора им отива да са истински живи — той беше един от тях. Не са малко при­ ятелите му, които отказват да вярват в тази смърт, които му палят цигари и пият водка с него. Но въпреки това той нико­ га вече няма да бъде сред нас, временно живите. Замина в отвъдното един блестящ ум, който беше изчел и асимилирал цялата литературна бездна и отхвърлил за себе си всичко, което е в разрез с лъвския му нрав. Оттегли се един артист, който беше пропътувал надлъж и нашир света, но за разлика от американския глоубтротър беше прекарал времето си под пирамидите, в Лувъра, Ермитажа, Прадо, на платото на Куско, по безбройните стъпала на Мачу Пикчу, над шеметните каньони на Колорадо. С изкривена от физическа болка гри­ маса ни напусна един от малкото българи, който беше видял света и му беше „скроил шапка“, както самият той се изразя­ ваше. Отлетя в небитието един човек, който никому никога не беше отказал помощ, предимно финансова, разбира се, но и човек, който никога не би приел да третира двама души по един и същи начин. Окото му винаги откриваше някаква характерност, обикновено убягваща на хората около него, и на бял свят се появяваха прякори или словесни диагнози, пора­ зяващи с хирургическата си точност. Той никога не би казал за една простачка, че е патка — би я нарекъл „водоплаваща“. „Средно от декар“ или „развита за годините“ си бяха ласка­ во-иронични проби за интелектуална търпимост към новите мъже и жени, които животът му налагаше против волята му, но той ги приемаше или не само и изцяло, подпрян върху монтеверестовия масив на интуицията си. „Жив ли си?“ — питаше той, когато виждаше или чуеше по телефон някого, когото обичаше. А той обичаше. Оги Фунев знаеше да обича. Знаеше и да инкасира обичта, която получаваше, и ей богу, заслужаваше. Умря един от най-умните, качествените, безкористни, безпощадни, внимателни, язвителни, прощаващи, но и помнещи. Умря един от най-широко и богато скроените

220

хора, коиго някои някьде съм срещал. Благославям съдбата, че ми отреди да прекарам живота си с него. Вярвам, че същото могат да кажат и останалите наши приятели. Няма го Оги, но остана перфектното му творчество, въпреки че това е малка утеха за нас, които го обичахме. Сбогом, другарю Фунев, аз, християнинът, моля своя Господ Бог да О1реди за теб, атеиста, място до дясното си коляно. Сбогом, брат. Прощавай.

ПОДУЯНСКО, АРИСТОКРАТИЧНО Дончо Цончев Има типове в краткия, истински списък на моите не­ тленни спомени (деветдесет и пет на сто от човешките спомени са не само тленни, но и направо мъртви) — ти­ пове, които задължително си приличат по нещо: няма начин да си спомня кога и как сме се срещнали първия път. Сценарият на тези срещи е компютърно еднакъв: — О, здрасти. — Здравей. Къде се губиш бе? („Къде се губиш бе?“ — реплика при първа среща, какво бихте казали?) — Абе тука съм си. Ще пием ли по едно кафе? Час-два по-късно (е, нека да е ден-два на по-младите години) и двамата сме установили, че всъщност не започ­ ваме, а продължаваме нашия разговор. Ицо, копеле подуенско и аристократично, че и артис­ тично, слушай сега: Аз, като по-дъртия от двама ни, ще запиша сега, че нашият разговор наистина е започнал много отдавна, ние сме били в други тела, с други име­ на, на други места, все едно; в този наш разговор са уча­

221

ствали стотици хиляди такива типове, които правят кратките, истински спомени на чистия човешки род; този наш разговор изобщо не е наш, защото той е стар точно колкото самото човечество, а ние, провинциалните балканци, щастливо попадналите в него — ние, тъжните късметлии, нежните вълци, принцовете (на духа) и тъй нататък, трябва само мълком да се прекръстим. Нищо особено не си казахме с Калчев за тези две-три десетилетия, откакто разговаряме и се търсим. Сгреших — ние не се търсим, а се намираме. Така някога се наме­ рихме с Васил Попов, та после изобщо не се загубихме и след идиотски ненавременната му смърт. Нима с Дора Габе можем да се загубим? Или с Емилиян Станев? Или... хайде да не дразня съдбата повече. Чуй, майка, дразнели сме се понякога един от друг. Пречели сме си или по-скоро само сме го мислийи в ня­ кой момент. Нищо особено не сме си помогнали. Но все си трябвахме, а? Е това наистина е много гот. Подскочих, когато жена ми каза, след като прочете първата ти книга: „Тоя Христо Калчев пише свястно.“ Знаеш колко обичам такива приказки у дома. Но в също­ то време ми беше приятно. Стисках ти палци. Иди, че тури черта между приятеля и съперника. Защото аз лич­ но никога не успях да го сторя. Гледах те онази вечер по телевизията и треперех да не ме изложиш. Евала. Беше както трябва. Като суперкопеле от школата. И точно в тази минута ти нарисувах мутра­ та. Както виждат всички — страхотно. Любимата ми редакторка ме бие през ръцете, ако портретчето ми стане повече от шейсет реда — тоест трябва да свършвам. Основната ми идея във връзка с теб беше, че ти все някак не дочакваш Онова, Което... Ицо, в нашия занаят дочакване няма. Той — истинският — е винаги в Онова, Което после би трябвало да се случи.

222

А си забелязал ти сам, че ние с теб отдавна сме запри­ личали на занаята си. Това едва ли е добре за жив човек, родил се тук, но... еби му майката. Все още не са ни зале­ пили мутрите на „Ъгъла“. Малко ли е това, че можем да си продължим разговора, започнат от началото на нор­ малното човечество? И хич да не ти пука, че нещата не стават такива, каквито тъй силно ги искаме. Ти поне помниш баща ми, чийто върховен тост в тържествени моменти беше: — Любов няма, момчета. Да пием за любовта!

СТРАШИЛИЩЕТО НА ПОДЗЕМНИЯ СВЯТ ГАСНЕ Един жив скелет се разхожда плахо всяка сутрин по „Иван Асен II“. Към 7,30 спаруженият и набръчкан мъж ситни крачки по софийската улица. Върви с наведена глава. Не се ог­ лежда. Знае си маршрута наизуст. Пристъпва гордо в кръчмата и се провиква: „Хайде, сипвайте стограмка!“ Неговото кафе е мастиката. Неговият чай — ракията. Това е Христо Калчев. Най-продаваният български писател от ново време тихо гасне. От ден на ден авторът на „Нерон Вълкът“, „Калигула Бесният“ и „Цикълът на Месалина“ се топи. Сега е някъде около четиридесет килограма. „Няма да се дам! Няма да се дам на тази мръсница смъртта , крещи писателят в кафенето. Свидетели на зловещия монолог, който се разиграва всяка сутрин от месеци насам, са пепелниците и празни­ те чаши пред него. Христо Калчев е болен от рак. От три години писате­ лят си знае болестта. По едно време дори лежал в болни­

223

ца. Излязъл оттам обаче със скандал. Не можел да стои затворен между четири стени. По писателските седенки се говори, че Калчев страда от цироза. Той пие непрекъснато. От години неизменен спътник в живота му е чашката. Понякога й изневерява с бутилката. Сега положението е повече от страшно. Макар болестта да го стиска здраво, Калчев стиска зъби и търпи. „Аз съм мъжкар! Не обичам да хленча“, казва най-продаваният съвременен автор. Творецът е измъчван и от рак на гушата. Сега целият се е подул. Всяка вечер си прави компреси. Не минава. Болестта се задълбочава. „Той не разпознава хората по улиците. Онзи ден вървя по „Ангел Кънчев“, виждам го и му махам. Викам: „Ицо, Ицо“ — никаква реакция. Беше се вглъбил в себе си“, раз­ казва известен писател. В ателието на петдесет и шест годишния Христо Кал­ чев кипи трескав труд. Уплашен от наближаващия край, литературното страшилище на родните новобогаташи пише новия си роман. Той иска да го свърши, преди да е станало фатално късно. Калчев отложил публикуването с една година, за да събере достатъчно информация. В книгата, която пише сега, Калчев разказва живота си. Описва се и мизерията в края на века. Писателят драска на салфетки сюжети, изрязва си вестници, стои и мисли. Вечерта трака на пишещата машина. Като персонажи в томчето вече няма да фигурират мутри­ те. „Групировките са още живи. Сега се занимават с друго. Ако си мислите, че са се уплашили, въобще не сте наясно“, казва в интервюта авторът на „Калигула Бесният“. В последния си роман обаче Калчев не описва нито тях, нито новия тип бизне­ смени — тези, които пълнят днес вестникарските страници: Владимир Грашнов, Майкъл Чорни, Гриша Ганчев, Семейст­ вото - Иван и Елена Костови, Вожда - Петър Стоянов, и пр. Те въобще не са му интересни. Калчев насочва перото

224

си към глобалната тема — тероризма. „Пиша комерсиален роман, който да се продаде и в чужбина!“, разяснява авторът на „вулгарна литература“, както го определя модерната критика. Новата му книга се казва „На лов за зеления принц“. Главен герой в нея е фанатикът Бен Ладен, от когото тре­ перят САЩ и цяла Европа. Докато чука по машината, Калчев вече уговаря хонора­ ра си. За пръв път писателят се е разбрал с книжен бос да си вземе хонорара кеш. Обикновено освен първоначал­ на сума получава и процент от всяка продадена бройка. Нито една от книгите му не се е продала в тираж, понисък от 20 000 — рекорден за България. Анелия Варатинова

КАЛЧЕВ СЕ РАЗМИНА С РАКА „Разминах се с рак на лимфите“, щастливо усмихнат, довери снощи писателят Христо Калчев. Петнайсет месе­ ца създателят на вулгарния роман се лекувал от рак, но вчерашните резултати от биопсията показали, че това са само невинни мастни натрупвания. Въпреки хиперинфлацията Христо продължава да изпушва по три кутии „Ротманс“ на ден. „Кризата е цинична, но няма да позволя на болшевиките да ме сложат на колене“, отсече той. Писателят призна, че практикува само мисловен труд, а за всичко, което изисква ръчна намеса, ползва чужди усилия. „Дори сексуалното самозадоволяване в мастурбантно-онанистичния вариант не е моя работа. Ако го на­ правя, ще си изтръгна органите от корен, намигна хитро той. Нина Норд

^•Диалози

225

ЩЕ ОТСЛУЖА ЛИТУРГИЯ ЗА ЧЕРВЕНИТЕ СИ ПРИЯТЕЛИ — Интересува ли ви съдбата на „Ликвидирайте Генерала“? — Никога не се обръщам назад. Интересувам се само от това, което предстои. Не помня сюжетите на предиш­ ните си книги. Защо да се връщам към тегобите — нали са свършили. Защото, докато работиш върху книга или филм, мъките са ужасни. Страхотно напрежение, ужасна умора — чист мазохизъм е да си припомняш подобни изживявания. — Ваши колеги твърдят, че възприемат творбите си като сексуални или лирически партньори и затова обичат да говорят за тях... — Към сексуален партньор мога да се върна, но към сантиментален — никога... Гледам на вече написаните книги като на изпята песен. — Как ще коментирате терористичните актове от последните седмици? — Те са неадресирани, но симптоматични за дередже­ то на държавата. Те парализират психиката на общест­ вото и го товарят със страх. Но нека не забравяме, че от един подобен акт преди 400 години започна войната в Ирландия и още не е приключила. Освобождаването от страха е сложна работа и няма нищо общо с парадното пеене на коктейлни седенки, по площади и в НДК. Обще­ ството се дели на две категории хора — тези, които си вършат работата, и тези, които искат да живеят на техен гръб. Винаги е било така — вторите са по-умни, по-агресивни, по-изобретателни... Докато нацията не разбере, че трябва да се освободи от кърлежите, които смучат кръвта й, нищо няма да се промени. — Липсвало ли ви е някога самочувствие? — Не, и това е видно от нахалното ми присъствие в

226

държавата Друг въпрос е колко струва присъствието ми в културата, но това не оценявам аз. Спокойно обаче мога да кажа, че съм историческа фигура. Не е възможно да бъда подминат неангажирано и безразлично, когато ня­ кой ден някой ще коментира нашето време. Защото съм документирал това, което съм видял. — Що за психика има българинът? — Българинът има нужда от време, за да се отърси от мисълта, че е роб. Второ — истинският мъж се осъзнава трудно. А това води до тежки — абсолютно непоносими за 90 процента от нацията —отговорности. Панталонът не решава нищо. Ако можеш да се справиш с останалите ангажименти — добре, ако ли не — потопи се в тълпата. — Винаги ли сте готов да скандализирате? — Просто съм солист — не пея с хор „Бодра смяна“ в Съюза на писателите. Не участвам в никакви структури. Не мога и да играя в отбор — аз да си късам сухожилията, а останалите десет души да се чудят какво се случва око­ ло тях. Когато ми трябва истината, аз я намирам. На ко­ гото не му стига кураж да я открие, си е негов проблем. Не понасям руснаците и комунизма, но чета Достоевски и Булгаков. Не си слагам сам пранги, нито пък съм поетът, който се захласва по зората... Не съм богомол и богомил, нито пък враг на всяко правителство. Напротив — подкре­ пям президента, премиера и кмета. Даже, мисля, че Петър Стоянов ще е по-бърз от Бил Клинтън в джогинга. —Защо любимият ви спорт е фехтовката? — Фехтовката е еманация на поведение. Тя провокира доста от добродетелите на тоя свят — джентълменство, диалог между врагове... Но всъщност всичко идва от семейството — вътрешната красота и лекота, спокойствието. Ако ги има, превръщаш се в човек, няма ли ги — ставаш Цървул... У нас никога не е имало повишен тон. Никога ни­ кой не ми е посегнал, въпреки че съм правил много оели. —Не се ли страхувате да се ровите в живота на бандитите?

227

— Старата просташка българска поговорка: „Която мома не иска да я щипят, да не се хваща на хорото“, е валидна и за мен. Ясно е, че човек хладнокръвно трябва да понесе мисълта, че е уязвим. Защото пиша за действителни хора и събития — тук и сега, а не като Марио Пузо след 40 години. Е, имам у нас бу­ тилка шампанско, която ми подари герой от бивша книга. На нея пише „Вместо куршум“. Не искам да създавам героичен пейзаж и да разигравам пози. Но и не искам да се мисли, че писателят е кабинетен плъх, потънал в прах. Майката му е да познаваш живота — той е тарикатско нещо. Но е вярно, че се наложи да скрия жена си и детето — по най-баналния начин. А после посрещнахме убийците с един бивш министър на вътрешните работи. Демокрацията отвързва ръцете на банди­ тизма. Сицилианската мафия по време на Мусолини беше мъртва. Но въпросните доморасли престъпници са пионки в много по-тежка игра. Парите не са тук, а в чужбински центра­ ли и няма значение кой ще ги плати — Луканов, Дойнов и сне... — Не цепите басма на литературните ни корифеи... — Въпросните литературни лица винаги — и при То­ дор Живков, и сега — са някакъв тип олтар, пред който народът трябва да се кланя. Цялата ми отврат от СБП се изрази с простия акт — напуснах го. Бях в чужбина, кога­ то през 1989 г. ме приеха, но щом се върнах от Прага, веднага казах „довиждане“ . Не знам какво пишат тези скучни хора, не се занимавам с тях. Като си затворя очи­ те, не мога да си представя нито един герой на самозва­ ните ни литературни корифеи. — Какво е мнението ви за интелигенцията ни? — Няма такава — има интелигентни хора. Моето об­ щество са моите приятели. Сред ъндърграунда има тол­ кова интересни личности, че ви е бедна фантазията да си представите. А за най-червените между близките ми съм готов да отслужа литургия за душевните им терзания. Албена Атанасова

228

НЯМАМ НУЖДА ОТ ХРАМ ЗА СРЕЩА С ГОСПОД — Обвиняват ви, че обиждате народа си и се държите непри­ лично с него. — Много малко ме интересува кой в какво ме обвиня­ ва. Навремето бях казал, че ако съм министър на образо­ ванието, ще забраня стихотворението на Вазов „Кат Ру­ сия няма втора тъй велика на света“ и прочие глупости. Вдигна се много вой по този въпрос, но аз го подминах с мълчание. Първо, защото нямам никакво намерение да правя реклама на някакви недоправени журналистчета, и, второ, защото в крайна сметка аз не съм човекът, кой­ то си търси кумири, който има нужда от светила и ико­ ни, а си ги гради сам. По същия начин, ако моят комен­ тар на изборите се третира като псувня по адрес на българския народ, нямам нищо против да ме даде под съд за обида. — За дванайсет години така наречен „преход“ накъде прохо­ дихме, станахме ли повече граждани на обществото? — Гражданско общество се прави с граждани, а не с лакеи, поданици и електорат. Ние сме много далеч от такова общество, защото все някой на някого клати шап­ ка. Друга работа е дали ме дразни или не определен тип реакция на тоя или оня. Но за гражданско общество ще почакаме още, и то в крайна сметка ще ни бъде наложено отвън, защото ние вече дванайсет години не можем да го създадем. — Кой ще ни го наложи? — Ставайки членове на Европейския съюз — тази меч­ та на Дьо Гол, почти осъществена, и влизайки в НАТО, ние в крайна сметка ще трябва да се подчиним на тех­ ния ред, а той е построен на граждански принцип. Тогава и у нас ще се породи гражданско общество въпреки

229

населението, което видимо се дърпа. Това намирисва на Джордж Оруел и на неговата фраза във „Фермата“ — всички животни във фермата са по-равни от други. — От какво се дразните? — От много неща. Дразни ме един цар, който мимикри ра в министър-председател, като неговата далечна визия, разбира се, е да установи монархията. Той нито е цар, нито е премиер, нито би могъл да бъде — за това човек се подготвя, необходим е един много тежък набор от знания и много добро познаване на реалната обстановка в Бълга­ рия и характера на българина. Той няма хал-хабер от нищо, което изброих. Дразнят ме лондонските талибанчета, които успяха да заблудят народа, че са зарязали „бле­ стящото си бъдеще“ в чужбина и са се върнали тук да оп­ равят страната. Разбира се, най-много от всичко ме драз­ ни червената мимикрия. Никога не съм крил ненавистта си към комунизма и всичко, свързано с него, и аз съм последният човек, който ще повярва, че бившите комуни­ сти ще станат нещо друго освен КОМУНИСТИ. Колкото и да се мъчат да скрият болшевизма в себе си, той присъ­ ства — дали ще се казва Първанов — момчето на селото, или комунистическият аристократ Станишев — ми е абсо­ лютно все едно. Просто, както се изразява Волен Сидеров, няма да мога да си пия питието с властимащите. — А не ви ли ядосват седесарите, които държаха в ръцете си всичко и всичко загубиха? — Сините проявиха куража да предприемат реформа­ та. Това и за децата е ясно, че беше най-тежкият ход, кой­ то някой можеше да направи — излизането от комунизма и преминаването от така наречената планова икономика към пазарна. Естествено, това се отрази много тежко на населението и те си понесоха наказанието. Няма ненака­ зано добро. Няма да коментирам корупции, шуробаджа­ нащина клиентелизми и пр., това са неща, които не са моя работа.

230

— Каква е вашата краткосрочна прогноза за процесите в об­ ществото? — Не искам да влизам в ролята на оракул, но това пра­ вителство няма логика да изкара докрай. Първо, защото оправданието „тежко наследство“ не е валидно по проста­ та причина, че този, който поема властта, би трябвало да има някаква представа какво ще поеме. Второ, идват обе­ щанията, а те се пукат като балони — вижда се, че нито са реални, нито лесно постижими, включително неща, които СДС беше постлал като външнополитически намерения, започват да се отдалечават в обозримото бъдеще. Общо взето, управлението е от ялово по-ялово, парламентът е едно цирково шапито, в което нищо друго не става освен една празна говорилня. Първият закон, който приеха, беше за медиите — при този потресаващ масов глад това е повече от комично, то е цинично направо. Властта в тази малка, красива и жалка дьржавичка България все още не се е превърнала в инструмент. Някой и друг се опитва да я експлоатира, да забогатява на неин гръб. Така нарече­ ните богати хора в управлението, афиширайки богатство­ то си, какво искат да кажат — че те идват предварително обогатени, за да не се обогатяват от властта. Това е по друг начин казаната от царя безсмислена фраза: „Вервайте им.“ Защото никой с глава на раменете си няма да по­ вярва, че те са зарязали блестяща кариера в „Мерил Линч“ и тути-кванти, за да дойдат тук да оправят батака на българите и в крайна сметка да бъдат прогонени с камъ­ ни. Страх ме е, че абдикацията на царя ще стане по ста­ рия път — през Египет. — Усещате ли вече сигнали за такова нещо? — Не, много е рано. Господ не е с управниците. Очер­ тава се много тежка, люта и студена зима. Ако се беше случила зимата на 1999 г., те можеха да минат и по-леко през народния гняв, но този път май ще ги споходи наи­ стина, защото не само че нищо от обещанията им и тия

231

800 безсмислено пресметнати дни няма да бъдат в пол­ за, а напротив — ще бъдат в ущърб на всички, които очак­ ват нещо от тях. — Казвате „не ми пука“. Не може да няма поне нещо, от което да ви пука. — Бооже Господи, пука ми от много неща. Интересува ме здравословното ми състояние, интересуват ме семей­ ството ми, приятелите ми... Аз не съм непукист в оня смисъл на човека- консерва. Наистина дълбоко не ме интересува и не ми пука ни от управляващи, нито от тези, които влизат с измама във властта и имат претенцията да ме управляват — те не ме управляват, аз се управля­ вам сам. — Може ли да изброите няколко имена на авторитети, с които се съобразявате, уважавате? — Ако трябва да валсираме върху политически имена, аз не крия и никога не съм крил, че имах и продължавам да имам доверие в Иван Костов — това е човекът, който напъна жили и предприе най-тягостния, но задължителен ход, за да започне тази прословута реформа в страната. С много голямо удоволствие наблюдавах поведението на президента Стоянов, Надежда Михайлова... Има много хора, които високо ценя, но те нито са в НДСВ, още помалко в БСП. Това, че хората, които изброих, не са на власт, за мен е временно — нито един от споменатите не е политически труп. Един ден ще стане точно така, както навремето с Дьо Гол — ще се върнат като спасители на нацията. Ако става дума за литератори (да не употребя­ вам думата писатели), те са хора индивидуалисти, не са отбор. Аз нямам нужда от съюзи, от общуване с писатели, което не значи, че нямам няколко души лични приятели между тях — като Боян Биолчев, Димитър Паунов, Владо Даверов. Но те първо са ми приятели и после писатели. Каква е разликата между мутрите преди десет години и сега ?

232

— Мутрите от времето на Васил Илиев до мутрите днес се различават коренно. От дебелите вратове, голите гла­ ви, ланците и анцузите не е останало нищо. От време на време ползват бухалките и багажниците на автомобилите, но това са затихващи функции. Сега мутрите са с бели якички със задължителната вратовръзка на „Boss“, но са останали абсолютно същите хора — ниска интелигентност и реактивна възбудимост, която се изражда в кръвожадност и насилие. Мутрите са едни и същи, само че по друг начин изглеждат и човек трябва да има око, за да ги види. — Получавали ли сте заплахи от тях, посягали ли са ви? — Да, те дори имаха нахалството да ме осъдят на смърт. Тогава прибягнах до помощта на покойния кому­ нистически министър Николай Добрев, който се зае с отърваването на кожата ми и го направи. Доста неща преживях между 1994 и 1998 г. Случвало ми се е да крия семейството си от мутрите. После на тях им омръзна. Казах им едно изречение и те май го разбраха: ако ме убият, ще ме превърнат в светец и тогава тежко им. Май разбраха какво им казах. Но ако човек се поддаде на страха си, той се превръща в овца, а аз предпочитам другия маниер на живот. — Кой конфликт в съвременното ни общество заслужава да бъде описан на всяка цена? — Ти ми кажи кое не е конфликтно в това общество, за да ти кажа кое заслужава. Ние се опитваме по най-ван­ далския начин да създадем прослойки от бедност до бо­ гатство, без да изградим междинната, т. нар. средна кла­ са. Това е фатално за всяко общество, за всички географ­ ски ширини. И нищо друго не може да се предвиди в тази посока освен бедният съсед да краде богатия. В момента богатият е въоръженият. Да не дава Господ да доживеем Деня, в който бедният ще реши да се въоръжи. — По какъв начин узрява една идея за роман, как избирате броите си?

233

Белетристиката е тежък труд, тя се прави въпреки желанията, настроенията и моментното ти състояние. Там няма изчакване на вдъхновение и подобни глупости, които се срещат в поезията. Литературата е понякога хамалски труд. Литературните герои имат лошия навик, поне в моите романи, като заживеят веднъж, да се държат вироглаво и да променят намеренията на автора си. С времето разбрах, че най-разумното, което аз мога да на­ правя, е да се подчиня на техните капризи — тогава не­ щата стават истински, а не натрапени от автора. — Как и защо решихте да станете писател? — По силата на фамилната логика аз трябваше да бъда адвокат. Но навремето в хлапашките години проче­ тох „Трима другари“ на Ремарк и се втрещих. Тогава за­ почнах да опитвам. Общо взето, аз съм правил две неща в този живот: бил съм или спортист, или някакъв вид драскач, литератор. Бързо осъзнах, че не ставам за ко­ лективен труд. Когато започнах да си стъпвам на крака­ та и да заживявам живота на мъжа, разбрах, че не мога да бъда нито началник, нито подчинен. Затова реших да остана в собствените си води и да се подчиня на вътреш­ ното си чувство. Така малко по малко, на шега — на май­ тап, станах автор на 26 книги. — А на колко битки? — Аз, общо взето, по пътя на боя съм стигнал до 57-те си години. Бил съм се стотици пъти с променливи успе­ хи. Да надскочиш бариерата и да се наложиш в литера­ турата в годините на така наречения развит социализъм, не беше нито толкова лесно, нито зависеше само от соб­ ствените ти възможности. Това беше тежка битка, но в нея имаше хора, които много ми помогнаха. За съжале­ ние и двамата, на които дължа отварянето на вратата си към литературата, днес са покойници — Георги Марков и Васил Попов. На никого другиго не дължа нищо. — Кое може днес да ви накара да скочите?

234

— Характерът ми — много лесно могат да ми настръхнат косите и да се включа в някакъв побой, кое­ то става все по-малко възможно поради не кой знае кол­ ко доброто ми здравословно състояние. Продължават да ме смятат за човек на масата, пияч, позволяват си да ме наричат дори спиртосан, но истината е, че отдавна при­ ключих с това удоволствие — просто аз си изпих моето. — Позволявали ли сте си слабости, като да речем да се разне­ жите? — Христо Калчев е един обикновен човек като всички останали — той си има и болките, и страховете, и любовите. Напускал е, напускали са го, страдал е, предизвик­ вал е страдание. В настоящия момент Христо Калчев има добро семейство, погледнато през лупата на общия стан­ дарт, трепери за здравето и благополучието и на жена си, и на сина си, и т. н. —Каква е вашата лична кауза? — На мен ми е достатъчно да няма комунизъм. С не­ говата смърт, макар и фалшива — той е като мъртвата лисица от приказките, за мен животът се промени бук­ вално от днес за утре. Романтични, мечтателни видения отдавна не ме спохождат, не ми е такава и натурата. Но бих предпочел, когато синът ми влезе в онази възраст, в която трябва да хване бика за рогата, този абсурд да се е изчистил и да е поне ясно какво предстои на този народ, който нямам нито една причина да уважавам. — Случвало ли ви се е да се разплачете? — Случвало ми се е да преглъщам сълзи. Но от смъртта на майка си не си позволявам този лукс — това е някакъв вътрешен свян, макар че много пъти съм до­ карван до такива състояния. Човек се прави на силен пред хора, аз дори и пред себе си не си го позволявам. —Какви са отношенията ви с Господ? — Аз съм, общо взето, религиозно апатичен човек. Ро­ ден съм като православен християнин, но без да съм ате­

235

ист, не съм на „ти“ с Господа. Доста толерантно и рав­ нодушно се отнасям към различните видове религии. — Значи не би трябвало да се вълнувате от това, че има раз­ кол в църквата, два синода... — Мога съвсем спокойно да ти кажа, че въобще не ми пука колко синода има в тая държава и дали ченгето Максим или някой друг с претенции ще оглави Църква­ та, или няма да я оглави. Така или иначе аз не стъпвам в храма божи. Ако е вярна фразата, че Господ е навсякъде, нямам нужда от специална къща за тази цел. — Помните ли думи, изречени по ваш адрес, някоя гадна приказка? — Аз много добре знам кой съм и какво мога — нито може да ми се качи самочувствието от комплименти, нито да ми се вдигне адреналинът от хули. Мисля, че съм ги надживял отдавна тия работи. — Може ли да ви смятаме за „рецидивист“ в литературата и живота? — В християнските книги пише: Господа Троица любит. Нататък вече става рецидивизъм. Така че, ако се съди по християнската максима, още не съм станал ре­ цидивист. Бракът има една особеност, която се корени в самото понятие „брак“. Човек трябва да прекрои някои от чертите на характера си. Ако някой е побойник и ал­ кохолик или пияч като какъвто, общо взето, се славя аз, той не може да бъде например джебчия и педераст. Или едното, или другото. А бракът нанася съответните огра­ ничения, защото носи други отговорности — след него се пораждат децата, а към тях човек трябва да се отнася сериозно, поне аз се отнасям сериозно — като епископ. — На кое изкушение не можете да устоите? — С времето изкушенията намаляват почти до нула. Зад всяко изкушение в крайна сметка стои едно престъпление, както зад всяко богатство се крие престъпление. Аз нямам нужда да се утвърждавам, име­

236

то ми е предостатъчно натрапено, нямам нужда държа­ вата да ме финансира, нямам нужда да подменям емоци­ ите си — да търся жени и да си сменям начина на живот. В крайна сметка изкушенията ми са сведени до нула. Нито съм кой знае какъв чревоугодник, приключих и с пиенето, комай едни цигари ми останаха от цялата тази работа. Милка Та чева

ЗНАМ КОЙ УБИ ИЛИЯ ПАВЛОВ, НО МЪЛЧА, ЗА ДА СЪМ ЖИВ — Срещу мен имаше заведени девет наказателни съдо­ производства — казва Христо Калчев. — Повечето от хо­ рата, които ме съдиха, се отказваха по средата на дела­ та — Илиян Гиздов, Тодор Вълчев, бившият ни посланик в Тирана Стефан Наумов, който работеше за албанската мафия... Кой ли не, вече почнах да ги забравям. Имаше обаче и такива, като Алексей Петров, които стигнаха до­ край. Никой от тях в крайна сметка не успя да ме осъди. — През 1999 година казвате, че убийството на Луканов ви е изненадало. Твърдите, че Илия Павлов е трябвало да бъде лик­ видиран преди бившия премиер. Защо смятате, че Павлов е трябвало да изпревари Луканов? — Защото такава е логиката на интересите. Когато има конфликт на интереси, които се сблъскват по такъв груб начин на пазара, за човек, който ги наблюдава, не е труд­ но да схване кой от „играчите“ на кого е поръчан и кой кога ще си отиде. За никого не е тайна, че Илия Павлов стана милионер за една нощ. Парите му ги дадоха лично , Луканов и Дойнов. В тая игра има кредитодаващи и кредитовзимащи. Тези, които взимат, се отчитат пред фи­ нансовите си благодетели. В повечето случаи обаче идва

237

момент, когато спонсорираните заиграват самостоятел­ но. И вместо да върнат получените пари обратно в държавата под формата на инвестиции, те ги превръщат в просташки лукс, в парвенюшки палати и мерцедеси S класа. Тогава на „спонсорите“ им става ясно, че тия пари няма да заработят. А ако не заработят, няма как да им бъдат върнати със съответните лихви. Като завършек на това искам да кажа, че зная кой уби Илия Павлов. Зная и защо. Цената на тази информация е собственият ми живот, затова все още няма да я кажа До момента от всички, които съм „погребал“ в романите си, са остана­ ли живи само двама. Единият е Майкъл Чорни, другият Георги Илиев. И двамата обаче са поръчани, а реалното им ликвидиране е въпрос на време. — Предсказали сте смъртта на толкова хора. А има ли Хрис­ то Калчев усещането за собствения си край? — Аз също съм бил поръчван. Имал съм много тежки заплахи. Жена ми живее под страхотно напрежение. С нещата, с които се занимавам, създавам на семейството си доста главоболия. Мисля обаче, че на мутрите напос­ ледък им увряха мозъците. Разбраха, че е по-добре да не се занимават с такива като мен. Те самите имат помеж­ ду си достатъчно проблеми за решаване, та да обръщат внимание на някакъв си писател там, който едва ли не се превърна в погребален агент. Мисля, че колкото повече време минава, толкова по-малко рискове има за мен. Иначе не съм в добро здраве, станах на 60. Надявам се да си отида по естествен път. Живял съм предостатъчно дълго. Повечето от литературните ми герои не изкарват и половината от моя живот. И утре да хвърля топа, аз ще съм живял доста пълноценно, откъдето и да го поглед­ неш. Илиян А танасов

238

„ВОЛЪТ Е БАВЕН, НО...“ Може ли едно общество да живее без истина? — Истината е много сложно нещо. Моята истина за све­ та не е задължително да бъде и твоя. Това, което наричаш истина, се нарича по-скоро нравствено законодателство. Достатъчно е един човек да спазва Десетте Божи запове­ ди и ако има сили, да се стреми да въведе в обществото, в което плува, примерно МАГНА ХАРТА ЛИБЕРТАТУМ. Тогава той вече е войн на истината. Президентът трябва да служи на народа си, а иска да го управлява чрез прези­ дентска република. Патриархът трябва да е пряката ти връзка с божественото, а се оказва войник на собствения си егоизъм. Вместо писател и патриот като Иван Вазов да е председател на СБП, го управлява един литературен бандит като Николай Хайтов и т. н. Обстановката е ком­ промисна отвсякъде. Друг е въпросът как личността на­ мира своето място в това блато. — Какво е според теб мястото на интелектуалеца в политика­ та? — Ако съдя по днешната ранглиста на политиците в България, стигам до заключението, че интелектуалецът е много силно изкушен от политическото натрапване на персоната си. Но ако се позовем на истински класичес­ ките образци, ако някога някъде по света е имало истин­ ски голям писател — то той е бил второто правителство на своя народ. Бил е нравствено правителство, чиито инструменти на управление се наричат Чест, Състрада­ ние и Опрощение. Ако се опираме върху тази фактология, естествено е, че истинският интелектуалец не бива да каля перото си и трябва да наблюдава с рентгеново не­ доверие властимащите. — В какво ти е останала надеждата, на какво богатство седиш сега?

239

— На различна възраст човек с различно око гледа на тези неща. На 20 години аз бях млад и див спортист — честолюбив като паун. Знаех, че произхождам от богато семейство. Но това беше нещо, което е било някога. Днес малко по малко при мен се връщат фамилните имоти. Но аз вече не съм млад и честолюбив спортист, а вълкът Акела от „Книга за джунглата“ на Киплинг, който се колебае да нанесе или не последния си удар, въпреки че знае, че има и правото, и силата да го направи. Сега пред филосо­ фията на сангвиника, която предполага бързо, отчаяно и яростно отмъщение за всичко, изтърпяно из жизнения си път, аз вече предпочитам философията на древния китай­ ски император Ду Фу, който заявява: „ВОЛЪТ Е БАВЕН, НО ЗЕМЯТА Е ТВЪРДЕ ТЪРПЕЛИВА.“ Оставям те да га­ даеш какво се крие зад тази фраза... — Ще ми помогнеш да го разгадая, ако ми кажеш можеш ли да простиш? — Мога да простя, но не мога да забравя... Това е ис­ тинската трагедия на човека. Жасмина Димитрова ЗАБЛУДИТЕ ЗА УТРЕШНИЯ ДЕН — Има ли в душата ви обида? — Въпреки мрачната си мутра съм ведър човек. — Смятате ли, че сте достойно оценен като писател? — Този проблем абсолютно не ме засяга. Интересува ме единствено какво става по сергиите и дали ми се про­ дават книгите. Скоро се срещнах с шотландски профе­ сор, който говори български. По едно време той ме по­ пита: „Ти защо не пишеш човешки книги?“ Изпъдих го от масата, за да си пише той човешките книги. — Какъв въпрос не ви дава покой? — Не ме измъчват Хамлетови терзания. Проблемът на

240

писателя е да преодолее себе си, да седне да си напише книгата. Това е едно от най-трудните неща, които могат да се случат на човека. Да се затвориш в самота да пра­ виш нещо, което може да се окаже пълна безсмислица. —А хората с какви заблуди продължават да живеят? — Че утрешният ден ще е по-добър. Кристина Патрашкова

РАЗКАЗ ЗА СЪДБАТА НА ЕДНО ПОКОЛЕНИЕ В контекста на безсюжетната ни модерна проза, Хри­ сто Калчев е като „бяла врана“. Този авантюрист по дух има един враг — скуката. Сякаш в него се е вселил при­ зракът на любимия му герой — „Белият дявол“, който кръстосва чужди земи и океани. Фантазьор, бохем, циник, писателят е наследник на волните номади, той започва да се зъби само при мисълта, че някой ще се опита да обуздае въображението му. Начинът на живот на персо­ нажите от романите му е косвено обвинение срещу тота­ литарната система. „Луда вода“ са пили те, луди страс­ ти ги гонят и съприкосновението с посредствеността ги убива. Ако трябва да посоча само един разказ, в който найзадълбочено е отразена съдбата на моето поколение, то нито за миг няма да се поколебая с избора си — „Ъгълът“ от Христо Калчев. Това е страстна, трагична, излята ся­ каш на един дъх изповед на интелигента с разстреляни­ те мечти. Давал съм този разказ на много мои връстни­ ци и повечето от тях са откривали в текста — като в ог­ ледало — собственото си изморено лице. В други условия

16.

Диалози

2*1

такъв талант несъмнени трайно би заел челно място в списъците на бестселърите, но в нашата действителност негови най-верни дружки бяха самотата и неразбиране­ то. Дано новите времена поставят нещата на мястото им, Васил Колев 1993 г. Представяне на Христо Калчев в антологията на съвременния български разказ „Непобедимата Армада“

ИДЕ СТРАШНА ЖЪТВА НА ТРУПОВЕ — Г-н Калчев, току-що завършихте деветия от рома­ ните си с герои от подземния свят на България — „Сънят на уморения лъв“. Кой е лъвът и какво сънува? — Когато започнах през 1993 г. да пиша тези книги, там се появи един епизодичен герой, наречен Козела — ченгето, което трябваше да обслужва вече покойния Васил Илиев. Както се случва в литературата, героите своеволничат и могат да се превърнат в главно действащо лице на цяла поредица. Така стана с Козела. Но той е вече на 50 години, уморен е... Прилича на стар грохнал лъв. Не е годен за екшъни. И... се опитва да се оттегли. Лошото на тоя занаят е, че влезеш ли вътре, няма изли­ зане. За този, който си е оцапал ръцете с кръв, връщане няма. И сънят на Козела е всъщност кошмар. — Навярно мнозина чакат книгата ви с нетърпение. В предишни книги вие предизвестихте разстрелите на Ан­ дрей Луканов, на Илия Павлов. Чия смърт предвиждате в „Сънят на уморения лъв“. — В новата си книга аз предсказвам нов ловен сезон в под­ земния свят. Но не в нея, а в следващите ще бъдат емблематич­ ните убийства, които предстоят.

242

— Информация или интуиция е в основата на мрачни­ те ви прогнози? — Мнозина знаят кой чий разстрел е поръчал и на кого. Не само аз имам сведения. И не само полицията. Всеки, който е в течение на интересите, преплетени в държавата, може да назове следващите мишени-хора, които неслучайно имат могъща охра­ на. Аз просто следя актуалната криминогенна обстановка. — В интервю за „Дума“ заявихте, че сега — след раз­ критията за кокаино-картофената мафия, мутрите ще се изпотрепят. — Така ще се случи. Става дума за пет тона кокаин с номинал $ 500 милиона. Това е огромна сума за всяка държава, камо ли за България. За да се пусне по каналите подобна пратка, трябва или чудовищна предварителна инвестиция, или тежка държавна подкрепа. Сега в ареста лежи някой си Охлюва. Той е от Димит­ ровград, откъдето е и Иван Тодоров-Доктора. Те са съученици, приятели... Всеизвестно е кои са хората които биха могли да осъществят контрабандни канали у нас. Имената на Самокове­ ца, на Доктора са ясни. Но това не стига. Трябва и държавна протекция. И тогава се появява една снимка на яхта на някого от каналджиите с някого от държавните мъже — с Милен Велчев. Избухва скандалът с картофеното пюре и часове по-късно Милен Велчев си подава оставката. Не е ли малко подозрително? А? — Мнозина си зададоха въпроса дали е случайно съвпадението по време между оставката на финансовия министър и разкритията за кокаина от Боливия. Но ни­ кой не отговори. Ще прочетем ли този отговор в някой ваш роман? — Първо трябва да мине време и да стане ясно какво ще про­ пее Охлюва пред полицаите. Дали ще му издържат нервите, или ще пусне на пързалката всички останали... Поне десетина дни още трябват, за да стане ясно кой е истинският получател на ко­ каиновото пюре. — Колко време? — След следващата жътва ще се разбере кой е човекът, който

243

е трябвало да отдели кокаина от пюрето, да го пакетира и да го пусне по каналите към Европа. Тогава ще „лъсне“ и тоя, в чиито ръце е трябвало да влезе гигантската пратка от пет тона дрога. След жътвата... — Жътва на какво? На трупове? — Да, иде страшна жътва на трупове. Колумбийците няма да простят никому загубата на $ 500 милиона. Никой да не си пра­ ви илюзията, че такъв провал ще остане безнаказан. — Споменавате Доктора и Самоковеца... Как ще из­ глеждат те, ако решите да ги опишете в книгите си? — Това са хора, които на пръв поглед не приличат на мутри. Единият даже е изкарал някой и друг семестър в Медицинската академия. Изглежда благообразно и цивилизовано. Другият е внушителен физически. И е човек, който се ласкае от просташкия лукс, от т. нар. мутробарок. И двамата не са типичният престъ­ пен тип, който внушава ужас на пръв поглед. Но това не значи, че около тях няма хора, чрез които ужасът да се превърне в реал­ ност. — Бившият вътрешен министър Бонев „играеше“ във вашите истории под името Генерала. А генерал Бойко Борисов? Ще стане ли и той един от художествените ви герои? — Бойко е предостатъчен медиен герой. Той е бетер Лили Иванова. Няма вестник без него, няма телевизия, няма радио... Във всеки случай той има стари и добри връзки с някои от т. нар. босове. И не е изключено да попадне на страниците на мои­ те вулгарни романи. — Положителен герой ли ще бъде в романите ви? — „Положителен герой“... Това е социалистическо клише, кое­ то не ползвам. На мене Бойко ми прилича на един забравен опе­ ретен герой — граф Фон Люксембург, от оперетата на Лехар. Един супер мачо до... накрая. — Какво става накрая с мачото в оперетата? — Това, което ще стане накрая с Бойко Борисов. Ще го упо­ требят и ще го изхвърлят.

244

— Хич не ми се вярва в такъв край... Не е ли той писа­ телска измислица? — Такъв край бе загатнат с оставката на Бойко Борисов зара­ ди снимките на министри от взривения мерцедес на Иван Тодо­ ров. — Кой е сложил тия снимки в мерцедеса? — Този, който е поръчал взривяването. На Доктора си е греш­ ката, че се е предоверил на този, при когото е отивал на среща. Но нека не споменаваме имена. — Не ви е излишна известна предпазливост... Откакто пишете вашите вулгарни романи, срещу вас са заведени девет дела. — Така е. Но не от предпазливост съм сдържан. Просто не съм достатъчно сигурен, когато говоря за много пресни съби­ тия... А те, ако искат да ме смачкат, нищо не им пречи да го на­ правят. Аз съм човек на възраст, нямам охрана. Вече съм осъждан на смърт. — Разбра се, че наемници на Маймуняха, лека му пръст, са се опитали да ви ликвидират. Защо? — То беше веднъж, когато бях в Балчик. Имам там стара на­ следствена къща. Обадиха ми се от София и ме предупредиха, че Маймуняха с двама от ВИС ще дойде да ми вземе главата